От статията на Рабаш “Необходимостта от любов към другарите”: Човека е задължен да се прилепи към групата, тъй като в съединението на другарите е скрита особена сила. Мислите и мненията преминават от един към друг за сметка на тяхната близост и затова всеки черпи сили от другите, и за сметка на това получава силата на цялата група. Излиза, че един човек обладава силата на цялото общество.

В материалния живот, човек подсъзнателно се привлича от обществото, тъй като неговият егоизъм го тласка в търсенето на печалба и успех, а основният успех – това е да се утвърди в очите на другите. И затова човек през цялото време проверява, кое се смята за добро от обкръжаващите и кое за лошо, на кое се предава по-голяма важност. Съгласно това, той изгражда скала от приоритети и определя отношението си към всичко случващото се.

Той дори не подозира за това, но цялото му мнение е изградено на основата на обществените ценности, а без това човек би останал животно.

Методът на кабала също издига от животинското ниво до човешкото, но това става под друга форма. Човек сам трябва да приложи усилия, за да се прилепи към правилното общество, и трябва да знае какво точно трябва да получи от него. А да приемем ценностите на обществото е възможно само като се прекланяме пред него. Освен това, той трябва да се издигне над другарите си, за да ги вдъхновява с величието на целта и да повдига общия дух.

Благодарение на тези две форми на отношение към другаря: отдолу и отгоре, човек придобива недостигащите му сили. И тези сили идват при него вече не егоистично, не предизвикващи неговото его, както в този свят, където за сметка на обществото, той получава вместо своята единична егоистична сила – десет пъти по-голяма. Тук той отстъпва и се отменя, желае да изгради добри отношения, да предаде радост и величие на целта, за да могат всички, включително и той самият, да се преклонят пред нея и да я приемат с вяра над знанието, каквото и да се случи. И за сметка на това, той получава не просто сила, по-голяма от предишната, а съвършено нова – силата на отдаване.

Благодарение на неговите усилия, при него идва силата на отдаване от висшата светлина. Ако има група от десет човека (минян), то всеки участник получава чрез нея силата на отдаване от горе, от източника на отдаване. По такъв начин човек придобива сила, която е десет пъти по-голяма, при това вече поправена, с която продължава да напредва.

В това се състои първият етап от духовния път, и човек трябва през цялото време да се самопроверява, наистина ли той се прекланя пред групата. Тъй като е възможно в него да заговори егоизмът, пречейки му под всякаква форма. Трябва да се стараем да надхитрим този коварен змей, който не позволява на човек да се включи към обществото.

Това е първото стъпало, най-трудното, за което е казано от мъдреците: ”Хиляди идват да се учат и само един достига до светлината”. Трябва да се има предвид, че нашата ”школа” е предназначена само за избраните. А можем да проверим своята пригодност само в десятката. Ако не гледаш на целия свят, на себе си, на другарите през своята десятка, то винаги ще грешиш.

Човек може да влезе в група, в комисия, в някакъв отдел, но ако не работи в десятка, то нищо няма да види, освен собствения си егоизъм.

От подготовка към урока, 30.05.2013

[108710]

Filed under: Десятка, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - No Comments→

Въпрос: Днес болшинството хора смятат, че в субективната реалност времето е започнало да тече много по-бързо. Ако по-рано им се е струвало, че времето се протака, то сега седмиците минават толкова бързо, че дори хората не ги забелязват. Защо се получава така?

Отговор: Продължителността на живота на човек, живял преди двеста-триста години, средно не е превишавала 35-40 години.

Времето за тях се е движело бавно, отмерено, макар че са живели два пъти по-малко, отколкото ние. А на нас за нищо не ни достига време – то бяга и изведнъж вече сме старци, и изведнъж вече умираме.

Ние имаме друго усещане за времето, защото ценността на времето е друга. Променило се е количеството на действията, които можем да включим във всеки момент на времето. Затова и времето е толкова наситено – компресирано.

Това не е свързано нито със страховете, нито с напрежението, нито с някакви очаквания на човека, проблемът е много по-сложен. Развивайки се, отиваме все по-далеч от животинския свят.

Животното може да живее спокойно. To няма понятие за време: ако му е необходимо – то лежи; ако му е необходимо – ловува и т.н. Тоест, при него всичко е разпределено, всичко е по сезоните на годината, всичко е пресметнато. Природата ясно му показва, какво да прави и то няма проблем с времето. Животното никъде не закъснява.

А колкото повече в нашето развитие ставаме хора, толкова по-голям проблем имаме с времето. Нали желаем, като цяло, да анулираме понятието “усещане за време”.

От ТВ програма ”През времето”, 18.03.2013

[108682]

Filed under: Възпитание, Възприемане на реалността, Развитие на егоизма - No Comments→

Въпрос: Вчера Вие разказахте за Авраам, който е разкрил науката кабала по пътя на вътрешно наблюдение. Какво е това?

Отговор: Цялата действителност се намира в човек. Нещо повече, действителността не съществува, съществува само нейната картина, която проявявам в себе си. Тя се усеща в моите съсъди-желания, в някакъв ”сензор”, в ”чувствен елемент”, в кадъра на вътрешната ”кинолента”, отразяваща отклика на висшата светлина и демонстрираща моето несъответствие на нея.

Към мен е насочен ”прожектор” с обикновена бяла светлина, но аз съм съставен от 613 различни желания, свойства, които на фона на бялата светлина образуват картината на света, многоцветна, триизмерна, изпълнена със звуци, миризми, чувствени усещания. Всички тези страни и оттенъци съставляват, очертават моята реалност. С други думи, аз самият ”рисувам”, оформям своя свят и се намирам в него.

Но ако такова е моето възприятие за реалността, то всичко зависи от моите свойства и от нищо друго. Излиза, че ако аз се променям – променя се и светът. Ето това е вътрешното съзерцаване, наблюдението – когато разбирам, че мога да променя света посредством своята вътрешна промяна.

Как да се променя? Сам не съм способен на това. Аз имам само глупавото усещане за моята сегашна реалност и не мога да измъкна сам себе си от блатото. Дори мислите за промяна са част от тинята.

Ето тук ми помага силата на разбиването. В моята измислена реалност редом с мен има хора, които ми казват: ”Знаеш ли, и ние обсъждаме това”. Виждам, че всички части на неживата, растителната, животинската и човешката природа се управляват от някакъв общ механизъм, обаче моето въображение ми рисува хората точно с такива вектори, като моите – и това ми дава възможност да се тренирам, да се упражнявам. Сега аз вече мога да се наблюдавам от страни, мога да работя с тях, както със себе си, със своята вътрешна проекция.

Действайки заедно с тях, откривам, че тази игра е много креативна. Взаимоотношенията с образите на другарите ми изграждат в мен прогресивните форми на новото възприятие, на новото чувство. Те не развиват предишните ми свойства, не предават повече предишните ми разум и усещания, а развиват в мен качествено нови свойства, такива, каквито преди не съм имал.

Например, всеобхватно възприятие или подем над понятието време: по-рано виждах миналото, настоящето и бъдещето, а сега преставам да усещам времето. Изчезват външните движения – пренасям всичко вътре, свързвам го с вътрешните смени: в мен се променят различните начала и като следствие, аз усещам промяната на фона на бялата светлина.

Ако работя така с образите на другарите, намиращи се в моето полезрение, то разбирам: нека и да са нарисувани от въображението ми, но правилното отношение към тях ми позволява да придобия особеното средство за вътрешна промяна. Съвместно с тези образи и усилия аз им приписвам някаква самостоятелност. В крайна сметка, играейки си с тях, придобивам възприятие, което ме извежда от сегашната картина, образувала се на екрана на моето съзнание, в новата реалност.

Всичко това се осъществява чрез вътрешното наблюдение…

От урока по статията ”Любов към Твореца и творението”, 29.05.2013  

[108593]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - No Comments→

Любовта се е превърнала в изхабено понятие, лишено от реален смисъл. Размишлявайки за нея, ние се отклоняваме от дълбоката и същност, която е диаметрално противоположна на еснафските представи. Всъщност, става дума за целта на цялото творение, на всички светове, на цялата действителност, за това, как правилно да се построят всички противоположни сили. Но в наше време самата дума напълно зачерква всяко сериозно отношение.

Всъщност любовта е силата на единството. Не я бъркайте с тези чувства и асоциации, които предизвиква нашият егоистичен свят. Тук ние „обичаме“ това, което ни наслаждава, което ни напълва, а истинската любов е същността на свързването между Твореца и творенията, между противоположните части, между „плюсовете“ и „минусите“ на различните нива на неживата, растителната, животинската и човешката природа.

Особената сила от най-висш порядък, свързваща позитива с негатива, е самата любов. Казано е, че тя „покрива всички проблеми“, т.е. разрива между противоположностите. Тя е третият фактор, съединяваща ги в едно. Тя е средната линия, която ни се дава свише. Тя е силата на Твореца, която не се отнася нито към „плюса“, нито към „минуса“.

Именно в такава светлина трябва да се тълкува знаменития принцип за любов към ближния като към себе си. Ние с ближния сме противоположни един на друг и затова се нуждаем от трета сила, която ни съединява. И тогава ние ще се заобичаме един друг, както себе си.

А освен това, в този принцип пред нас се проявява също и задължението да разкрием Твореца, да се слеем с Него. За да преодолея ненавистта към ближния, трябва да отправя към Твореца зов за светлината, възвръщаща към Източника, за да ми бъде Той партньор, за да свидетелства за моята връзка с ближния, за да я укрепва и съхранява.

По такъв начин сливането с Твореца поначало за нас се явява средство за обединение, а след това разбираме, че всички разриви между нас са предназначени именно за да разкрием Твореца и да се слеем с Него.

При това се сливаме с Него, изхождайки не от позитива и не от негатива, а от средата между тях. И затова трябва да търсим центъра на десятката, на своята група, за да можем там и само там да изпитаме нужда от светлината, възвръщаща към Източника. Тогава тя ще свърши работата си и там ще разкрием Творецът.

В крайна сметка, всичко се съединява в едно действие…

От урока по статията “Любов към Твореца и творенията”, 29.05.2013

[108597]

Filed under: Десятка, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - No Comments→

За сметка на това, че всички добри духовни качества са паднали в егоистичното желание, те започват да го обработват, правят го хитро, користно и жестоко. Така възниква непоправеният човек, способен в бъдеще да поправи себе си.

На животното не е нужно поправяне – то няма желание да отдава заради самото себе си, няма такава хитрост. Затова то и се нарича безхитростно животно. Малкото дете също няма хитрост, докато не порасне: става човек и се научава да лъже. А до две-три години то се държи като животно, още не умеейки да манипулира.

На нас ни харесва животинската форма – наивна простота и откровеност, и ние бихме искали да видим всички хора такива. Но е нужно да разберем, че сме призвани да бъдем хора и затова, обратно, колкото по-голям е човек, толкова по-голям е неговият егоизъм. Само трябва да се поправи този егоизъм и всичко ще бъде наред.

Цялата отрицателна, лъжлива форма, присъща на всеки от нас, само ни показва, че разрушителната сила трябва да бъде обърната в полезна. Какво може да се направи от примитивния, неразвит, наивен човек? Той не е способен да достигне големи висоти. Обикновено, великите хора по природа имат много неприятен характер, докато не поправят себе си.

Затова, в групата ( в ”десятката”) трябва да обичаме другаря, с всичките негови поправени и непоправени свойства. Защото той ги е получил от Твореца и иска да ги поправи, и всички трябва да му помогнат в това. Да критикуваш качествата на другаря – това означава да критикуваш Твореца, който го е направил такъв. ”Всички претенции – към Майстора, който ме е създал”, но ние трябва да си помогнем един на друг да достигнем поправянето. Баал а-Сулам е писал, че се радва на разкритите грешници.

От урок по ”Учение за Десетте Сфирот”, 27.05.2013

[108485]

Filed under: Десятка, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - No Comments→

От статията на Рабаш ”За правилото ”Възлюби ближния както самия себе си”: Ако всички потиснат своя егоизъм по отношение на другарите, то ще се появи единен организъм и малките филизи на любовта към ближния, съществуващи у всеки, ще се обединят и ще създадат нова огромна сила, която ще получи всеки от членовете на групата. А след това, човек ще може да достигне любовта към Твореца.

Всеки трябва да каже, че той е нула по отношение на другарите. Както при писването на цифри, ако първо напишеш 1, а след това 0, то се получава 10, т.е. 10 пъти повече; ако след единицата се напишат две нули, то се получава 100, т.е. 100 пъти повече.

Това означава, че моят другар е единица, а аз – две нули по отношение на него, то се получава 100, т.е. 100 пъти повече.

Това означава, че ако моят другар е единица, а аз съм две нули по отношение на него, то се получава 100 и нашата сила е 100 пъти по-голяма от първоначалната. Ако обратно, аз съм единица, а другарят е нула, се получава 0.1; ако аз съм единица, а двама мои другари са две нули, се получава 0.01 от първоначалните наши възможности. И така, колкото по-лошо оценявам своите другари, толкова по-лошо правя сам на себе си!  

В нашия свят, ако искам да получа нещо от някого, то трябва или да му заплатя, т.е. да извърша обмен, или да отнема със сила, както големият от малкия. В такъв случай, колкото по-горе съм от него, толкова повече мога да изтръгна от него и да получа. Така е устроено в материалния свят, когато става въпрос за получаване на егоистично напълване.

Ако става въпрос за получаването на духовни сили, то това се подчинява на обратния закон: колкото повече издигам другаря в своите очи, и колкото по-велик става той, толкова повече мога да получа от него.

Нищо не мога да получа от равния на мен, защото той се намира на същото ниво. Ако той е малко по-високо от мен, то вече мога да получа нещо от него и колкото по-високо го издигам, толкова по-голяма е моята изгода.

Това не зависи от другаря, а само от това, как го поставям спрямо себе си. Той може изобщо да не знае за това, както учениците на Раби Йоси Бен Кисма, които не подозирали как учителят работи спрямо тях. Той се смятал за ”малък” спрямо учениците и затова получавал духовни сили чрез тях.

Всичко зависи от това, доколко велик е другарят в моите очи: колкото той е по–горе, толкова повече сила за отдаване мога да получа от него. Ако става въпрос за получаване на егоистични сили, то тук действа противоположният принцип: колкото съм по-висш, толкова повече мога да изтръгна от другите за своя егоизъм.

Затова, зависи само от теб, каква духовна сила ще получиш от обкръжението: 1000 или 0.001. Необходимо е да се намираш в десятка, която работи над съединението и всеки има някаква връзка с желанието за отдаване, както учениците на Раби Йоси Бен Кисма. Това е достатъчно, а всичко останало зависи от теб – от това, доколко ти ще принизиш себе си!

А без получаване на сили от обкръжението, ти никога и няма да имаш никакви сили за придвижване. Затова, правилото за принизяване на себе си пред другарите, дори с практически действия – това е най-ефективното средство за придвижване. Не трябва да се мисли, че кабалистите съветват това заради красиви отношения или някакъв морал, който внушаваме на децата в нашия свят – такъв подход е противоположен на науката кабала.

Това се прави само за да получиш силата на отдаване от светлината, от Твореца чрез ближния. За сметка на това, че принизявам себе си, светлината може да достигне до мен чрез другаря. Ако смятам другите наистина за велики, то чрез тях ще получа силата на отдаване, достатъчна за това, също да се отнеса към тях с отдаващо намерение, и вътре в нашите отношения ще започна да усещам Твореца и ще мога да Му доставя радост. Тъй като чрез отдаването към другаря ще мога да почувствам как е възможно да достигна отдаване към Твореца. Той започва да се проявява вътрешно в мен с този образ на групата, който виждам в светлината на своето отдаване.

Затова правилото ”Възлюби ближния както самия себе си” – това е главното направление в нашата работа, съгласно което трябва постоянно да принизяваме себе си спрямо другарите и в тази степен да натрупаме силата на отдаване.

От урок по статия на Рабаш, 24.05.2013

[108298]

Filed under: Десятка, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - No Comments→