На всички ни е известно, че семейният живот не е просто нещо и не трябва да се оставя на самотек. Ако ние, като двойка, вървим по пътя на съвместното развитие, то нашите взаимоотношения могат да се разделят на три ”територии”:

 – Неразделната ”територия” е там, където между нас цари любов.
– Общата ”територия” е, където пребиваваме в съгласие и водим анализ. Това е мястото на свободен избор, което също искаме да запълним с любов.
– Личната ”територия” на всеки е тази, в която партньорът никога не влиза. Тук човек гледа на нещата със своя поглед, какво предпочита, какво не приема, дори и в противоположност на другия, размишлява за нещо свое. Тъй като всички сме хора – сложни системи.

Тези ”територии”, от своя страна, се подразделят на по-малки части, но се ограничаваме до общото разделение.

Важното тук е, че без първоначалната, базисна любов няма да мине. Това е равносилно да се оженят царски особи, които до този момент не са се познавали и не са имали точка на съприкосновение – точката на любовта. Едновременно, съвременните млади хора, като правило, се женят с определено привличане един към друг, подбудени от най-малката искра, прескочила между тях.

Въпрос: Как партньорите правилно да изградят взаимоотношения, да разпалват тази искра, да разширяват общата “територия”?

Отговор: Преди всичко, ние се обръщаме към разума, а не към чувствата. Топлото чувство, което някога е съществувало, вече е изчезнало, и споменът за него се деформира от слоевете на следващите етапи. Хората дори не разбират, че това е нещо естествено, хормонално, абсолютно материално и затова е подвластно на навици и всевъзможни стандарти, колкото изкуствени, толкова и променливи. Например, ако аз от детството съм привикнал към семейна близост, то изпитвам по-устойчиво чувство, и ако моят партньор съответства на моята физическа природа, то ми оказва още по-силно въздействие на подсъзнателно ниво.

Казано накратко, проблясъкът на родственото чувство е бил спонтанен, безразсъден, а сега искаме да задействаме разума, за да анализираме този изблик. Само разумът може отново да го извика от миналото – това прекрасно минало, когато ходехме ръка за ръка и живеехме душа в душа, не беше по силите ни да се разделим, като двойка безумци с вечна усмивка на уста. Искаме да пресъздадем това усещане отново, за да може то да ни подслади живота и да предаде вкус, смисъл. А освен това, чрез него можем да излъчваме топлина и участие на своите деца и близки. Вече не говоря за това, че съгласно много изследвания, хармонията в семейството укрепва здравето и способства за дълголетие.

Ето защо трябва да се обръщаме към разума.

Преди всичко, се съгласяваме един с друг в това, доколкото моят партньор може да изисква от мен, а аз от него. Всеки се отказва в някаква част от своя комфорт, с други думи, от своя егоизъм, и поддържа, ободрява партньора в обръщението си към него, в порядъка на деня, в работата и обсъжданията. Демонстрираме един на друг този подход в качеството на добър пример.

Второ, всеки от нас се обръща и се отнася към другия като най-добрия, важен, умен, уникален човек на света. Не се притесняваме да преувеличим, не избягваме големите думи и комплименти – напротив, търсим ги. Аз съставям списък, да кажем, двадесет изречения, въпреки че съвсем не е просто – и го използвам колкото може по-често. Защото привичката става втора природа – и действително започвам да виждам в своята ”половинка” това, което й приписвам.

Никой не изисква от мен искрени чувства първоначално. В съзнанието си представям кралица на красотата: красива, във висша степен умна, прекрасна домакиня, идеална майка, привлекателна, сексуална и т.н. И така започвам да се отнасям към жена си, сякаш тя отговаря на всички параметри – докато действително не започна да виждам в нея тези качества.

Всъщност, този принцип прилагаме в групата за работа с другарите, издигайки ги в нашите очи.

Така рисувам във въображението си образ на най-красивата жена – образ, обхващащ всички сфери на живота, всички ситуации. Но работата не се ограничава до фантазията – аз работя над себе си, за да се отнасям към жена си така, сякаш тя самата е този образ. Буквално ”програмирам” себе си и нашите взаимоотношения.

Въпрос: Това означава ли, че трябва да игнорирам действителността?

Отговор: Обективната реалност не. Винаги виждам това, което рисува съзнанието ми. Всъщност, не забелязвам партньора си, дори че живеем заедно. Толкова съм привикнал към него, че само от време на време се фокусирам на нещо по-дълбоко. При това, мъжете по природа са повърхностни, за разлика от жената, която разглежда по-дълбоко нещата и в този смисъл на нея й е по-лесно да преодолява външните препятствия.

Така или иначе, ”обличам” нарисувания идеал върху партньора. И от сега нататък за мен той вече е такъв. При това, нещата тук не са във външността. Вътрешно променям всички негови качества в съвършенство. Дори и егоистично: ”Това е моята жена – а значи най-добрата, която може да бъде”.

Разбира се, тук са нужни усилия: изработвам си такова отношение, сякаш виждам пред себе си нарисуван идеал. Всички добродетели на света са в нея. Мислено я издигам на пиедестал, на кралски престол и не я спускам независимо от нищо. Всичко в нея е съвършено, а ако нещо не ми харесва, то е защото егоизмът ми замъглява очите.

Повтарям: главното в тази картина не са външните щрихи, а уважението, пиетет, който прониква в мен, ценността, която този идеал приема в моите очи. Именно тази ценност, това отношение пренасям върху партньора. Нищо не ми пречи да устремя своето въображение в правилната посока и да се ”програмирам” на определено виждане.

С партньора провеждаме тази вътрешна работа взаимно, осъзнато, осмислено. Обсъждаме, показваме си примери и във всички ситуации се приемаме един друг идеални. Да, в очите си виждаме малко по-различна картина (дори после и това да се измени), едновременно слагаме акцент върху ново отношение, засега нарочено, но сериозно.

Да допуснем, в къщи цари безпорядък, който не мога да търпя, и в същото време се държа с жена си така, сякаш всичко е на място. Приемам реда такъв, какъвто го вижда тя. Дори не й търся оправдания – първоначално искам и се настройвам да виждам всичко съвършено в нея и всичко, което зависи от нея.

Това са съзнателни и взаимни отстъпки, отказване от егоистичното отношение. Работейки по такъв начин, след седмица ще отбележа, че всичко се е променило: оказва се, че наистина я виждам безупречна във всичко, както и тя мен. На нашата обща територия е разцъфтяла любовта…

С една дума, без труд не може да се изкара рибата от водата. Любовта идва тогава, когато показвам на партньора, че го приемам, че той е желан, въпреки целия този негатив в него, който  виждам. Проявявам любов, както към собственото си дете, което винаги е неотразимо в моите очи, каквото и да е.

И в крайна сметка ”приказката” ще се сбъдне, и любовта, израснала и укрепнала между нас, не изисква никакви трикове. Всички проблеми ще ни предоставят нова възможност за компромиси, отстъпки, и още повече любов.

Затова е казано, че любовта ще покрие всички престъпления. Тя може да расте само с тяхната помощ. И ако не бяха те, аз не бих погледнал към жена си. И така, всеки хвърлен поглед непременно ми разкрива нещо лошо – такава е човешката природа.

Тук е мястото, където започва работата, която трябва да научим, за да гледаме на живота обективно, не зависейки от собствените си желания, помисли и страсти. Ние изграждаме света не приемайки желаното за действително, но със своето отношение заедно изваждаме желаното от небитието, докато то не заеме мястото на събуждането.

От 43-та беседа за нов живот, 30.07.2012

[107954]

Filed under: Възпитание на децата, Мъжът и жената | Add Comment →