В предверието на духовния подем човечеството преминава подготвителен период, още не разбирайки законите на своето развитие. Поради това съществуват различни теории, и едновременно, виждаме, че процесът се движи с изключителното развитие на нашето егоистично желание, обърнато към лична изгода. То е свойствено за всеки човек и хилядолетия определя нашето поведение.

В човечеството са отделени няколко цивилизации, всяка от които се развива по своему, в своето време и в своето направление. А освен това, във времената на Вавилонската кула, определена част от човечеството се е отделила от останалите и е поела по особен път на развитие, доколкото, чрез егоистичното желание, в нея се е пробудило желание да постигне целта на действителността.

Това желание е трябвало да получи методика за реализация – и тук е възникнал проблемът. По същността си, човек иска да знае защо и за какво живее, в какво е смисълът на неговия живот. Едновременно, внезапно се изяснява, че отговорът на този въпрос е обусловен от много странен принцип: ”Обичай ближния, както себе си”.

Струвало ни се е, че смисълът на живота трябва да се открие след смъртта на тялото или в някаква мистична реалност, намираща се зад материалната природа. И изведнъж ми говорят за любов към ближния: ”Започни да го обичаш както себе си и развивайки такива взаимоотношения, ще откриеш висшия свят, цялата действителност, цялата дълбина на мирозданието, а също скритата Сила, която се нарича Творец – вечен и съвършен…”

Това не го разбирам. Нима не е достатъчен страничният, който се намира пред очите ми? Нима трябва да се издигна, да отменя себе си така, че да не виждам разликата между себе си и него? Оказва се, че това се нарича ”отдаване заради отдаване”. И в добавка приемам неговото желание и се грижа за него, както за любимо дете, както за собствената си душа, част от която е и той, и всъщност се явява. Благодарение на такава любов, казват ми, аз ще намеря и реализирам смисъла на моя живот. Само да дарявам добро на ближния.

”Да, това напълно противоречи на моите представи! Какво може да бъде по-отвратително от такъв смисъл!?”

Аз преднамерено изчиствам, заострям този момент – нали всъщност всичко е точно така. На човек му трябва време, за да разбере, да проумее: само това е неговата реализация. Именно във взаимоотношенията с ближните на нашето текущо ниво, в условията, когато се презираме един друг, ”говорим” един за друг, без колебание, убиваме се и се наслаждаваме напук на другите – именно тук между нас се разкрива безкрайната дълбочина на духовния свят, истинската реалност. Първоначално това просто не се поддава на разбиране.

И затова пътят е дълъг. Малката група, започнала да го реализира в Древен Вавилон, е трябвало да премине през множество перипетии, когато всички останали продължавали да се движат по егоистичния ход.

В края малка част от човечеството стига до финалния егоизъм чрез разбиване, чрез разрушаване на Храма, а голяма част се придвижва в егоизма линейно. По пътя двете части се смесват помежду си, докато заедно не се оказват на този етап, който изисква окончателна реализация на поправянето.

И така, подготовката за поправянето започва отдалеч. Малката група, наречена ”народа на Израел”, преминава през особени състояния, отхвърлена от духовните степени, а след това преминава чрез поетапни, дълбоки и бавни поправяния. Тя поправя своите разбити съсъди-желания, което изисква подготвителна база, преход от егоистичното намерение (ло-лишма) към алтруистично (лишма), към отдаване заради отдаване и към получаване заради отдаване. Всички етапи на този път са ясно построени един след друг, и като цяло народът на Израел поправя себе си чрез светлината, връщаща към Източника, която се нарича ”Тора”.

От друга страна, останалите части на общия съсъд, наречени ”народите на света”, не са преминали разбиване и затова не се нуждаят от поетапно поправяне. По същността си, те нямат какво да поправят. Ако народът на Израел трябва отново да издигне в духовното своите разбити и отхвърлени от там части, за да събере от тях десет сфирот всяка по отделно и всички заедно, създавайки с това реалността на общата душа, то за останалите е по-просто – те получават светене, придаващо им екран (масах), което е и поправянето. Те участват в процеса, присъединявайки се към Израел, последователно и много трудно поправящи себе си.

В края съсъдите на народите на света достигат такъв успех в поправянето, че взимат синовете на Израел ”на плещите си” и ги водят в ”Храма”. Народът на Израел не може сам да се издигне на тези степени, а народите на света са способни на такова изкачване, защото в тях няма разбити съсъди.

По такъв начин, последният етап на поправянето се осъществява не просто заедно с народите, а с тяхна помощ, с тяхната поддръжка, ”на техните плещи”.

От урока по ”Предисловие към книгата Зоар”, 09.04.2013

[104610]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок | Add Comment →