Въпрос: В психологията нуждите на хората се делят на осмислящи житейски ценности: приятелство, хубава професия и т.н., и инструментални ценности или ценности-средства: прецизност, радост от живота, чувство за хумор, изпълнителност, желязна воля, търпимост към ценностите на другите, широки възгледи и т.н.

Излиза, че сега основните конфликти, например, между децата, се случват заради това, че те не искат да бъдат вежливи или не им се получава. Във всеки случай, основната криза, освен житейските ценности, е очевидна именно в инструменталните.

Отговор: Виждам това като отсъствие на възможност да се създаде връзка между хората. Тоест да се принизиш  относно другия, да го разбереш, да го почувстваш по-голям или по-малък от теб, да се позиционираш относно другите – когато трябва да бъдеш мек спрямо тях, за да ги усетиш, малко да поприбереш своето “аз”, да погледнеш на себе си и на останалите отстрани – това, разбира се, е инструмент.

Но защо да отделяме и да изброяваме десетки, а може би, стотици различни нюанси на свойствата и качествата, когато всички те се базират само на „единия“ егоизъм?

Ако мога да принизя егоизма си, да се наведа и да поставя другиго по-горе от себе си, то тогава всички тези качества: чувствителност, разбиране, внимание, търпимост, вежливост и т.н. – възникват естествено.

Защото относно другия ние имаме само един поглед: когато съм по-горе или по-долу от някого. Когато съм му равен, не мога да кажа относително какво е това равенство, относително какви параметри? А по-горе или по-долу – това го възприемам много остро.

Значи, трябва да тренираме човека, така че той да се научи обективно да се отнася към другите: “Нека да погледнем другия човек отстрани. Ето го пред теб: хубав, не хубав, бял, черен – какъвто и да е. Всеки път относно всяко негово качество пробвай да се поставиш и по-високо, и по-ниско от него – при това максимално, колкото можеш”.

В случая под понятието “по-високо/по-ниско” не се подразбира презрение, а само допълване или обучение. Тоест, ако поставям себе си по-високо от другия, го правя, за да му предам нещо, за да го науча на нещо. Използвам себе си както инструмент, напълващ го с някакви чувства, знания и т.н. Отнасям се към него както към дете, при това съм възрастен, но доброжелателен възрастен, който се отнася към него с добро. И в същото време мога да се направя малък спрямо него, а него – велик във всичко. В този случай ще бъда както дете относно възрастен или ученик относно учителя, и ще мога да получа всичко от него. По този начин мога да се обогатя от всеки човек.

При това, тук е моментът да се обясни, че никога не виждам обективната, действителна картина на света, а само тази, която ми рисува моят егоизъм, и затова тази картина наистина е изкривена. След време, когато поглеждам назад в миналото, виждам до каква степен съм грешал. А как бих могъл да не греша?

Може да не грешиш, т.е. да виждаш света в неговия истински вид, спрямо това, как се изграждаш относно този свят, относно всеки човек, всяко събитие: по-високо, по-ниско и какво на края мога да получа от това. По този начин създавам в себе си огромни възможности за изучаване, обучаване, напълване, комуникация, защото както съм готов да слушам, готов съм и да еманирам, да излъчвам.

Този похват е най-често използван и най-действен. Той ни позволява в следствие на постоянното позициониране, когато всеки вижда другите ту отвисоко, ту от ниско, да ставаме гъвкави, меки, управляващи себе си. И тогава, в резултат на подобно общуване, стигаме до осреднената позиция, когато ставаме равни, намираме обективната  точка на равновесие. Към такъв извод трябва да подкараме хората, като им покажем, че това е възможно, за да  използват този похват при най-различни общувания.

От беседа за интегралното възпитание, 23.05.2012

[81048]

Filed under: Възпитание на децата | Add Comment →