Идваме от мястото на разбиването, започвайки от желание, което не разбира какво представлява отдаване, святост, духовност. Строим тези разбирания постепенно, в течение на много време. В крайна сметка, думите не се изменят: и в началото, и в края на пътя остават все същите думи: отдаване, любов, но всеки път според степента на напредване, в тези думи човек чувства по-голяма дълбочина, по-точна форма.

Сякаш взимаш един плод, покрит с многослойна обвивка и постепенно го почистваш слой след слой. И едва в самата сърцевина, вътре, под десетките обвивки се намира самият плод. Точно така почистваш и обвивките на думите, чувствайки все по-силно какво означава всяко понятие, какво стои зад всяка дума.

А когато се прояснява една дума, едно понятие, благодарение на него и другите стават по-ясни. Защото всички са свързани заедно. Така човек постепенно започва да желае да разбере за какво пишат кабалистите.

По някакъв начин вече започва да разбира това с разума си, но все още без да усеща реално. И от това в него се поражда много силна потребност за постижение! Той оглупява според степента на напредъка си. Тъй като, ако не би се стремил да разкрие духовния свят, ако няма ярко изразена, горяща точка в сърцето си, той би се учил чрез ума си и затова би напредвал по този ясен, „едностранен“ път, воден от разума.

Ако в него действат едновременно и сърцето, и разумът и той развива своя духовен съсъд, то винаги ще е объркан. Ще чувства, че губи остротата на възприятията си и разумът му не се увеличава според степента на обучението, а пропорционално нарастват само чувствата.

Разумът става следствие на чувствата. Колкото повече се развиват чувствата, духовният съсъд, който се определя от усещанията, от желанията, само в тази степен работи и разумът на човек. Тоест той става много „примитивен“, а не високо интелектуален, обичащ да разсъждава умно и да философства. Той е умен само в тези рамки, в които чувства сърцето му. И това означава да бъдеш мъдър чрез сърцето си, тъй като именно сърцето задължава човек да бъде умен и то само на нивото на сърцето и никъде другаде.

И какво хубаво има в това, тъй като човек губи остротата на ума си и целият е погълнат от вътрешните си преживявания, стремейки се да развие сърцето си, иначе ще остане в мъгла и ограничен. Тъй като получава всичко чрез духовния си съсъд, чрез усещанията си. А човек, ръководещ се от усещанията, не се смята за много интелектуален в нашия свят.

Накрая това смутно състояние ще го принуди да побърза и да развие чувствата си, тъй като той разбира и усеща голямата си ограниченост. Ясно му е, че разбира само това, което сърцето усеща. А сърцето чувства много малко и то в много егоистична и примитивна, едностранна и тясна форма.

Затова на човека не му остава избор – той разбира, че трябва да разкрие сърцето си. Той попада под огромен натиск, който се усилва, благодарение на завистта му, на страстта, честолюбието, тласкащи го към духовно разкриване на сърцето. Положението му е безизходно, защото Творецът му разкрива всички други форми на развитие.

Той сякаш оглупява: губи способността си да чува, да чувства. Има хора с остър ум, разбиращи от политика, от наука, от разни сделки, а той става много прост, ръководещ се само от движението на сърцето. В нашия свят това се нарича животинска степен, а човек се нарича този, който се ръководи от разума. Но това ограничение принуждава човек с всякакви средства и на всяка цена да разкрие сърцето си, да развие духовния си съсъд. Иначе се чувства изгубен поради това, че не разбира какво е това отдаване.

От урока по писмо на Баал а-Сулам, 27.02.2013

[102749]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Изучаване на кабала | Add Comment →