Интервю с А. Улянов, 16

А. Улянов: Ние продължаваме да обсъждаме методиката на интегралното възпитание на човека. Миналият път обсъждахме групите: как да се формират, кого да включват… Днес бих искал повече да поговорим за инструкторите: как да се настройват, как да се подготвят, как да приключват, тоест работата на инструкторите, възпитателите, организаторите – наричамe ги по различни начини. После ще обясним какво представлява тази роля, с какво се различава от останалите… От вашата гледна точка, какво представлява ролята на инструктора, водещия на тези групи?

Проф. М. Лайтман: Това всъщност е най-главното. Да преподаваш теория, знаете добре, е много по-лесно, отколкото да организираш хората и да провеждаш с тях практически занятия и в тези занятия да довеждаш хората до изводи, които възможно не са очевидни, а които хората в групата сами намират, определят, чиято методика “изобретяват” сами за себе си за личната промяна. Когато те, чрез обединение започват да усещат, че групата представлява нещо като майстор, който формира от тях нещо абсолютно различно. И те, неочаквано, дори с някаква възхита долавят до каква степен могат да се променят. Това, което им се е струвало напълно невероятно, изведнъж става обикновено. Което не са искали да приемат, изведнъж се възприема и то достатъчно лесно. Дори нещо, с което не са съгласни, изведнъж неволно им се показва в различна светлина. Тоест те започват да изучават ролята на средата и нейното въздействие върху човека. Това е доста неочаквано разкритие за човека: до каква степен той зависи от средата, до каква степен той може да манипулира със себе си благодарение на средата. Ние си мислим, че като ходиш на курсове за отслабване, за анонимни алкохолици, пушачи, че това е същото… Не, не става дума за отвикване от някакъв определен навик или за училище по бални танци… Тук се има предвид да се формира от теб абсолютно различна личност, не да бъдеш “преформатиран” така че да харесваш поредното нещо, в същия егоистичен аспект, а да ти се даде съвсем различен поглед, различна природа, различни закони на поведението, на интеракция между хората. Това е доста неприятно за човек, във всеки случай доста неочаквано, той не очаква нещо подобно от себе си: че толкова лесно би могъл да се преформатира с помощта на заобикалящата среда. Обкръжението е готово да му помага в това и ако то действа по определена методика, тогава на тях им е ясно какви трябва да станат, а не какви са или са били. Тогава се случва едно конкретно взаимодействие в групата, когато хората играят заедно и тази съвместна игра просто като на театър създава от тях съвсем други хора. При това те си остават в ролята, която изпълняват. Това е като цяло, но разбира се тук има много “но”. Дали ролята, която те започват да играят в групата остава завинаги, за постоянно, както е постоянната памет на компютъра? Или тя е временна и може да се сменя с други най-различни свойства и функции? Това зависи от настройката на човека и от настроя на групата и дали тези групи ще си останат като стимул за постоянно въздействие върху хората. Надяваме се, че ще стигаме до такова съгласие вътре в обществото, в държавата, в народа, когато всички ще разберат, че никой няма да може да се промени сам, а с подобна промяна те биха могли да променят света, защото светът е във възприятието на човека, той е отражение на самия човек. Затова именно трябва да се води тази игра в “бъдещето”, за да може то да се превърне в настоящето. Както казва Козма Прутков “Ако искаш да си щастлив, бъди”. Оттук следва, че инструкторът трябва да е психотерапевт, трябва да се ориентира и разбира хората, да има голям опит, да е вещ във определени формули на поведение, на изменения, на реакции – те трябва да се намират в неговия професионален багаж. Трябва да разполага с определени сценарии с правилни “входове” и “изходи” за всяка ситуация, трябва да разбира какво да прави с хората, какви реакции може да очаква и да разбира много ясно какъв трябва да е изходният резултат. В това число, когато работиш с групата, с възрастни хора, трябва в процеса на заниманията да формираме от тях инструктори. Човекът по принцип е инструктор на самия себе си. Когато той взаимодейства с останалите, то се получава, че всички инструктират един друг и себе си. Работата е много конкретна, двустранна, във взаимно партньорство и макар, че отначало има инструктор, възпитател, преподавател, методист, работещи съвместно и с групата, но в резултат групата копира цялата им методика, цялата верига от предстоящите промени, цялата програма, всичките закони на поведението, на интеракцията. Така че всеки човек, преминал през групата, ще стигне до това, че дори да не са станали възпитатели или инструктори, то могат да го прилагат върху себе си, върху други, активно да взаимодействат с други, абсолютно ясно да разбират как могат под въздействието на групата да се променят. Ако човек попада в каквато и да е случайна обстановка, той точно усеща как трябва да се държи, за да я организира по начин, при който да може да влияе върху нея, да я промени в аспект и тя да влияе правилно върху него, тоест да може винаги правилно да работи със заобикалящата среда, да я превърне в инструмент за себе си и в групата, върху която той въздейства.

А. Улянов: Изникнаха няколко въпроса. Един е общ. Казахте, че е важно да се създават групите в различни места, първоначално да са много, после ще се сливат в единно пространство. Ясна е метафора с водата: сливащи се капки, но как виждате практически сливането на групите?

Проф. М. Лайтман: Когато днес имаме такива мощни средства на масова информация за връзка между хората, мисля, че трябва да изобретяваме множество игри: може би интересни тв шоу програми, когато се срещат, например, взаимодействащи се по забавен и умен начин отбори, които ни демонстрират възможностите да се променяме взаимно, кой и как се позиционира, за да направи някакво целево въздействие върху други и т.н. По принцип групите все пак с времето се разтварят една в друга, те не остават мъртви като някаква закостеняла организация, общност, замък и цех със средновековните си закони. Това ще бъде общество, в което множество хора, а може би и всички, ако говорим за бъдещето, ще разбират по какъв начин могат всеки път да нагаждат всякаква ситуация за себе си и за другите. Когато ще го разбират, ще им е ясно как да взаимодействат и контактуват. Тоест всяко взаимодействие ще бъде такова, че да помага и на тебе и на други да бъдете интегрално свързани правилно и всеки път да се вграждаш в интеграцията с други. По този начин да се усещаш в своеобразно единство, което ще се усеща и възприема от тях като едно състояние на света и на себе си, когато в това единство ще се усещат над нашия свят, сякаш плуващи в съвсем различен, така да се каже, човешки “концентрат”, в който съществуват съвсем различни закони на поведението, комутацията, законите на единството, интеграцията, когато всички подкрепят един друг, постоянно се намират по-високо от егоизма си. В такъв случай те започват да усещат различен вид реалност. Когато около човек постоянно се намират хора, съгласни с подобен вид “игра”, то постепенно от игра тя се превръща за тях в абсолютно нов вид общуване, а след това усещане на нов вид пространство, в което не получаваме, а отдаваме на другите, работим в обратното на днешното направление. Това новото направление ни дава възможност да се освободим от ограничеността ни, когато на всяко обстоятелство гледам като на принуждаващо, на предлагащо да отхапя от чуждия пай. Обратно, то ми предлага да “изляза от себе си”, да бъда по-свободен, не стиснат в себе си, не ограничен, и същата подкрепа виждам от другите. Така получавам комфортно неограничено състояние: то не ме задължава за нищо, напротив дава ми възможност да се чувствам свободен. Когато наоколо има хора, които разбират това, имам предвид хора, които все още ги няма, но ако обучаваме на тези взаимодействия, хората ще се устремяват към такива състояния. Ако има много такива хора, те ще преодоляват егоистичните си стремежи и ще контактуват над егоизма си, в този “нов режим”, ще усещат по-висша реалност. Към това трябва да ги поведем.

А. Улянов: В едно от миналите предавания споменахте “еталонно” състояние. Казахте, че е много важно всеки път да се връщаме към това еталонно състояние, мисловно да се връщаме към него. Какво е това, какво трябва да държим в главата, към какво да се връщаме?

Проф. М. Лайтман: Когато човек достига такава връзка с другите, в някаква малка група, от тази връзка му остава спомен, запис, така нареченото “решимо”. Този информационен чувствен запис се намира в него във вид на чувствен активен спомен. С помощта на всякаква подходяща ситуация винаги може да реализираме този запис и истински да го преживяваме, да съществуваме в него. При това на мига усещаме една лекота от него, неограниченост, топлина, сигурност, изход от всякаква кризисна ситуация. Когато човек започва да “излиза от себе се в другите”, тогава всички проблеми, които е усещал, той вижда, че ги усещал само защото преди това се намирал в едно друго възприемане на реалността – в “към себе си”, а не “откъм себе си”. Много е важно за нас да оставим в човека много ясен запис на това състояние на правилното взаимодействие със заобикалящия свят, среда, и да му дадем навици как може от всякакви състояния да се връща към това основно базисно състояние. След това човекът ще се връща към него на други нива: по-високи, независимо от различните пречки и препятствия с помощта на най-различни обкръжения във всякаква среда.

А. Улянов: Тогава да ви попитам колко често човекът трябва да се връща към еталонното състояние? В течение на деня, например.

Проф. М. Лайтман: Постоянно трябва да се намирам в него. Какво ми пречи? Опитвам се всяко свое състояние да превърна в такова.

А. Улянов: Как да го усилим? Казахте, че това е нещо като запечатване, а как да го направим силно, мощно?

Проф. М. Лайтман: Това е благодарение на съпротивата, която изпитвам когато искам да се върна в него. Цялата тази съпротива, когато я преодолявам, се обръща в коефициент на усилване. Моето изживяване на общността, противоположността на състоянията “към себе си” и “откъм себе си”, ще бъдат много по-ярки, по-отдалечени и по-силни.

А. Улянов: Описвате това явление. Лично аз го възприемам като нещо индивидуално, но постоянно повтаряме, че процесът е групов.

Проф. М. Лайтман: Говорим, че процесът е групов, но говорим за индивидуално усилие в групов процес, а после, когато този процес вече се формира като групов, тогава участващите в него усещат единна общност. Това вече е състояние, когато тези единици започват да се превръщат, както казвате, от много капки в една капка, в която не се усеща разделянето на много капки, а се усеща именно една единна голяма капка. Тези състояния постоянно се менят, преминават: групите се разбиват, съединяват. Не говорим за една група или, че цялото човечество вече е такава група, индивидуалната съставляваща като работа върху себе си и със всяка заобикаляща среда е важна.

А. Улянов: В психологията има такова наблюдение, че ако човек има богат опит на “разделяне” и на “интегриране”, колкото по-често човек прави това преминаване от едно състояние в друго, толкова по-мъдър и по-силен става той. Можем ли и в този случай да кажем също, че колкото по-често човек влиза и излиза от еталонното състояние, толкова по-голям и по-силен е той?

Проф. М. Лайтман: Да, естествено. Тази практика трябва да се превърне в нормата на всекидневния му живот. Ежесекундна. Колкото повече “влиза и излиза”, толкова повече поправки прави върху себе си, върху егоистичната си основа, всеки път я поправя и излиза отново и отново. Тези движения “старт-стоп” на човека го довеждат до правилен резултат.

А. Улянов: Вход в еталонното състояние, до колкото разбрах, това е …

Проф. М. Лайтман: Това е “излизане извън себе си”.

А. Улянов: Вижте, за да вляза в еталонното състояние, трябва да приложа усилие, което е съзнателно действие, а за да изляза, също ли трябва да го направя самостоятелно или ме изстрелват навън?

Проф. М. Лайтман: Не. Това не се иска. Но все пак постоянно ще усещате това излизане от състоянието. Докато целият ви егоизъм няма да е подменен, преработен, с “излизане от себе си”, с алтруизъм, вие постоянно, автоматически, всеки миг, без да го забележите и независимо от желанието си, ще “излитате”.

А. Улянов: Тоест влизане в еталонното състояние – това е излизане от себе си?

Проф. М. Лайтман: Не, влизане в еталонното състояние – винаги ще свършва с обратното излизане в себе си. И пак изход, и отново в състоянието на изключване ще се усещате в падението и т.н. Тоест падане в егоизъм се случва автоматично, а издигане в алтруистичното състояние – под въздействие на сериозните усилия, организирано, с използване на мъдростите, получени в групата.

А. Улянов: Хората са събрани, инструкторите идват, казахте, че трябва да са 2-ма, как трябва да се настроят на работа? Заедно по някакъв начин? Или трябва да са дошли в това еталонно състояние? Как я виждате тази подготовка непосредствено към ежедневната среща от страната на водещите?

Проф. М. Лайтман: Това е работа върху цялата група. Когато влизаме в нея, започваме работа с нея, първо разказваме теорията, след това избираме един човек и групата започва да си шушука по какъв начин ще го обработваме, как той ще се променя пред очите ни вследствие на това, че ще го издигаме и ще го “събаряме”, ще му показваме най-различна зависимост от нас. И така със всички. Независимо от това дали човекът знае или не за това. Подготовката не влияе на неговата реакция. Това въздейства на всеки. Не помага, че си артист, или корав човек, или чувствителен – това е просто нашата природа. Такова обучение чрез най-различни манипулации, чрез въздействие на обществена или заобикаляща среда върху всеки от групата – това е първият етап. Изучаваме какви инструменти има групата за въздействие върху индивида, какъв е реда на довеждане на човек до определено и желано от нас състояние. Дори до степен, че той е готов на всичко: при добро и лошо, при гняв, радост, обич, отчаяние, омраза, – това са конкретни противоположни състояния, до които можем до го докараме. Трябва да изградим логични верижки за въздействие на човека, за да стигне до определено състояние. Не можем например, до състояние на отчаяние да докараме човек мигновено, трябва да посочим на човека някакъв път за действие, от който той ще спечели, после да изиграем, че това действие е най-сполучливо, наградата от него е необикновена. Да го докараме до състояние, като че ли всички казват, че всичко това му се полага, идва, близо е, и изведнъж се получава нещо противоположно и т.н. Тоест процеса трябва да има определен ред. В резултат, всеки човек в групата, дори предварително знаейки резултата, пак ще усети до каква степен групата може да направи с него всички преобразования. След като мине през всякакви метаморфози, ако поиска да се промени, по какъв начин ще иска да промени групата според себе си, за да въздейства на него? Задачата е в това да дадем на човека инструмент за само поправяне, само познаване, само изменение за постигане на правилната цел. Целта е – той да е поправен. Никой няма да се занимава с него, а му се дава определен “комплект” в ръцете, за да се променя сам с неговата помощ. Не можем да го програмираме на тези занимания за цял живот. Принципно, към това ще се стремим, обществото ще го прави, сега даваме на човека елементи. Това е начален етап на обучението ни, за да разбира за какво и как. Промените трябва да са разумни, осъзнати, той трябва да разбира какво строи, какво правят с него, как го променят. За разлика от децата, които не знаят какво се прави с тях. Ние измисляме за тях определени игри, форми на външни въздействия, планът в детската градина, в училище, вкъщи, за всяка възраст. А тук човек трябва съзнателно да разбира: ето, намирам се във втори, трети клас, в пети, петнадесети, в двадесети, в четиридесети, няма значение в кой, намирам се в такива изменения, по този начин трябва да се държа и такива цели трябва да постигам. В резултат трябва да достигна такива състояния, които представляват абсолютно излизане от егоистичното ни възприятие на себе си и на света към радикално различното: алтруистичното възприятие на себе си и на света. Човек в резултат на това се променя до такава степен, че променя парадигмата си на усещанията, той променя света, който се усеща от него съвсем по друг начин. Може някой да каже, че му създаваме някакъв фантастичен свят, променяме неговите вътрешно психологически естествени параметри, кой знае до какво състояние докарваме човека… Тогава нека да опитаме, защото днешната ни обстановка е чисто животинска, виждаме, че не можем да съществуваме в нея нататък. Можем да променяме света само чрез нашето възприятие. Това го правим. Започваме да усещаме, че се случва вътрешна дълбока трансформация на човека, как той вътрешно се променя и целият свят просто става различен, постепенно става такъв в нашите усещания. По принцип животът е усещане на нещо съществуващо, което всъщност не съществува, но ти го усещаш. Затова трябва да провеждаме много сериозна психологическа работа, тренинги, осъзнаване, усещания и определения какво в действителност представлява реалността – обективна и  относителна – обществото, аз. Какво постоянно се избира за еталон, на който трябва да се ориентирам? Защото всичко останало се променя и е много размито – аз, света, всичко е някак си неопределено, висящо във въздуха, можеш във всяка посока да го насочиш. Къде ще се озовем така? Това усещане трябва да присъства, тъй като говори за възможностите на човека, а от друга страна тези усещания трябва да бъдат свободни. Човек да усеща, че може да променя света из себе си и да го свързва с другите. Другите също ще го възприемат по този начин. Нашият свят е една малка твърда застинала фигура във въображението ни и тя може да се променя. Важно е да нарисуваме на човека абсолютно правилна картина. Каква трябва да е тя? Това пълно излизане от себе си навън, усещане на единствената сила на природата – силата на отдаване, любовта, доброта, взаимодействие – когато образуваме такава картина в човека, организираме такова усещане, а заобикалящото общество подкрепя това, той започва да се трансформира без страх и преходът става относително гладък – от нашето егоистично възприемане на реалността “към себе си” към външното възприемане “откъм себе си”.

А. Улянов: Когато казвате думата “обич”, какво имате предвид?

Проф. М. Лайтман: Имам предвид, когато всеки от нас живее чрез грижите на другите. Постоянно, както и в групата, работим в такъв тренировъчен аспект всеки от нас желае да създаде за другите максимално комфортно състояние. Трябва да разбирам другите хора, да ги усещам, всеки път трябва да им изпращам съответните сигнали: словесни (вербални), телесни, мисловни и т.н. Трябва да съм във взаимно поръчителство с тях, когато всеки от нас осигурява за останалите такова отношение, усещане, от което да е сигурен, че въздействайки на тях по този начин, също получава подобно въздействие от тяхната страна върху себе си. От това заедно все едно се издигаме над нашия егоизъм в обратното на него свойство. Тази взаимна работа е най-важната работа в групата. До пълния подем над нашия егоизъм, до пълното поправяне, винаги ще усещаме обратното падане в него, притегляне надолу, някакви пречки, но след като човекът усвои методиката, във всякакви състояния и в групата, и отвънка – вкъщи, с другите хора, – веднага ще “правя късо” на същата идея, на същата практика. В резултат ще мога правилно да взаимодействам с целия свят.

А. Улянов: Споменахте, че в процеса на това възпитание, човекът трябва да създаде нещо като конструкции, трябва да се научи на определени модели на поведение. Можете ли пак да ги маркирате? Какво представляват?

Проф. М. Лайтман: Нещо като таблицата за умножаване. Елементите на поведението, това са комутационните закони. Преди всичко това е индивидуалната настройка – готовността да излезеш насреща на другите. Това е усещане на другия като партньор, според същата тази настройка. Както и в егоистичния вид, когато виждаме други хора, встъпваме с тях в контакт, зрителен, чувствен, усмихваме се, после по-близо започваме да възприемаме един друг – готови, например, за някакъв контакт. Тук е същото. Става дума за общества, групи, за огромен брой групи, които ще се запознават, ще се срещат, ще се съединяват, ще работят заедно чрез сливане, смесване, ще се организират огромни фестивали, конгреси, при което се събират отделни групи, но те са преминали през определена подготовка и затова могат да правят заедно някои определени действия. Имаме работа вече с хиляди хора на едно ограничено пространство, които се сблъскват едни с други, можем да ги въвличаме в особени състояния – игри, преодоляване на проблеми, процеси, да правим тези процеси и проблеми подобни на естествени, а не изкуствени – например, да се изключи осветлението или да се случи нещо опасно. Или някой нещо е намерил, някакво “съкровище”. Създаваме най-различни условия, игрови възбуждащи закачки, които да изкарват хората от привичните условия на алтруистичните навици отново в една естествена, природна, егоистична зависимост на един от друг, да видим как те преодоляват тези състояния, как забравят за тях, как отново се опитват да възбудят спомените, да излизат от егоизма си, търсейки сили за такива абсолютно неочаквани ситуации. Има много възможности. Мисля, че разиграване на такива ситуации е най-важното, защото човекът е като дете, чрез играта той се поправя, своята природа. Изглежда като игра, но е огромна задача, вселенска, за поправяне на човешки егоизъм, по-голям от който няма, всъщност – освен който няма нищо. Всичко останало е нежива, инстинктивна природа. Откровено, не си представям други възможности, но това са групи, които след това ще се сливат, ще се съединяват, докато тази методика ще бъде естествена за целия свят. Свободни от излишната работа, неограничени от нищо, хора ще се занимават с това, че ще променят жизненото си усещане, възприятието на реалността. За тях то ще се променя при прехода от тях – навън, отвън – към тях, те ще усещат, че се намират между две сили – силата на отдаване и силата на получаване. В зависимост от това, дали те се намират под въздействието на силата на получаване – в лявата линия, или силата на получаване – в дясната линия, при прехода от едната към другата ще има едно преливане от едно възприемане към друго. От “себе си” към “откъм себе си”. Този преход от един вид реалност към друг, където съществуват и двата вида възприемане на реалността: вътрешен – заради себе си, и външен, неограничен, когато “извън себе си”. Тези две състояния ще съпровождат всеки и цялото човечество до пълното адаптиране на тези две състояния в единно цяло. Когато възприятията “в себе си” и “извън себе си” започват да се подкрепят взаимно и благоприятно. В такава специфична съвкупност, когато започвам да получавам в себе си заради другите, да работя така, сякаш другите ме карат: “Получи заради нас”. По този начин започвам да усещам техните желания и започвам да ги напълвам като свои. Когато напълно изчезва разликата между мен и другите, тогава съм готов да напълвам другите, в резултат напълвайки себе си! Получава се, че целият свят това е едно мое огромно желание! Дали то е егоистично? Но няма вече такова нещо, има само едно желание с един вид напълване, което постоянно е напълнено. С това завършва цялото ни движение към постигане на една истинска реалност.

А. Улянов: Картината е много хубава.

Проф. М. Лайтман: Виждате, че специалността ви се превръща в централна в целия този процес.

А. Улянов: Имам обобщени, много важни въпроси. Каква е ролята на интернета в това? Описахте големи фестивали, които са едни физически действия, а каква е ролята на интернет? Той все пак не е случаен?

Проф. М. Лайтман: Мисля, че всичко ще се излъчва постоянно: когато не само учебен процес ще можем да следим в удобното за нас време, навсякъде по света, а когато ще можем да преминаваме от усещанията на виртуалния свят и на реалния свят в един единен свят. Това е вече трети свят – когато новата реалност ще я усещаме без граници.. Когато излизаме извън себе си ще усещаме света извън време, пространство и движение. Това ново чувство, свойството на отдаване, не се измерва в метри и секунди, със скорости. Затова в резултат ще стигнем до състояние, при което чрез използване на виртуалните ни възможности в процеса на обучението, ще стигнем до състояние в света, когато електронните средства на комуникация ще се заместят от вътрешните ни свойства. Необходимостта от тях ще отпадне. Ще усещам чрез новото си вътрешно алтруистично, интегрално зрение, абсолютно всички светове заедно. Не само нашия свят, пространството, Вселената или Земното ни кълбо. За обучаване са нужни всички тези виртуални възможности, но после, с възникване в човека на новите усещания на себе си, на пространството, той ще се намира в себе си. Няма да се занимава с тези електронни играчки. Скоро ще стигнем до това.

А. Улянов: За да стигнем до тази прекрасна цел, към това прекрасно състояние, трябва очевидно да направим първи крачки. Сега у нас се формира експериментална група. Имам няколко въпроса за това как да я организираме. Да предположим 3-4 часа няколко човека, мъжете и жените, са работили по определен начин, казахме си, че за предпочитане всичко да се заснема на камера. Как след това да направим анализ на направеното? И най-важният въпрос – по какъв начин поне в началото, можем да включим Вас в качеството на майстор, инструктор? Може би да Ви подготвяме някакви видео-извадки? Как да организираме целия процес?

Проф. М. Лайтман: Мисля, че не мога да бъда пълноценен ментор, маестро, във смисъла, който вие влагате в това. Не съм практически специалист. Смятам, че трябва да вземем група психолози, от вашия тип, възраст, може би и по-млади и да започнем да ги готвим. Огромен брой специалисти психолози. Не е нужно да са от вашето ниво, може и да са по-малки, които биха разбирали методите ни и биха могли да ги използват творчески в групата. Да създават такива експериментални групи. Млади психолози, обучени на нашата методика, съчетаващи в себе си психологията и методиката на интегралното възпитание, такива хора практически все още нямаме. В бъдещето такива хора ще бъдат истински инструктори. Трябва да готвим специалисти-методисти, да залагаме теоретичните и практичните основи но тази бъдеща огромна възпитателна система на човечеството. Например, ако вземем такава група абсолвенти на психологически факултет на някакъв университет, ще организираме от тях група, ще започнем да работим с нея. Естествено, освен това, че ги обучаваме и обясняваме какво трябва да се прави, те разбират и задават въпроси и творчески участват с нас с обратната към нас връзка. Ние се занимаваме с тях, но и с тяхната помощ се занимаваме и с общата методика и я развиваме. Мисля, че такава група трябва да създадем, тя ще бъде първоначалната основа, крайъгълният камък на бъдещата методика. С хората, които по природата си и по образование не са психолози, ще се занимаваме в по-обикновен аспект – с помощта на специалистите.

А. Улянов: Струва ми се, в този процес много важна е обратната връзка. Да предположим, инструкторът пристига в групата психолози и започва заниманието. На него също ще е нужна някаква група или някой, който ще го насочва постоянно, координира, ще му сочи грешките или плюсовете.

Проф. М. Лайтман: Ако този инструктор е мой ученик теоретически, то от своята практика, през която ще премине, той ще изучава как правилно трябва да се държи, да контактува с групата, да се променя, да променя групата, да изобретява най-различни нови начини, игри, задачи, проблеми и т.н. Тоест те ще могат да изобретяват нови условия, в които групата постепенно ще се променя към зададената цел. Новите обстоятелства трябва да се измислят. Това е, което правим с децата. Няма нищо прекалено мъдро в това: когато разбираме характера на детето и днешното му състояние и това, което трябва да постигнем за определено време, – тогава за целта измисляме някаква игра. Умните родители и възпитатели чувстват в какво е по-добре да бъде въвлечено детето, така че използвайки неговото състояние да постигнат необходим резултат.

А. Улянов: При работа с хора специалистите психолози при тренинги се сблъскват с такова явление, което се нарича “сляпо петно”. Това е свойството, което се вижда от всички хора, но съвършено не се осъзнава от самия човек. Можем ли непосредствено в тези групи откровено да разкриваме на човека това неговото свойство? Дали това е болезнено или да го правим под формата на игра, косвено, непряко?

Проф. М. Лайтман: По принцип, това не е прието при нас. Това нищо не дава. Можете само косвено да обсъждате това,  общо – тоест не става дума за мен или за теб, за някой конкретен човек, но че всички минават през такива състояния. По този начин се говори в кабалистичните текстове, в нашите статии по интегралното възпитание: че в процеса на прехода от егоистичното състояние към алтруистичното, минаваме през такива състояния, когато започваме да усещаме и разбираме, че има такива неща, които не разбираме, не възприемаме, такива “бели петна”, но в действителност те съществуват. Останалите могат да видят до каква степен не разбираме, но самите ние все още можем да съществуваме в това “бяло петно”. Върху мен пада светлината на един огромен фенер, тя ме заслепява, но аз не виждам нищо, а останалите ме виждат перфектно. Такова състояние принципно съществува винаги, но можем конкретно да разкажем за него според нивото на човека. Винаги на определено ниво човек има такова бяло петно, не можем да го посочим на човека, но можем постепенно да го докараме до това състояние, не винаги става, но косвено, алтернативно бихме могли да успеем. Направо не става, това може да влоши положението. Той трябва да го осъзнае от останалите, косвени впечатления, трябва да преживее, да намери нужните чувства, да разбере, че нещо му убягва, че има тук нещо, което не усеща. Трябва да го заболи от това. Болката, разочарованието, неразбирането, усещане, че е изгубен, завистта към другите, които успяват и правят нещо, а той не може, ревността, гордостта трябва да играят важна роля в този процес. От друга страна това го заслепява и не му дава да вижда. Разбираме тези състояния. Всички ги имат. И така да най-пълното поправяне. Трябва да разбираме, че точно тези бели петна представляват тези състояния, които трябва да поправим. Такова бяло петно, както светлината от фенера, трябва да ни води напред. Цялата група трябва по някакъв начин със свойствата си, отношенията си да ми рисува усещане за това, че именно това бяло петно аз не забелязвам, че ме слепи. Това е гордостта ми, глупавият ми егоизъм, това е моята ограниченост. Тук трябва да се издигна над себе си. Това е много трудна методика, но ще говорим за това какви могат да бъдат подходите към нея. Ако можем да я дадем на всеки човек, на цялото човечество, за да може да види бялото си петно. Ако тази област на съзнанието не е включена и се явява като следващото стъпало, осъзнаването на злото и доброто – когато зад злото се усеща наличието на добро. По принцип бялото петно е явният ни егоизъм, не усещаме, че се намираме в него, смятаме, че всичко е нормално и правилно, не усещаме, че изглеждаме глупаво и ограничено в чуждите очи. Ако бяхме го усетили, би ни изгорило чувството на завист и ревност, гордост, то би ни накарало да излезем от това бяло петно. Трябва с вас да напишем такава много внимателна и мека по въздействието си методика за разкриването на човека на белите му петна. Вие само намекнахте, но не можах по-кратко да разкажа за това.

А. Улянов: Това е важна и красива метафора. Но пак искам да попитам как да пристъпя към човека? Допустимо ли е, например, на видео да заснемем заниманията, за да могат инструкторите да видят сами отстрани как го правят?

Проф. М. Лайтман: Мисля, че това е най-главният инструмент. Затова видеото е задължително. Когато човек се вижда отстрани, за него е по-лесно, защото се вижда като друг човек и може да види бялото петно, поведението си. Това, което не вижда, когато се намира вътре в него.

Подчертаваме пак, че трябва много деликатно да се отнасяме

По правило, вербално, направо, никому не посочваме тези неща. Безполезно е, с това само ще пречупим човека. Трябва да стигне до осъзнаване, че трябва да се качи по-високо “от себе си”. Сам, самостоятелно да го направи с помощта на другите, да взема пример от тях, да усеща себе си по-малък от тях, тук няма ученик-учител. Ученикът може да е по-голям от учителя в очите на учителя. А учителят винаги ще се чувства по-нисък от учениците си. Всеки, който е с едно стъпало по-голям, ще се усеща по-малък. Благодарение на това има изкачване и израстване. Егоизмът работи за нас, започва да ни помага.

А. Улянов: Да предположим, преподавателят попада в бялото си петно, не забелязва, че се опива от властта над хората и започва да транслира тази власт, да създава зависимост от себе си. Трябва ли търпеливо да чакаме той да премине през тези състояния или трябва да го ограничим по някакъв начин?

Проф. М. Лайтман: Не да го ограничим, а да работим с него, както със всеки друг, но ако става дума за обикновена психологическа група. Ако се намираме в напреднала група, излязла зад границите на егоистичните отношения, тогава трябва да разбираме, че преподавателят може да изглежда на учениците като егоист, като направо странен човек, с диктаторски маниери, капризи. Така в техните очи може да изглежда, защото той се намира на високото ниво и затова се държи по този начин. Казва се: “Не съди другаря си, докато не си достигнал неговото ниво”. Трябва да разбираме винаги: с другарите си можем да се отнасяме леко, разбирайки техните състояния повече или по-малко, но ако става дума за учителя, то неговите състояние могат да не са ни ясни, макар да изглеждат егоистични, диктаторски, капризни, своеволни. Възможно е те да не са такива, а да ни изглеждат така, заради по-високото му ниво. Всяко следващо стъпало не се възприема адекватно от нас.

А. Улянов: Времето ни свършва. Имам последен въпрос. Когато човек има среща, за него е важно да има критерий, добре или зле е минала тя. Какъв е критерият, самооценката, за която споменахме вече, дали всичко мина успешно или това изобщо не е важно?

Проф. М. Лайтман: Ако той е успял да бъде в постоянен контакт със своята среда – виртуална или естествена, физическа – и този контакт е бил за него чрез излизания от себе си в общото чувство, общата мисъл, общото движение, усещане, търсенето на целта, анализа на състоянието, тогава е съвсем сигурно, че времето е минало успешно. Тоест излизането от себе си, в “извън себе си” трябва да бъде постоянен устрем движението на човека, тогава живота ще е друг.

А. Улянов: Благодаря Ви за днешната среща. Виждате, колкото по нататък отиваме, толкова по-интересни и задълбочени разговори имаме.

Проф. М. Лайтман: Ако ще докосвате такива неща като белите петна, тогава навлизаме в съвършено нови измерения

А. Улянов: Надявам се, че ще докосваме все повече бели петна. До нови срещи, професоре.

Filed under: Интегрално възпитание | Add Comment →