Въпрос: Казвате, че съпругът, живеещ заедно с мен, против мен ми помага да намеря възможност да правя отстъпки. Как понятието „помощ от противното” се съчетава с принципа на взаимните отстъпки в семейния живот?

Отговор: Струва си да разглеждаме живота не като „временно протеиново съществуване” в настоящите земни условия, а като някакъв процес, в хода на който човешкият вид израства над своето животинско тяло, придобива нови качества, изменяйки и подобрявайки себе си. Именно така той се повдига над животинския живот, който изисква да си набавя храна и да предава щафетата от поколение на поколение, подобно на целия животински свят.

Виждаме, че човек расте, расте, придобива мъдрост, развива науката, разширява хоризонтите си, откривайки законите на природата, които преди са били скрити за него. Нашето вътрешно развитие не спира и един от неговите аспекти е разума. С помощта на разума ние напредваме значително, доколкото ни подбужда егоизмът.

Развивайки науката, умножавайки познанията си, провеждайки изследвания, ние намираме все по-нови възможности да се удовлетворим, да прогресираме, да направим живота по-удобен и безопасен, и като цяло – да си доставим удоволствие. Та нали точно това ни трябва. Това е известно на социолозите, психолозите, на всеки, който се вглежда по-дълбоко в човешката природа. В това се изразява целият ни живот. Всеки миг човек търси възможност да му бъде по-добре и по-приятно.

Но днес този модел на мислене е към своя край. Нашият егоизъм спира своето развитие и многобройните научно-изследователски данни, многобройните знания за себе си и за света показват на човека, че от неговия безкраен бяг няма реална нужда.

Ние постоянно се стремим към наслаждения, като заек, тичащ след морков, и в това въртене в кръг завършваме своя живот, падайки направо на „стадиона”. Какво следва?

Сдобивайки се с малко повече разум и чувства, придобивайки научни познания за историята, за света, за себе си, ние в крайна сметка можем малко да се издигнем над своето съществуване посредством анализа и да видим цялата нищожност на такъв живот в самонаслаждения, в постоянно търсене на максимално удоволствие с общоизвестен край.

Човек постепенно порасва. В началото той гледа на това философски: „Животът е такъв, какво да се направи. Е, поне да си поживея колкото може по-удобно. Всички така говорят, защото няма други варианти. Защо да страдам? По-добре е да се радвам, да се наслаждавам и даже да се самозаблуждавам. Поради липса на друг изход съм склонен даже на наркотици – само, за да не изпусна „кефа” от живота…”

Но след това се проявява нова степен на развитие – и аз вече не съм способен да понеса такъв живот, когато се наслаждава само „животното”. Защото под него расте „човек” и аз вече не мога постоянно да се грижа за своя „звяр”. Някои са способни да отдават всичките си усилия за отглеждане на домашни животни – крави, овце и пр. Но всичко си има предел  и в един момент човек казва: „Не, стига, длъжен съм да вървя напред”.

Някога сме живели в племена и всички масово са се грижили за животни, намирайки се на практика на едно ниво с тях. Но след това сме израснали и ето, аз вече не искам да живея сред овцете, не желая да ги обслужвам и да се храня с тях. Тъй като в крайна сметка аз завися от тях повече, отколкото те от мен. Излиза, че аз съм даже по-ниско от тях.

Достатъчно, аз вече не съм този, който бях по-рано. Искам да бъда учен, да „изкристализирам като човек”, да се издигна над „животното” в себе си. „Човекът” в нас расте над животинското тяло и достига до такова ниво, на което вече не е съгласен да обслужва своето „животно”, жертвайки за това цялото му определено време.

Такъв е естественият, неизбежен процес на развитието. На определен етап искам да притежавам нещо, отнасящо се към човешката степен. Какво е то аз не зная, но виждам, че досегашният живот не ме удовлетворява. Необходимо ми е да се захвана с нещо по-високо, с нещо, което да ми даде отговор на въпроса: „За какво живея? Защо? Заради какво?”

Вглеждайки се в своя исторически път, аз изучавам откриващата се перспектива. Накъде води тя? Виждам, че в природата всичко става в причинно-следствен порядък и е устремено към определена цел. Във всяко нещо и във всяко явление виждам цел и само в своя живот – не. Най-висшето създание – човекът, води най-неизменното съществуване.

Животното на практика не се замисля над такива неща, то се грижи за себе си, ражда и възпитава потомство и умира. За него това е нормално, то не очаква нищо повече, не изпада в депресия, не изпитва наудовлетворена страст.

Човекът е друго нещо – през своето развитие той толкова се е издигнал над своето „животно”, над своето тяло, че започва да си задава въпросите: „Нима съм длъжен да завися от тялото? Наистина ли трябва да го обслужвам? Нима не съм задължен да се издигна над него? Може би изобщо мога да съществувам без него?

Тези въпроси всъщност не са така философски. Защото изследванията показват, че огромно количество хора в света изпитват отчаяние. Самоубийството става все по-разпространено явление. Мнозина употребяват наркотици – не защото им е приятно да живеят така, а за да се успокоят и да избегнат проблемните въпроси. По същина това е ключовият въпрос за смисъла на живота: „За какво ми е да съществувам?”

Мостовете на самоубийците станаха обект на обсъждания – самоубииствата обхващат даже добре уредените страни и се разпространява сред младежта. Причината е все същата: човек си задава въпроса за това защо живее, и не получава отговор. У него просто няма потребност да живее, въпреки че изглежда, че той е млад и всичко все още му предстои: да работи, да се ожени, да създаде деца, получавайки удоволствие от всичко това…

Но на него не му е нужно семейство, неговите потребности вече не са като на животното, а на човешка степен. Ето защо хората не искат да създават семейство и деца – човешката част в нас е израснала дотолкова, че ние вече не намираме за правилно да обслужваме своето „животно”.

Това не са случайни явления, те се проявяват мащабно през последните петдесет години, именно защото нашите въпроси придобиха ново качество, нова дълбочина и ние не знаем, как да се справим с тях. Човек пита: „Каква е тайната на живота? За какво живеем? Защо Природата с такава мъдрост е създала човешкото тяло с всичките негови системи?” Еволюцията е удивителен процес: от най-простите организми, от примитивните амеби тя се е издигнала на върха на развитието. Защо? С каква цел? Та нали виждаме, че всяко действие на природата е проникнато от небивала мъдрост и има цел, зададена изначално.

Природата поначало знае към какво върви. Всичко е подчинено на строга закономерност. Тъй като не виждаме резултата, в своята безпомощност се оказваме най-нещастното от всички създания. Така или иначе тези въпроси е необходимо да бъдат решени. Та човечеството е достигнало до всеобща криза, до тотален погром. Положението е критично, опасно, тъжно – ние, точно като заблудени малки зверчета, не знаем, накъде да продължим. И ако ние не решим тези проблеми, тези въпроси, то от безисходица, заради угроза и вътрешен стрес, ще започнем да воюваме един с друг. Появяват се все повече нови опасности: климат, катастрофи, безработица, бедност, глад, епидемии… Колко може да изтърпи човек?

И затова главният въпрос за смисъла не възниква у шепа хора, борещи се с философските проблеми, а на практика у всеки, който се сблъсква със съвременните дилеми. Ако младият мъж не иска да се жени, и изобщо, не иска нищо от живота, а предпочита „ да лежи под дървото” на принципа „да става каквото ще”, то за него това вече не е омиротворение, както в предишните векове, а безисходица. Той е лишен от сила и не може да започне да живее, даже ако пред него се разкриват широки перспективи. „Избери си професия по вкус. Ще ти дадем всичко: образование, море от възможности…”. Но той не иска. Процесът вече е отминал.

Ето защо това не е философия. Хората с всеки изминал ден разбират все по-добре, че наистина си играят, като в някаква забавачка. Ти можеш да приемеш тази игра и да следваш нейните правила, да се принизяваш „към земята”, към първичните удоволствия: вкусна храна, интересен филм, забавление в социалните мрежи… Ако ти се отдаде да сведеш глава, да намалиш своите очаквания, да приглушиш в себе си вечните въпроси за смисъла на живота, тогава ще доживееш така до смъртта си. Но ако това не ти се отдаде, ако развитието си казва думата и ти оставя все по-малко възможности да задремеш, тогава животът ти е труден.

При това не става въпрос за обичайни трудности. А светът е пълен с блага – но погледнете как се разпореждаме с тях… И така, пред нас стои много сериозен проблем и семейството е първото средство за неговото решение. То ми позволява да дам пример към какво съм длъжен да насоча своето развитие, за да намеря отговор на извечния въпрос за битието. Придобивайки способност да отстъпвам, мога осъзнато, осмислено, със свои вътрешни сили, именно в издигането над животинската природа да започна да се отказвам от собствените си въпроси.

По този начин излизам от себе си и придобивам усещане за обкръжението. Срещу своя партньор, своя спътник в живота, аз мога да се уча на самоотверженост, мога да намалявам своя егоизъм, като не се спускам по този начин от човешката степен на животинска. Аз не ставам по-прост, примитивен, ограничен, не блокирам разума си, а обратно, постъпвам осмислено и осъзнато, за да достигна до усещането за ближния – този, който се намира вън от мен.

Започвам да усещам обкръжението такова, каквото е. Излизам от своята „черупка” с пет отверстия, от тялото на петте органа на чувствата, защото тук, вътре, аз в крайна сметка обслужвам своето „животно”.

Именно този изход ми предоставя степента Човек (Адам). Как да го осъществя? За това ми е необходимо да получа някакво чуждо, външно усещане, идващо действително някъде отвън.

Днес виждам света през своите пет „животински” органи на чувствата. Пред мен е картината, която вижда „животното”. Но аз искам да видя света такъв, какъвто е в действителност. Значи, длъжен съм да се откажа от себе си, да се избавя от своя егоизъм и да започна да се присъединявам към чувствата и мислите на ближния. На кого да се упражнявам? На човека, който се намира пред мен – съпруга. Ето откъде идва изразът „помощ от противното”. И тогава, благодарение на тази постоянна вътрешна „гимнастика”, ние по общо съгласие се издигаме над своите животински части към степента Човек.

Ако изградя у себе си способност да усащам ближния – в дадения случай съпруга – по този начин вече ще имам възможност да усетя всеки, и изобщо, целият свят, цялата действителност. Да усещам наистина обективно, независимо от моите собствени свойства, над тях. Тъй като съм приел желанията и мислите на партньора и чрез него искам да усетя света. Аз като че ли не съществувам сам, като че ли се намирам в него и чрез него възприемам реалността.

Това ще ми даде нови усещания, освен зрението, слуха, вкуса, обонянието и осезанието – пет висши, външни органи на чувствата. Така аз имам метод да изляза от самия себе си.

Ето защо ние сме устроени точно така, че съпругът да ми служи като „помощ от противното”, и аз мога заедно с него да се повдигна над животинския живот към действително духовния. „Духовен” в този смисъл, че чрез ближния аз излизам от властта на тялото, от неговия абсолютен диктат и се оказвам под властта на мисли и желания, намиращи се над тялото. В този смисъл принципът „Възлюби ближния като себе си” е правило на самата Природа. Съблюдавайки го, придобивам усещане за истинската, външна Природа.

На практика днес не ми остава друг изход. Руши се семейството, руши се светът, расте безисходицата, безпомощността, отчаянието, наркозависимостите. И всичко се случва затова, за да ни подтикне напред, към изхода от егоистичните рамки. По този начин Природата ни задължава и подбужда да излезем на нова степен на извънтелесното възприемане на реалността. Защото „Човек” е това, което е извън нашето тяло, над „животното”. Като цяло аз се състоя като че ли от две тела. Едното от тях е моят протеинов организъм, а второто е моето съзнание, моите желания и мисли, не само обслужващи „животното”, но и извисяващите се над него, подобно на конник, оседлаващ кон. За този „конник” говорим сега: как да го изградим над „коня”? Как да се извисим над „животното”?

Така че „помощ от противното” предоставя на човек такава възможност.

Въпрос: Излиза, че аз като че ли построявам в себе си втори етаж?

Отговор: Вярно е. На първия етаж усещам всичко чрез своето тяло с петте си сетива, чрез своя егоизъм. И над него строя втори етаж, на който усещам живота чрез някой друг. Това по някакъв начин ми помага да изляза от самия себе си. Та нали във всеки случай съм длъжен да се намирам в нещо. Как да построя в себе си новото? Нужна ми е някаква „черупка”, в която да вляза. И затова „помощ от противното” означава, че на всяко свойство в мен противостои нещо извън мен. Така че, ако съм способен да изляза от себе си и да „вляза”, да се „облека” в ближния, това означава, че ще се издигна на по-висока степен.

Въпрос: И все пак, какво точно имаме предвид, говорейки за отстъпки в семейството?

Отговор: Преди всичко съм длъжен да разбера, че отстъпката не е нещо негативно. Отстъпвайки, аз се отказвам от своя егоизъм, за да придобия нещо по-високо, хубаво, полезно. Съвсем не се превръщам в роб на своя партньор. Със своите отстъпки аз му благодаря за предоставената възможност да изляза от себе си. Той ми помага, извежда ме навън.

Освен това, както е казано, „всеки отрича съгласно своите недостатъци”. Аз гледам на партньора през своята призма и виждам своите негативи, а не неговите. Партньорът вижда собствените си качества хубави и правилни, а аз – обратно. По такъв начин тук вече няма обективна истина. И затова ние сме длъжни да разглеждаме тези неща като примери, помагащи в развитието.

Въпрос: Има ли предел на отстъпките?

Отговор: Ние с партньора изпълняваме обща работа, постоянно обсъждаме това. Изобщо мъжът и жената могат да бъдат напълно откровени един с друг. Неслучайно те се наричат „половинки” и именно заедно съставляват единно цяло. В духовната работа, когато съпрузите искат да се издигнат над самите себе си, нямат никакви тайни един от друг. Точно обратното, колкото повече се откриват, толкова по-добре. Ако тяхното партньорство се изгражда на истинска взаимност, няма предел на отстъпките, докато всеки не почувства другия по-добре, отколкото самия себе си. И точно тогава човешката степен в човека се издига над „животното”.

По този начин съпрузите имат правилните средства, инструментите, помагащи да се усеща и целия свят обективно, непредубедено, независимо от егоизма на всеки от тях. Сега те виждат „преобърнат свят”. Преди жената беше за мен „помощ от противното” и целият свят възприемах в противовес със самия мен, а сега той се превръща в своята противоположност и всичко, което ми се е представяло в негативна светлина, се превръща в позитивно. Виждам, че целият свят – това е добро, че в него цари свойството отдаване и любов.

Защото работа е в това, какви „очила” ще си сложиш: черни или бели. Ние вече не виждаме лоши неща, ние се изпълваме един друг. Защото всеки се е издигнал над себе си с помощта на ближния. Аз се „обличам” в нейните желания и мисли, а тя – в моите, и ние отново ставаме „едно тяло”, като Адам и Ева. Подобно на две окръжности, ние се пресичаме един с друг, създавайки обща територия, а след това я увеличаваме, докато не се слеем в едно.

Тази обща територия вече свидетелства за издигане над себе си и колкото е по-голяма, толкова е по-висок подемът. Вместо своите желания и мисли, аз приемам желанията и мислите на патньора като по-важни, а своите поставям в служба на него. Същото прави и той по отношение на мен. По този начин всеки от нас като че ли се „облича” в другия и вижда света през призмата на неговия разум и чувства.

Чудя се как бих могъл да се поставя на мястото на жена си? Но работата не е в нея самата и в нейните качества. Тя може да е много примитивна или, обратно, високо развита – това не е важно. Същественото е, че по този начин аз придобивам средство да се издигна над себе си. Когато това се случи, откривам че съществена не е тя, а самата възможност, която ми предоставя. Пред мен се намира голяма емоционално-разумна система и аз мога да изляза от своето „животно” и да се „облека” в нея.

Започвайки да се „обличам”, вече не виждам жена си. Преди всичко аз се оказвам извън самия себе си – това е важното. Тогава започвам да виждам света през нея, през нейните „очила”. Тяхната новост е в това, че те не зависят от моя егоизъм. Използвайки нейните егоистични свойства и приемайки ги вместо своите собствени, отказвайки се от себе си и „обличайки се” с нея, аз придобивам такива средства, които ми позволяват да изляза от собствената си „черупка”. Тогава, благодарение на тези нови средства, виждам „преобърнат свят” – иначе казано, противоположен, разположен над моя егоизъм.

Въпрос: Защо всъщност моят егоизъм е толкова проблематичен? Защо ми е да излизам от него? Та нали в действителност той ме пази.

Отговор: Той ме ограничава. Разбира се, аз го оставям в служба на моите базови „животински” потребности, правейки всичко, което е необходимо за поддържането на тялото, давам му храна, секс, семейство. А в останалото егоизмът е само пречка и не ми е нужна неговата защита. Защото, ако изляза от себе си, какво може да ми навреди? Напротив, там аз виждам друг свят и хората ми изглеждат различни. Сега аз не гледам през призмата на егоизма и затова не търпя вреда. Тъй като всеки ущърб е именно върху егоизма.

Излизането от собствената егоистична природа ме поставя в съвършено нова ситуация. Изчезват страховете, вълненията, никой не ми нанася вреда. Всичко това са атрибутите на себелюбието, в което вече не се намирам. Аз съм възприел друг подход към живота, към света. И ако напълно изляза навън, то никой няма шанс да ми причини каквато и да е щета. Напротив, ще открия, че целият свят е добър. Ако ми се представя някаква вреда или заплаха, това показва само, че в още нещо трябва да се поправя и да се издигна над себе си.

Въпрос: Ако съпрузите развиват такъв подход и започнат за гледат света един чрез друг, как това се отразява на техните отношения?

Отговор: Сега, като двойка, те се намират на човешка, а не на „животинска” степен. Те се обслужват един друг и са свързани на едно ново равнище и само заради това съществуват. А иначе заради какво да сключват брак? За да създадат деца? За да обслужват нечие тяло? Аз и без това имам всичко необходимо: храната купувам от магазина, сексът е повече от достъпен. Така че за какво ми е семейство? Какво ще ми даде, освен проблеми?

По този начин ние откриваме възможност да се повдигнем над „животинското” ниво към човешката степен. И заради това си заслужава да се оженим, да живеем заедно, при условие, че имаме истински, верен патньор.

Въпрос: Как се отразява това във всекидневния живот?

Отговор: Във всекидневието ние във всеки миг разбираме, че се намираме в един съвместен процес и всеки помага на другия в неговия път. Това не означава, че поддържаме идеални отношения. Нашият идеал се състои в това, че постоянно се допълваме, постоянно набавяме на партньора „гориво”, енергия, стремеж към прекрасната цел, за да може да се издигне над себе си. Там, над „животинското” равнище, ние искаме да живеем наистина душа в душа – т.е. като две души, а не като две тела.

Това ни дава възможност да се усещаме един друг вътрешно, в пълнота и съвършенство, а освен това, да чувстваме по същия начин целия свят. След като веднъж съм излязъл от себе си, цялата действителност виждам различна: тя вече не зависи от моя егоизъм и аз я разглеждам обективно. А обективният ракурс ми разкрива такива явления, за които не съм можел и да помисля, такива неща, които не съм можел да видя по-рано, защото егоизмът е „филтрирал” моето възприятие, показвал ми е само това, което му обещава наслада или заплаха. А сега всичко е открито пред мен и виждам света без егоистични деформации, такъв, какъвто е.

Въпрос: Та нали съм длъжен да зная кои фактори в света ми обещават удоволствие и кои таят заплаха?

Отговор: На „животинското” равнище на базовите потребности, разбира се. Затова ние продължаваме да храним своето „животно”, даваме му сексуално и семейно удовлетворение, взаимно се обслужваме. Ние му даваме всичко необходимо, доколкото насъщните нужди „не се осъждат и не се възхваляват”. Семейното гнездо, грижата за физическото благополучие и здраве – всичко това, само по себе си остава. Тези неща не се отнасят към егоизма, тях ги има и при животните. Всеки по старому ще получава необходимото. Само че сега става дума за „добавката” – за това, как заедно да растем на човешката степен. И това е добавка на нови мисли и нови чувства във взаимоотношенията с партньора.

Въпрос: Наистина ли в тези взаимоотношения у мен няма да има механизъм, показващ как мога да се насладя и от какво да се откажа?

Отговор: Ще има, но не с егоизма, а само във връзка с желанието да влезеш в ближния и да го реализираш. В началото ще действам на принципа „Не прави на другия това, което сам ненавиждаш”. Вместо себелюбието – любов към ближния. Аз ще се „облека” в него и ще изпълнявам всички действия – чувствени и разсъдъчни, – които откривам в него.

Въпрос: Но нали обичам себе си?

Отговор: В това е въпросът, че тази любов е грозна. Тя те мами, скрива от теб истинската реалност и в резултат на това ти постоянно се грижиш за своето „животно”. Колко можеш да го обичаш? Ти си предан, отдаден на него и през цялото време за него се грижиш. И въпреки че подобно робство ти се струва любов, трябва да направиш разчет: колко сили си заслужава да отдадеш, за да нахраниш това „ненаситно черво”?

И напротив, излизайки навън, ти се избавяш от грижите за себе си в човешката степен и вместо тях имаш грижа за ближния.

Въпрос: А кой ще се грижи за мен?

Отговор: Никой. Не ти трябва това, ти ще забравиш за себе си. У теб даже въпроси няма да има за това.

Въпрос: Малко ли ми бяха собствените грижи, та сега получавам тези на другите? И всъщност, какво е това грижа за ближния?

Отговор: Да се грижа за ближния означава да удовлетворявам всички негови желания и страсти повече, отколкото, ако те бяха мои. Това е и любовта: аз удовлетворявам нечии желания с всички сили, които имам, – вместо грижите и потребностите, които имам в себе си. Всички свои възможности и способности, всичките си грижи и желания аз поставям в служба на ближния, за да го удовлетворя. В този случай неговите материални потребности стават за мен духовно постижение – т.е. достигане на моята човешка степен.

Тук става въпрос за тези хора, които разбират, че са длъжни да се повдигнат над своите „животни”. Ако човек лежи на дивана, поглаждайки своето куче, и му е добре – това не говори за нищо друго, освен за недостатъчно развитие на човешката степен в човека.

Все пак има хора, които не могат повече да съседстват със своето „куче”, необходимо им е задължително да се повдигнат над него. А затова е необходима помощ отвън, от страна на съпруга – „помощ от противното”. Тя действително ми противостои и като последица, аз изпитвам отвращение, ненавист… Тук във взаимоотнешенията между съпрузите се разкрива много тежко положение: те водят борба, между тях възникват конфликти, стълкновения – и в същото време те могат взаимно да си помагат. През цялото време те са длъжни да се пазят от пропадане до своето „животинско” начало, което ще предизвика истинска катастрофа. Тогава всичко хубаво, което са изградили заедно, ще се обърне в двойно зло за всеки от тях. Затова, ако налагат себе си, ще изпитат този процес и неговите резултати.

Възможно е да намерим и друго обяснение за това, но така или иначе, точно това е любовта.

И така, „любов” – е когато използвам всички свои способности само за да удовлетворя ближния. В такъв случая аз го обичам – на четвърт, на половина или на всичките сто процента. Така се измерва любовта: аз съм длъжен да поддържам насъщните потребности на материалното, „животинско” състояние, а всички свои способности да отдам единствено в служба на ближния. Как да постигна такава любов? И каква е ползата от нея? Какво ще ми даде тя?

Трябва да се обясни на човек, че семейството, съпругът и силната зависимост между тях могат да станат средство за подем към по-висше състояние. И тогава това е полезно. Ако всичко се свежда до „животинското” съществуване, човек няма да поиска това. На него и така му е добре – тогава защо са още отстъпки и усилия? Единствената възможност е когато на него му е ясно, че по този начин придобива вечността, нещо висше. Ето какво е необходимо да му обясним.

Разбира се, това не е лесно, мързелът и егоизмът поставят стена. И все пак това е възможно, защото желанието на хората е голямо, те искат това, те искат да усетят такава взаимна връзка, която се нарича „любов”, – и само не знаят ключа за това. Значи, ние сме длъжни да създадем система на възпитание, която ще обучава в любов чрез обяснения, упражнения, семинари и др.

„Животинската” любов – е себелюбие, инстинктивно самонаслаждение, което е разбираемо за всички. Но на света не достига истинска любов. Всеки човек я търси и не я намира в своя „животински” живот, в съвременните взаимоотношения между партньорите. И затова той не желае да сключва брак. Но ако му се покаже, че това е възможно и, че вместо опустошеност може да придобие някаква особена пълнота, ако се проведат с него няколко упражнения, семинари, обсъждания, ако го сложим под въздействие на обкръжение, тогава е сигурно, че ще достигне желаното.

Тъй като днес човек вече няма с какво да се удовлетвори. Той е празен. Хората летят по света в търсене на нещо особено, блуждаят по телевизионните канали, не намирайки нищо съществено. Целият свят е зает с глупости, без да оставя нито за секунда в размишление, защото няма нищо по-лошо от това да се замислиш и да осъзнаеш какво се случва. Така сме устроени…

Така че дайте да преминем на другата страна: за какво е цялата тази бъркотия? За какво са наркотиците? Защо превръщаме живота в глупост? Та нали нарочно го устройваме така, че непрекъснато ни създава неприятности. Обществото живее във вечна суматоха и суета – затова само, за да създава на хората „работа”, да ги тъпче с нещо. А иначе за какво ще се замислят? Какво ще правят? Днес половината свят може да бъде освободен от работа, но какво ще се случи с хората? С какво ще се заемат? Ще стоят по цял ден със скръстени ръце? Това е било възможно преди хиляда години, но не и днес. Значи, необходимо е да им се измисли някакво занимание. Властта и управниците специално създават такива системи и механизми, че хората да се въртят в тях, като катерици в клетка, заблудени, но заети с нещо.

Сега, когато приближава бум на безработицата, единственото решение е да бъдат обучени на любов.

От 41 беседа за новия живот, 26.07.2012 г. 

Filed under: Възпитание на децата, Мъжът и жената | Add Comment →