Рабаш, Шлавей Сулам, 1984, статия 2, “За любовта към приятелите“: Защо трябва да обичаме приятелите си? Поради каква причина съм избрал именно тези приятели и защо приятелите са избрали мен? Трябва ли всеки от приятелите ми да показва своята любов? Или е достатъчно да работи скромно над любовта към приятелите и не трябва да разкрива това, което е в сърцето му?

Тези въпроси без съмнение са важни. Всъщност, по принцип, не чувствам ни най-малка нужда от любов към приятелите си. От къде да спечеля сили? Как да убедя себе си? А най-важното, къде тук е ползата?

Ако ми обещаят нещо полезно, реално, възможно, то бих могъл да се убедя. Но ми казват само, че чрез любовта към приятелите ще спечеля възнаграждение, което е повече от всичко в този свят: не пари, не злато, не здраве, не забавления, а нещо много повече. И тъй като не виждам тази награда, любовта към приятелите не струва много пред мен.

Нека някой ми каже: „Обичай приятеля си и ще ти бъде добре“. Например, аз завися от човек, който може да ме измъкне от затвора. Ясно е, че съм готов на всичко за него, само и само да ми даде възможност да избягам. Но тук аз не виждам никакъв изход от затвора, не виждам голямата, истинска отплата за любовта към приятелите си. Разказват ми за висшия свят, но това много не ме влече.

Освен това, Рабаш пише, че аз съм избрал приятелите си, а те са избрали мен. Но извинете ме, кога ги избирах? И въобще, бих ли се спрял на тях, ако можех да избирам сред множество кандидати? От днешния състав бих взел един–двама, не повече. Оказва се, че никой не е избирал приятелите си.

И учител не сте избирали – напротив, вместо мен, вие, разбира се, бихте предпочели да видите някой по-стабилен и по-уважаван.

Е, къде е нашият избор?

Очевидно, по пътя на обединение в групата, аз трябва да почувствам всеки като толкова специален, че от цялото човечество, наистина бих избрал само тези приятели. Този етап все още е пред нас – да усетиш приятеля си, неговата душа, да се сближиш с него толкова, че той да се превърне в единствен от всички седем милиарда. И така с всеки в групата.

Освен това, Рабаш задава въпрос за това, трябва ли да придаваме на работата си, на своята любов някакъв външен израз: например, да позираме, да си подаряваме нещо един на друг и т.н.? Или, напротив, трябва да проявяваме скромност? В края на краищата, истинската работа се извършва вътре, а „декорациите“, както знаем, не струват много, защото може да се окажат ласкателство, лицемерие, измама. Всъщност аз не обичам никого – как мога да изразя нещо, което е необичайно за мен? Това е лъжа.

От друга страна, ако всеки един не показва в групата, че работи над приятелската любов, то той няма да има силата на групата.

Трябва да помним, че сме малки и слаби, че погрешно се въодушевяваме от външните прояви и затова трябва да ги използваме. Всеки трябва да се държи така, че приятелите му да видят: той извършва сериозна вътрешна работа, прилага големи усилия заради любовта към приятелите си и в действителност вече е достигнал в нея висока степен. Така ще напредваме.

От урока по статия на Рабаш, 24.01.2013

 [98788]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок | Add Comment →