Entries in the '' Category

Един свят, лишен от съдържание

В човек не са балансирани механизмите на мисълта и желанието, и той не знае как да създаде баланс между тях. В това всъщност трябва да помогне на хората интегралното възпитание, което ни е нужно днес.

По-рано не изпитвахме някакви проблеми в тази област. До преди няколко десетилетия нямаше дори усещане за приближаващата се катастрофа. Нашите мисли и желания еволюираха в прости комбинации и се разбирахме един с друг. Обаче, с течение на времето, все повече се приближавахме до интегралните отношения – и започна разстройване.

Днес усвояваме един от друг от морето на мисли и желания. Светът се смеси: всички влияят на мен, и аз – на всички. И като резултат, не съм в състояние да изпълнявам курса, да запазя посоката, да се балансирам със собствени сили. Моят потенциал е малък, докато светът около мен излъчва цял поток от „флуиди“ върху мен. Чуждите мисли и желания оказват постоянен натиск, смазват ме вълни с различен диапазон и постоянно промиват съзнанието ми.

В резултат, човек го грабва вихрушка и той не знае как ще го бъде. Това е много сериозен проблем. Оттук произтича влечението към наркотиците, откъсването от света, с който не можеш да свикнеш. Според безнадеждността, хората развиват различни защитни модели на поведение, опитват се да се разграничат от обкръжението със стена от безразличие, лицемерие, презрение…

Виждаме го при младите хора и в много други сектори. Това е един вид бягство от света в определена ниша. Не мога да поддържам правилна, състрадателна, хармонична взаимовръзка с обкръжението, не мога да възприема всички външни влияния, да ги уравновеся в себе си и да ги доведа до добро, комфортно усещане. Напротив, те ме нокаутират и изнервят. Така че не правя нищо – просто включвам сериал или мач по телевизора и гледам в екрана, докато отпивам от бирата. Това ми е достатъчно.

По този начин, неспособността ми да огранича въздействието на широкото обкръжение като цяло, ме води до изолация, прави ме примитивен, прост, ограничава развитието ми и не ми позволява да се радвам на живота. Дори не искам да се женя и да имам деца. Просто търся някой ъгъл, в който да се скрия: „Това е мое, и нищо друго не ми трябва“. Приятелите ми  са в Интернет и не се срещам с тях, за да прекарам добре времето си. А ако изобщо излизам някъде – то излизам без тях.

Днес дори танците по двойки се изпълняват на един метър разстояние един от друг, без прегръдки и шепот в ухото… Танцьорите усърдно пазят дистанция – на това му се вика „дошли да потанцуват заедно“.

Човек повече не иска да се измъкне от себе си. Вътре му е по-надеждно. Не дай Боже, да се свърже с някого. Трудно му е постоянно да се изправя срещу този проблем – да сортира желанията и мислите си, да работи с външното влияние. Той не е способен на това.

И затова царува „уличната танц-култура“, замесена от “кварталните” нрави, таблоидните шеги и просташки лозунги. В този град сме просто минувачи – разминаваме се и не искаме да знаем един за друг. Освен това, правителствата трябва да се потопят в това общество, за да бъдат подкрепени на изборите. В крайна сметка, безсмислените отношения се превръщат в общ жребий и се разпространяват навсякъде чрез медиите.

Това е болестта на нашето време и тя засяга всички – та нали сме свързани помежду си. Това общо заболяване е причинено от високо патогенната атмосфера в обществото и затова е невъзможно някой да се излекува индивидуално, да се изградят мислите му, да се научи как постоянно да балансира себе си. Най-доброто, което можем да направим за отделния човек е да „го изправим на крака“, малко да го предпазим от външни влияния, които обикновено са отрицателни.

Но като цяло, съвременното обкръжение влияе на човек така, че трябва да се погрижим за равновесието на цялото общество. Друго решение няма.

В действителност, днес „най-здрав“ е този, който поставя себе си до нивото на „животинската“ степен. Гледам телевизия, говоря по телефона, сърфирам в Интернет, смея се и плача, а до мен котката спи, няма какво друго да прави. Само помръдва с ухо, когато наоколо стане прекалено шумно. Така че, ако искам да оздравея, но не се грижа за правилното въздействие на обкръжението, то ми остава само едно – да бъда като тази котка…

От 88-а беседа за новия живот, 24.10.2012

[91281]

Без срам – доникъде

Баал а-Сулам, „Даряването на Тора“, п.8: В света има природен закон, според който, получаващият чувства един вид срам и нетърпение, когато получава безплатен подарък, предизвикан от благодатта и състраданието към него от страна на даряващия. От тук следва вторият закон: няма да се намери в света човек, който би могъл напълно да изпълни всички желания на друг човек, тъй като в крайна сметка няма да може да предаде на своите дарове форма и характер на самостоятелно придобити – а само това може да изпълни до края желаното съвършенство.

По същество Творецът не е способен сам, без наше участие, да покрие, да компенсира срама ни. Ние трябва да преминем самостоятелно стъпка по стъпка, разкривайки своите недостатъци и да ги поправяме. Разбира се, за поправяне ние използваме Неговата сила, но този цикъл е необходим:

  • откривам своята малоценност;
  • проблемът се разкрива не в мен, в моето отношение, а в сравнението с отношението на Даващия;
  • сам определям, какво са недостатъци по отношение на Него;
  • търся как да поправя недостатъка си, как да го компенсирам;
  • и тогава моля Твореца за сила за поправяне;

И така, това действие се състои от множество компоненти и е незаменимо – то трябва да премине през човека както подобава. Няма друг избор: той трябва сам да изпита и да премине състоянията по пътя си – макар прибягвайки до помощта на Твореца, тоест, Висшата сила, светлината, но участвайки във всяка стъпка и във всяко решение.

Невъзможно е да получиш от някого подарък, да му се насладиш и да почувстваш, че той е твой. Винаги остава срама пред даващия. В нашия свят този проблем е решен с помощта на скриването на Твореца, което ни дава възможност да Го разкриваме само до степента, в която ние сме в състояние да понесем срама.

Творецът е мистериозен, а срамът се проявява само до степента, доколкото аз съм готов да се уподобя на Него, за да се справя в своето получаване. Колкото повече напредвам, толкова по-фино, по-деликатно е възприятието ми – и тогава аз съм готов за разкриване на срама. В някои отношения той е подобен на това, което се случва в нашия свят…

От урока по статията „Даряване на Тора“, 28.10.2012

[91415]