Entries in the '' Category

Точка на избор между два конгреса

каббалист Михаэль ЛайтманКонгрес на Единството. Урок №2

Рабаш, ”Включване на свойството съд в свойството милосърдие”: При явно управление няма място за избор. И затова висшият е издигнал Малхут, т.е. свойството „съд“, към ”очите”. С това възниква скриването, и нисшият забелязал недостатък във висшия.

От една страна висшият, е възвишен, а от друга страна той не е привлекателен – в него има нещо отблъскващо. От една страна, искрата в моето желание, точката в сърцето, много би искала да достигне до духовното. А и външният свят ме притиска със своите негативни обстоятелства, не оставяйки нищо, освен онова наслаждаване, което може би предстои. А от друга страна, трябва да направя компромис, защото виждам във висшия недостатък.

Какво е това недостатък?  – висшият не е чак толкова светъл, притегателен, не е толкова прекрасен.

Във висшия няма величие. И неговите свойства се поместват в нисшия, съхранявайки своя недостатък. По такъв начин, тези съсъди се сравняват с нисшия: както в него няма жизнени сили, така няма жизнени сили и във висшите свойства.

Такива са усещанията на нисшия: отначало съм искал много да достигна следващото стъпало, устремявал съм се все повече и повече – и съм разкривал за себе си, какво означава то. Оказва се, че да бъдеш на него – означава да се обединяваш с другарите, да ги обичаш. Оказва се, че трябва да усещам всички като с едно сърце, трябва да се отказвам от много неща, много неща да ми се струпват, да прилагам усилия, че и да се радвам на всичко това. А аз съвсем не съм радостен…

Анализирайки висшето, доста напреднало състояние, аз чувствам, че то е пълно с грижи, с проблеми за сегашния ми егоизъм. Трябва да обичам другарите, да ги обслужвам, да мисля и да се грижа за тях, да се отнасям към тях по-добре, отколкото към себе си. ”На кого е нужно това? Нима съм способен на това?” И излиза, че аз усещам недостатък във висшия и не намирам енергия тук, не намирам духа на живота. Понякога, за няколко минути ме обхваща въодушевление, приятно усещане – но, като правило, всичко е точно обратно.

Това се нарича период на падение: аз не усещам живота във висшето, в състоянието отдаване, любов, и единство. Аз не искам да се поправя.

И тогава има възможност за избор.

Това е много важен момент за осъзнаване: нищо не искам, нямам никаква потребност, губя сили и съм готов да се предам, докато състоянието не се промени само. Не намирам нищо нито в материалния, нито в духовния живот – и седя, нещастен и от едното и от другото.

Това е точката между двете празнини – същност на точката за избор. И всеки от нас през целия ден може да разкрие безброй много такива точки. Ако улавяхме тези точки и правихме верния избор – или поне да се бяхме опитвали, то бихме дошли и възприели висшето по-най краткия път. Тях просто не трябва да ги изпускаме! Но в такива мигове аз не искам нищо, покорявам се на своето усещане и продължавам да се влача в живота…

Нисшият трябва да си каже, че цялото скритие, което усеща, е предизвикано от това, че висшият е съкратил себе си в негова полза. За това е казано: ”Когато Исраел е в изгнание, Шхина е с него”.

В такива случаи трябва да разберем, че висшият преднамерено си ”играе” с нас. Той не може да действа иначе, не може да ме прегърне и да ме възнесе нагоре, като на въздушен балон. Защото тогава нищо не бих постигнал и бих останал като малко дете на ръцете на възрастния. Разбира се, че на детето му е приятно, то се усеща в безопасност и може дори да порита на тази висота, но в действителност то не расте.

Нисшият расте само тогава, когато се старае сам да достигне до висшия. Тук няма да ти се размине без прилагане на собствени усилия. Висшият не трябва да издига нисшия, ако нисшият не прилага нужните усилия. Защото тогава по-възрастният просто ще ”убие” по младия, няма да му позволи да порастне и да напредне сам. Това е все едно, ако родителите правят всичко заради сина си.

И така, ние трябва да разбираме следното: висшият ни помага на 100 процента във всеки миг. Няма нито секунда, когато трябва да очакваме нещо, а то сякаш се бави. Ние винаги пребиваваме в оптималното, от гледната точка на висшия, състояние, най- доброто за напредъка ни. Трябва само да усещаме, как той постоянно се обръща към нас посредством всевъзможни знаци, преднамерено спускайки се в сегашното ни състояние.

Нисшият не се смята за виновен за това, че не усеща вкуса на живота. По негово мнение, в духовното наистина няма никакви жизнени сили. Но при всичко това аз си давам сметка за случващото се.

Ако човек се преодолява, то признава, че горчивият вкус в него е предизвикан от липсата на подходящ съсъд, в който да получи изобилието. Тъй като неговите желания са устремени към получаване, а не към отдаване. И той съжалява за това, че висшият е принуден да се скрива от него.

И така, моите съсъди – желания са повредени. Всъщност, щом вече висшият се е спуснал при мен, аз би трябвало да усетя вече Безкрайността. Тъй като всяко следващо стъпало за мен – е светът на Безкрайността. Затова тя още не е разкрита: Аз не я улавям в своите съсъди, единственото, което усещам е много тесен диапазон, докато в същото време пред мен е нещо огромно и многостенно. Аз просто не виждам висшето стъпало, то закрива всичко пред мен от хоризонт до хоризонт, и не очертава никакви граници, по които да мога нещо да разпозная.

Като следствие, спусналият се при мен висш се проявява днес, като мрачен, заплашващ, зъл свят. Нещо повече, ние се движим към състояния и усещания, много по-критични. Висшият се спуска, за да се хванем за него. Колкото по-ниско се спусне, толкова ние и светът ще се чувстваме по-зле – тъй като ние сме противоположни на него по свойства.

И затова светът е обхванат от криза – така се приближава към нас висшето стъпало и ние неосъзнато усещаме разликата между нас и него. ”Криза” – това е разрива между нашите състояния и състоянието на висшия. Трябва да постигнем равновесие, хармония с Него, а за това е необходимо интегралното възпитание, което ще ни помогне да го разберем.

Като цяло, тук се намира точката на свободата на волята. Аз трябва да разбера: че всяко нещо, което усещам малко по-малко отколкото е Безкрайността – това е състояние, което висшият е сформирал за мен, за да ми даде право на избор.

А това означава, че съжалявам не за това, че светът е лош или че на мен ми е зле, а за това, че на висшия му се е наложило да се спусне при мен, да се смали и да се представи като по-малък, отколкото е всъщност, невзрачен и глупав за мен.

Това предоставя на нисшия повод да злослови и тогава той издига МАН.

От една страна, аз откривам, че висшият е нисш, че много по-високото стъпало е непривлекателно, а от друга страна, разбирам, че всичко това, което виждам е само в моите усещания, че ако възприемах света в истинските съсъди, то бих усещал висшия като Безкрайност в себе си. Тази разлика между сегашните ми усещания и висшия, който се намира в мен – е същността на разликата между нашия свят и Безкрайността.

И тогава издигам МАН, молба за поправяне. Аз търся възможности за да го оправдая – и нищо повече. Дори и да не се измени състоянието ми, дори това да не ми достави някакви приятни усещания – искам само да оправдая Неговите действия и да благодаря за тях. По такъв начин, аз моля не за себе си – а за висшия. Аз моля за сили, осъзнаване, разбирания, но не и за чувства – единствено и само за това оправдание, без значение, че ми е зле. Защото, ако усещането ми се измени към по-добро, аз егоистично ще му възнеса похвала. Но не, аз искам тъкмо това, усещането да не се променя, а да се промени моето осъзнаване, възприятието ми. И по този начин аз ще израсна.

Ние сме създадени от две части: разум и чувства, помисли и желания. И с тях напредедваме, като на два крака. В крайна сметка аз искам да остана в предишните си усещания, и осланяйки се на този ”крак”, да направя крачка и с другия ”крак” – да проумея, да видя своето състояние и да го оправдая. Искам да израста в разум и ако усещането си остава непроменливо – аз наистина се развивам. Тогава оправдавам своето чувствено състояние, но разбирам, че израствам благодарение на това страдание. Аз не съм се продал, не съм подкупен от доброто усещане.

А след това израствайки разумно, аз ще се опра на новия разум и оставяйки го така, ще се изкача на следващото стъпало на усещанията. При това чувството няма да затъмни разума, както това се случва с нас, когато наслаждането ни кара да си загубим главата. Тук е точно обратно, ние правим крачка с единия крак, подпирайки се на другия: усещането е фиксирано – разумът се издига, разумът е фиксиран – усещането се издига. Така и в разум и в чувствата постигаме безкрайните измерения.

От 2 – я урок на Северния конгрес, 20.09.2012

[89207]

Запознаване със злото начало

каббалист Михаэль ЛайтманВсичко, което виждаме в реалността е желанието за получаване. То е било създадено изначално в първичната си форма и ние усещаме точно това. Ние – това е то.

Но покрай това, ние притежаваме способността да мислим, имаме разум, който ни позволява да констатираме: ”Аз пребивавам в желанието. Аз усещам желанието”. Животните не са способни на такава констатация, тя е подвластна само на човека. В това е разликата: с помощта на разума аз мога да се отделям от желанията, да ги анализирам, измервам, да ги наблюдавам от страни.

По такъв начин, ми е дадена възможността да съм психолог сам на себе си и на останалите. Аз живея вътре в желанието и имам способността да реализирам този живот: кaкво се усеща в едно частно желание, а какво в друго, как преминавам от едно желание в друго и какво правя с него? С други думи, аз съм способен на определена дейност над своето желание. Живеейки в него, аз мога да изучавам своя живот, посредством разума си, паметта и анализа.

Но имам ли каквато и да е възможност да променям каквото и да е в желанието? Аз мога само да ”тека” заедно с него – което и правим в този свят, независимо, че ни се струва, че сами действаме и предизвикваме промените, с помощта на своя ум избягвайки лошото и избирайки доброто. Всъщност не ни е по силите да направим каквото и да било с природата, с желанието като такова.

Съществува обща взаимовръзка между желанията – човечеството. Но е възможна взаимната връзка между точките в сърцата – системата на висшите светове, или Малхут на света Ацилут, на Шхина. Сама по себе си тя е нещо съвсем различно. И ако в мен се разкрива нейната искра, точката в сърцето, то излизайки от нея, аз вече мога да изграждам отношения със своите желания. Системата за взаимна връзка между хората в нашия свят, е предназначена само, за да им „създава” проблеми и беди. В следствие на това, хората постоянно напредват, желаейки да променят тази система и да се сдобият с облекчения в сферата на икономиката, безопасността, здравеопазването и т.н. И всеки път, издигайки се с една степен нагоре, те всъщност достигат противоположен резултат, откривайки, че сегашното им състояние се явява като вреда, а не като полза.

От друга страна, хората, разкриващи общността между точките в своите сърца, могат да влязат в нова система – системата на разбитите светове, на разбитите връзки, тук се проявява разрива, ненавистта, изолираността – с други думи злото начало.

Желанията и взаимоотношенията на хората в нашия свят не се отнасят към злото начало, те остават на ”животинското” стъпало на развитие. Злото начало е само онова, което се противи на разкриването на Твореца, на свойството отдаване и любов. И затова, който разкрива Силата, противопоставяща се за обединяване на точките в сърцата, т.е. на другарите в групата, той разкрива злото начало. Тя се проявява само между другарите – дотолкова, доколкото те се стремят да осъществят връзката. И това разкриване на духовната сила е първото духовно осъзнаване.

А по-нататък, обединявайки се все по-здраво и без отклонения, те започват да разбират: ”Ние се запознахме със злото начало“. То ни кара да усетим необходимостта от Силата, която да го поправи. Тази сила е заложена вътре и ние трябва да се обърнем към нея. Всички ние трябва да отправим своите молитви и молби към мястото на нашето единство – към центъра на групата. Тогава, благодарение на ”молитвата на мнозинството” ще получим тази Сила, и тя ще извърши поправянето между нас”. Така се осъществява напредъкът ни.

Другата Сила, разкриваща се между нас е ”Фараонът”, царя на Египет. В зависимост от детайлите на възприятието, тя се нарича също: ”Билам”, ”Балак”, ”Аман”. и др.

Във всеки случай, единствената ни задача е да се обединим. Казано е, че заповедта, за любов към ближния, като към себе си е велико правило в Тора. Обединението  е единствено средство, позволяващо ни да преминем през различните връзки на взаимното свързване и да достигнем неговото велико, съвършено, въплъщаване – стъпалото на любовта.

Как да обичаме другите, като себе си? Този критерий позволява да водим постоянен ”мониторинг”: устремявам ли се навън, извън себе си? Към това кабалистите обясняват, че ”като себе си” – означава: повече от себе си. Тъй като себе си, изначално поставям над другите – и затова трябва да търпя, да предпочета и издигна другия над себе си. Така напредваме.

Като цяло, всичко се разкрива съгласно този принцип: ”Не прави на другия това, което е ненавистно за теб”, а след това ”Възлюби ближния, като самия себе си”. В това се състои  цялата Тора.

И затова трябва да работим в групата заради обединението, да се учим заради обединението, всичко да правим заради обединението. Без това – няма накъде. Само в това се състои науката кабала.

От урока ”Даряване на Тора”, 25.09.2012

[89039]

Неделима реалност

каббалист Михаэль ЛайтманКонгрес Единство. Урок №2

Цялата реалност е в човека. На него му се струва, че съществува той самият и около него е огромната Вселена – но тази картина e само в неговия разбит съсъд.

Някога съсъдът е бил един, и в него човек е усещал света единен, единна реалност – самия себе си и нищо повече. Творецът, т.е. оживяващата го Сила, също е бил в него. А извън него не е имало нищо – нямало го е самото понятие „извън мен“. Това е правилното възприятие, което наричаме „Малхут на света на Безкрайността“: всичко е в мен, нищо не е разделено с граници, няма ограничение – няма край.

А после съсъдът се е разбил на две части. И сега, за да постигнем тази Безкрайност, за да придобием истинско, дълбоко възприятие за висшето измерение, имаме само една възможност – да преминем през многобройни подготвителни състояния, което всъщност правим сега.

Светът на Безкрайността се е разделил на две части: „Аз“ и „извън мен“ – и моята работа е да ги свържа. И затова пред мен възниква условието: „Възлюби ближния, както себе си“ – за да присъединя външната част към вътрешната, която по естествен начин да усещам като своя. Ако мога да го направя, то бих се върнал в Безкрайността.

Да обичам това, което е извън мен, така, както егоистично обичам себе си – значи да бъда отдаващ. Точно това е любов към ближния. Думите ни объркват, а в действителност става дума за това, аз, който толкова обичам себе си, да разбера, че всичко, което е извън мен – е мое. Само ми се струва, че неживата, растителната и животинската природа, а също и хората съществуват извън мен. Дори Висшата сила ще разкрия в себе си, както е казано: „Да нямаш друг Бог“. Всичко е в мен.

Баал а-Сулам обяснява този подход за възприемане на реалността във „Въведение в книгата Зоар“: сякаш някакъв „фотоапарат“ в ума ни ни показва целия свят навън. С други думи, част от моето желания е вътрешното ми усещане за моето „Аз“, подразделящо се на свой ред на „корен“, „душа“ и „тяло“, а друга част, съставляваща външната картина, се подразделя на „одеяния“ и „дворци“. Според друга терминология, аз разделям себе си на „мозък“, „кости“, „сухожилия“, „плът“ и „кожа“, а външния свят на – нежива, растителна, животинска и човешка природа.

По отношение на възприемането на реалността, всички видове поговорки и цитати на кабалистите – „не прави на другия това, което е омразно на теб“, „възлюби ближния, както себе си“, „обедини се в група“, „има с кого да се обединиш“, „те ще ти помогнат, а и ти на тях“ – всичко това, в крайна сметка, помага да се намери правилния подход и да се върнем към това, което е било преди разбиването на съсъда. Там няма „аз“ и „другите“, там изчезва целият този свят, там всички усещаме не с телата, а като части от една душа, които се обединяват все повече и повече, докато не се слеят в една душа.

Баал а-Сулам ни казва, че в действителност има само една душа, т.е. света на Безкрайността – едно желание, напълнено с една Сила. Само то съществува в реалността.

Но прилагайки усилия и достигайки това възприятие, започваме в дълбочина да усещаме ставащото в света на Безкрайността, постигаме всичките негови десет сфирот, с всички светлини НаРаНХаЙ. Постигайки първоначалното състояние на творението, чрез второто състояние, чрез разбиването, достигаме до третото състояние. И тогава постигаме Корена на цялата действителност – ставаме подобни на Него, разбираме, чувстваме като Него, ставаме равни на Него във всичко.

А в действителност, работата не е в равенството – в нашия език няма думи, с които да се обясни това състояние. Ние просто се намираме в него: няма „аз“, който да „Го“ постига, намиращ се някъде извън нас. Аз – съм Той. И това се нарича „сливане“.

От 2-я урок на конгреса на север, 20.09.2012

[89098]