Изисква се много дълго време за това, в противовес на всички свои желания и пориви, човек да убеди себе си в необходимостта да изгражда отношения с другарите. Ще мине много време, докато той си изясни всичко това, и достигне вътрешното съгласие, след много подеми и падения.

Постепенно, чрез опита от всички преминати от него състояния и действия, проверявайки себе си, той започва да разбира, кое за него е добро и кое лошо. Преди е мислел, че добро е, когато получава нови усещания, разбира и чувства повече, смята себе си за уважаван и силен. Но сега постепенно започва да разбира, че всички тези приятни усещания съвсем не служат като признак за духовен напредък. Обратно, те означават, че той все по-дълбоко потъва в своя егоизъм, в желанието да се наслади, в материала на творението.

Отначало той мисли, че напредването се състои в изучаване на теорията, в знаенето на материала. Той “захапва” книгите, стремейки се да ги разбере, и предполага, че по този начин ще може да се приближи към целта. След това той “се хвърля” да разпространява това знание, надявайки се, че ще получи възнаграждение за своите усилия. Опитва се да пробие в различни направления, въртейки се около една, най-важна точка – любов към ближния.

Той тръгва към нея едва, след като не остава друг изход, от пълното отчаяние да постигне нещо със свои сили. Благодарение на светлината, която му проблясва от всички тези действия, той започва да осъзнава и да усеща, че явно входът в духовния свят се отваря именно там, където неговото сърце се съединява със сърцето на другаря.

Чрез тази точка, където сърцата се докосват, аз излизам от своето сърце и прониквам в сърцето на ближния, за да може там – вътре в ближния, да се разкрие това, което се нарича мой духовен свят. И така постъпва всеки от нас в отношението си към другарите.

Изисква се много време, за да се извърши тази работа, защото тя трябва да отиде в сърцето, а не в разума. Разумът става само спомагателен, външен инструмент. Така човек започва да напредва в правилната посока, към най-далечното и омразно състояние от всички, които съществуват в този свят.

Преди той дори не е могъл да си представи, че целта на живота може да се състои в това. Но именно това трябва да достигне, за да стане смисъл на неговия живот съединяването на сърцата на всички обитатели на този свят в едно сърце.

Трябва да се запаси с търпение и по отношение и на самия себе си, и на другарите, преминавайки различни полярни състояния. Всеки изисква свое време и свои форми на развитие, докато накрая не открие, че нямаме друга работа, освен любовта към другарите.

И колкото по-късно човек достигне това осъзнаване, толкова той е по-успешен после. Хората, които са готови веднага да се “хвърлят” в тази работа, обикновено бързо “прегарят”. Това осъзнаване изисква време за адаптация, за откъсване от всички други работи, за да може човек от опита си, и в резултат на положените усилия, да достигне разочарованието. И тогава ще разбере и ще почувства, с помощта на светлината, връщаща към източника, че нищо няма да му помогне освен съединяването. И тогава вече започва неговата работа на правилното място.

А тъй като сме свързани в една обща мрежа с всички обитатели на този свят, то предаваме на всички това усещане и разбиране. Така светът започва да говори за необходимостта от по-голяма връзка между хората, която може да спаси човечеството. По степента на нашата работа над себе си, всички наши усилия, привлечени от нас съгласно закона за подобие със светлината, също така се изплискват във външните съсъди, в цялото човечество и така това знание достига всички.

От урок по статия на Рабаш, 11.10.2012

[90034]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок | Add Comment →