Entries in the '' Category

От егоизма до любвта – една стъпка нагоре

каббалист Михаэль ЛайтманСредство за духовен напредък е работата в група, с помощта на която разбираме дали искаме да се съединим един с друг. И като резултат откриваме, че сме напълно неспособни на съединение и не го искаме, безусловно отхвърляме взаимната връзка.

Природата ни въстава срещу тази връзка. Готови сме да изтърпим всичко, но не и това. Има такива отношения, които дори са ни приятни и сами се стремим към тях. Но сърцето ни никога няма да се съгласи на такова свързване с другарите, в което всеки служи на всички останали.

Само такава връзка се нарича съединение, където всеки като елемент сякаш е споен в електронната схема или компонент в двигателя. Така е във всяка съвършена система, където всеки елемент принадлежи към цялата система и трябва да върши своята работа и отговорности по отношение на останалите части.

За целта, трябва да се откажем от егоизма си. Хора, при които егоизмът не е много развит, са готови да бъдат заедно с останалите и те лесно могат да се сближават, да се чувстват един друг, да бъдат приятели. Но колкото повече се развива човек, толкова повече расте неговият егоизъм и му става все по-трудно да се съедини с другите. Той изобщо не чувства, че има другари.

Някога, дори преди няколко десетилетия, хората се чувстваха близки един с друг. А днес, всеки е сам. Ние дори не обръщаме внимание как всеки се затваря в своята си ниша. Крием се зад компютърните екрани и смятаме това за връзка. Така ни е удобно и по-добре! И такова е станало цялото човечество!

За да се насърчат хората към съединение, има различни методики, основани главно на нацизма, фашизма, фундаментализма. Всичко това е предназначено да пробуди в масите чувство за солидарност. Това малко спира тяхното психическо развитие и те стават по-лесни за управление.

Но в духовния напредък, напротив, двата противоположни подхода се съчетават един с друг. От една страна, човек трябва да е много добре развит, голям индивидуалист. Всеки има нужда да се чувства напълно изолиран и несвързан с никого. Той въобще сякаш не принадлежи на този свят, толкова се е отделил от него.

А от друга страна от нас се изисква да се обединим с такава сила, че всеки да отмени изцяло себе си – за разлика от желанието му да отмени другите. Това е най-нереалистичното искане, което може да бъде само в нашия свят, което е в противоречие с цялата тенденция на човешкото развитие. След като цялото човечество, с нарастването на егоизма, става все по-разпокъсано. Всеки все повече се отдалечава от другите и се крие зад компютъра или мобилния си телефон, зад стените на дома си.

Всеки живее в създадената за себе си ниша. А от нас изведнъж се иска обратното: да излезем от нишата си и да се съединим със сърце и душа. И всичко това трябва да направим не по принуда, а сами да го пожелаем! След като разкриваме, че единството е най-висшата ценност.

И това не носи някаква изгода, с изключение на това, че в това се крие истината. Затова е изключително трудно да се приближим към тези ценности на отдаване и любов, ако вътре в себе си, в своите чувства не намираме за това никакво оправдание.

Но на този принцип работи висшия свят! И за да вземем тези ценности, съвършено обратни на нашите днес, ние трябва да привлечем на помощ към себе си висшата сила, която ще ни повлияе и ще ни измени.

За това трябва да бъде и молитвата по време на обучение. Всички ние изучаваме действия, които се случват на по-висока степен: действието отдаване, любов, съединение – работа на системата от души. Това не е някаква мъртва механична система, а жива – система от чувства и разум, работещи по закона на отдаването.

Ние изучаваме в какви отношения се намират желанията, свързани с взаимното отдаване и искаме да се уподобим на тях, т.е. да ги опознаем, да се свържем с тях, да влезем в същото това състояние. По такъв начин ние доближаваме себе си до това състояние, предизвикваме върху себе си въздействието на сила, която се нарича светлина, възвръщаща към източника.

За тези висши състояния трябва да мислим по време на уроците – за това, как егоистичните желания всеотдайно работят във взаимното отдаване един на друг.

От урока по книгата Зоар, 19.09.2012

[88732]

Любов: не това, което си мислехме

каббалист Михаэль ЛайтманБаал а-Сулам, „Даряването на Тора“: В действителност за човек, който все още пребивава в природата на творението, няма абсолютно никаква разлика между любовта към Твореца и любовта към ближния, така, както всичко, което се намира извън него, е нереално.

Аз не мога да почувствам ближния сам по себе си. Усещам го, доколко съм зависим от него. С други думи, чувствам не ближния като такъв, а своята зависимост от него: колко мога да загубя, ако се случи нещо с него.

Ние се ръководим само от такива изчисления, за какво е всичко. Дори майката се грижи за детето си, чувствайки каква вреда могат да й нанесат неговите беди и проблеми. Това е мярката за това, което наричаме „любов“. „Аз те обичам“ – означава: аз завися от теб. И затова това съвсем не е духовна, а материална любов: наслаждавам се от някого и се страхувам да не му се случи беда, защото това ми носи болка. Обичам този, с когото ми е добре. Или е синът ми, или той ми доставя удоволствие.

Говорим обаче за нещо друго – за това, как тръгвайки от любов към творението, да придобием любов към Твореца. И макар да използваме за пример майчината любов в нашия свят, ние наистина не знаем какво е любовта на човешко ниво.

Трябва да изградим любовта като съвършено ново свойство. Самата дума е подвеждаща, а е необходимо да се предпазваме от грешки. Става дума за съвсем различни отношения и детайли на възприятието, за отдаване, идващо от мен навън – към това, което се намира извън пределите на моите чувства. Днес чувствам всеки, мога да почувствам всичко, което се случва в света, само от изчисляването на печалбата или от страх от вреди. Желанието за получаване търси източник на наслаждение или се въздържа от това, което може да му навреди. Само тези неща са в мен, а всичко останало, което не се отнася до моето удоволствие или страданието ми, аз не чувствам.

В крайна сметка, „чувствителният ми елемент“ е желанието за наслаждение. То е този „екран“, който показва картината на моята реалност. В този режим на показване мога да видя само нещата, които се вписват в мащаба на личния ми интерес – дали като полза и вреда, достигайки до страданието. И има неща, които не чувствам, защото те не ми носят нито наслаждение, нито болка – например, различните полета, вълни, рентгенови лъчи и др. Но по степента на развитие разпознаваме все повече неща, които си струва да се вземат предвид, тъй като те могат да донесат полза или вреда.

Същото важи и за другарската любов: не знаем какво е това, не я различаваме с днешните си сетива. Човек би си помислил, защо? Не е ли чудесно, когато те обичат? Но не става дума за любовта на приятелите ми към мен, а за моята любов към тях, когато им отдавам всичко от себе си, грижа се за тях, помагам им. Кой в този свят се нуждае от такава любов? Е, ако те ме обичаха и ме обслужваха – това е друга работа: „Аз съм свободен за вашата любов, моля… Кой е първи?“

Но говорим за прехода към нивото на любов към Твореца, за поръчителството. Целта на творението – да обича ближния си. И се наслаждаваме при това отдаване. Само не отдаване за наслаждение – напротив, правим го против волята си, за да го преодолеем.

Така че, трябва просто да обърнем повече внимание на правилното тълкуване на нашата работа в групата. Не трябва да я тълкуваме в съответствие с обичайния си стереотип от този свят. Интимност, любов, обединение – всички тези понятия имат място само над летвата за преодоляване, над Махсом. А до тогава нищо не преодолявам – просто преминавам през период на обучение.

От урока по статията „Даряването на Тора“, 24.09.2012

[88932]