Лекции за нов живот, ч.13

От 13-а лекция за нов живот

11 януари 2012 г.

Минимум страдания, максимум наслаждения

Бих искал да поговоря за условието, което Природата поставя пред нас: трябва да достигнем пълната любов между всички седем милиарда дỳши в света.

Дали това условие е наистина задължително? Дали сме способни да го изпълним? Вярно ли е, че ако постигнем поне частичен успех, ако поне се движим в това направление, тогава крачка след крачка ще видим, че това ни е от полза, че променя нас, цялото ни обкръжение и живота ни като цяло към по-добро?

Природата на всеки човек в своята същност е грижа за себе си. Човек не е способен да мисли за нещо друго. Ако проверим, изучим всичките си действия, ще видим, че се нуждаем от енергия, за да ги осъществяваме. Дори за най-обикновеното движение, например, когато премествам ръката си от едно място на друго – трябва да изразходвам енергия. Обаче тази енергия може да се появи и да ми послужи, само при условие, че с това ще постигна някаква полза за себе.

По този начин, имаме следното условие: всякакво вътрешно движение на атоми и молекули, всяко помръдване на тялото, всякакво движение в чувството и в разума  ми изисква да виждам доброто състояние, което ще се появи в резултат на процеса. Така се отнасям към всичко в живота си.

Някои действия изпълнявам инстинктивно. Например, седейки на стола, не мисля за това каква поза да заема, по време на разговор не се замислям за интонациите. В повечето от случаите и действията, всичко, се осъществява в съгласие с вътрешно пресмятане, а вътре в мен се е гнездило егоистично желание да се чувствам добре, да имам добро себеусещане. Това виждам като желан резултат от своите действия.

Надеждата за добро себеусещане, с всеки нов опит, ми действа и ме укрепва в избора ми на състояния. Където и да отида, каквото и да правя, за каквото и да говоря, както и да се държа – всичко е само, за да се снабдя с най-добрите средства за доброто си състояние. Искам да ям, да спя, да се разхождам, трябва да работя, за да се осигурявам и т.н. Всичко е само, за да ми носи изгода. Всъщност, в това се състои целият ми живот: как да постигна най-голямата изгода с минимални страдания и максималните наслаждения, за да се напълня с каквото е възможно.

С какво мога да се напълня? Това зависи от възпитанието, въздействието на обкръжението, ценностната скала, която съм получил, а също така и от навика, който се превръща във втората ми природа – на каквото са ме приучили, с него се сраствам, дори ако не ми е присъщо. Така живея – много неща в живота си правя, не защото съм ги искал от самото начало, а защото обществото, родителите, възпитателите са ме научили на това. В резултат – действам автоматично, не се нуждая от силата на мисълта.

В живота има и други неща, принуден съм да ги правя и те изискват вътрешни усилия, когато се убеждавам, че си заслужава. Да речем, звъни будилникът – ставам, макар че ми се иска да спя. Може би работя тежка и неинтересна работа, но все пак зная, че след изнурителен трудов ден ще се върна към семейството в уютната домашна атмосфера, ще мога да си почина и да се почувствам добре. За това самочувствие е необходимо да заплатя и затова се натоварвам.

Всичките ми действия, контактуването ми с едни хора и отдалечаването от други, в крайна сметка, също са призовани да ми създават по-приятна атмосфера.

И така, през цялото време се грижа за това как да се чувствам по-добре. Такава е природата на всеки от нас, и тя се отнася към „животинското“ стъпало. По същността си неживата, растителната и животинската природа постоянно се стреми към по-добро себеусещане, към по-добро състояние. На всички създания им се струва, че това състояние ще бъде балансирано, че в него те няма да усетят натиск или влечение към нещо странично, а ще се намират в хармония с това, което те представляват като по-добър живот.

Ето, излиза, че цял живот спазвам „закона за най-доброто самочувствие“. Такова е условието, при което съществуваме, и егоистичната ни природа постоянно ни насочва към това.

Не дави другите днес, за да не те удавят утре

През целия си живот се грижа за себе си, както вътрешно, инстинктивно, така и осъзнато, с намерение, обмислено. В такъв случай, как да променя природата си на напълно противоположна? Как мога да обикна ближния? „Да обичаш ближния“ – това означава да се мисли само за него, да се постави в служба на него цялото свое тяло, всички своеи пособности и средства, изобщо всичко, което имам. До такава степен, че у мен не остава нищо, освен тази точка на желанието да отдавам а него и непрестанно да се грижа за това, на него да му е, колкото се може по-добре.

По този начин майката гледа детето си. Самата природа я насочва към неуморната грижа за нейната рожба, и единственото, което я интересува в живота, са тези няколко килограма плът да се чувстват добре. Тя мисли само за това, как да го настани, с какво да го храни, кога да му смени пелените и изобщо, какво да го прави, за да му е още по-добре. Никаква друга грижа не съществува за нея.

Как да вземем нейния пример, за да се отнасяме към цялото човечество със същата преданост? Това не е реално!

Нима Природата може да поставя пред нас неизпълнимо условие? Защо сме стигнали до абсолютно противоположното състояние? Защо се потопихме с главата в грижата за себе си? Нещо повече, все пак животните също постоянно се грижат за себе си, ами човек освен това иска да спечели за сметка на другите, да ги използва, да им натрапи силата си, своето мнение, да ги прегъне под себе си. Той се наслаждава, извисявайки се над другите. Даже повече, на него му е приятно, когато те се чувстват поне малко по-лошо, отколкото е, когато той се намира в по-предпочитано състояние спрямо тях. Човек постоянно се сверява с околните и само по този начин определя до каква степен му е добре.

Ако егоизмът ме докара до състояние, при което искам да се чувствам по-високо от всички и се нуждая от тях само, за да усетя своето превъзходство, как да променя тази природа и да премина в противоположното състояние?

Може би да се опитам да си представя утопичната ситуация, в която аз се грижа за ближния и получавам от това удоволствие, като майката, грижеща се за детето? Да допуснем, ще обикна другите по същия начин и ще се грижа за тях през цялото време. Тогава е възможно, ще усетя в това абсолютната самореализация?

Обаче не виждам никакви средства, за да достигна това. Какво ще ме задължи за това?

В действителност, човечеството цели хилядолетия е разсъждавало върху това. В исторически план са написани много книги, предприемани са опити да се осъществи нещо подобно – да се изгради добро обкръжение, да се сформират съответните организации… Преди стотици години утопистите са се опитвали да създадат в различни кътчета на света условия за добри взаимоотношения между хората. Обаче, не са успели да реализират тези начинания.

Според своето развитие ставахме все по-умни, все по-добре опознавахме човешката природа – и сега разбираме, че не сме способни да се издигнем над собственото  естество. Може би, това е хубаво и може би ще ни даде нещо особено. Но да се изгради такова общество е невъзможно. Наистина, идеята е утопична.

И затова в обществото се ограничаваме със законите на поведение, за да не вредим прекалено много на ближния. Имаме адвокати, счетоводители, социолози, психолози, политици и прочее – и те подреждат социалните закони.

Обединяваме се един с друг, но с цел да получаваме обслужване. Например, общината се грижи за градския ред, за почистване на боклука и другите служби, за детските градини, училищата, читалищата и т.н. Съгласни сме да се съобразяваме с нуждите на всеки, и в този случай, разбира се, струва си да се обединим. Благодарение на това всеки плаща сравнително неголяма сума за обществените услуги. Тези неща са ни ясни – така получаваме реална, достъпна за изчисляване полза.

Но що се отнася до емоционална, чувствена промяна в отношението на човека, за да може той според повика на сърцето да се съобрази с ближния, – с това не можем да направим нищо.

Тук стигаме до разбиране на това особено, кризисно състояние, в което се намираме днес. Това е много странна криза, и по същество, тя се отнася към взаимоотношенията между нас. Във вече изпробваните егоистични формации се стремяхме да изграждаме по-комфортното за всички общество, така или иначе да отчитаме общите интереси. Разбираме, че прекалено голямо количество недоволни ще доведе до сблъсъци и непримирими конфликти, а това заплашва с братоубийствени войни. През всички векове сме си давали сметка за това, че на егоизма ни е нужна добра юзда, за да не се погълнем един друг.

Обаче тези сметки винаги са били водени под „егоистично чадърче“ – разбирахме, че такава е нашата природа и че трябва да се държим в определени рамки. Дори нашият свят и да прелива егоистичните граници, то се изисква единен механизъм за предотвратяване на сблъсъците, които заплашват да унищожат всичко постигнато. Така човечеството е стигнало до създаване на Световната банка, ООН и другите международни организации, към по-тясната комуникация, към по-пълното зачитане на интересите.

Особено през последните сто години разбрахме, че е необходимо повече да се съобразяваме помежду си. Двете Световни войни са ни показали, че никой не печели от необузданата вражда – напротив, в резултат от нея всички губят и плащат за това скъпа цена.

Ето защо човечеството е създало най-различни кръгове и канали за връзки. Има дори „червени бутони“ в Москва и Вашингтон, позволяващи да се изгради екстраординарен контакт в случай на глобална заплаха. Тук има нещо подобно на доверие – просто защото на страните е ясно: от подобен конфликт никой няма да излезе чистичък и с лесна печалба. По този начин, разбирайки, че няма друг изход, на базата на натрупаните въоръжения, може да се изгражда някакво общуване и комуникация.

От една страна, това е все още егоистичен подход, а от друга страна, такъв поврат на развитието, все пак, ни сближава. Макар че, все повече мразим и искаме да унищожим другите, ни става ясно, че те имат не по-малко сили, а затова трябва да се съобразяваме един с друг…

Бедният Запад

Сравнително отскоро започна дълбок и мащабен етап от егоистичното развитие, базиращо се на връзките, родени от промишлеността и международната търговия. Предприемачите в развитите страни започнаха да разбират, че с преместване на производството в Китай или Индия, работната сила ще поевтинее няколко пъти. Постепенно те пренесоха своите предприятия в държавите от Третия свят, обучиха работниците там и ги разположиха “на поточната линия”.

Но не им излезе сметката: от едната страна, това увеличи печалбата, а от друга страна, западните държави се лишиха от предишното „съдържание“. Какво го засяга собственика на завода, че уволнените от него в собствената му страна кадри са станали безработни? „Нека политиците се вълнуват за това, а моята грижа е да печеля пари“. В резултат, се наложи държавата да се грижи за милиони хора, останали без средства за съществуване. Западните страни започнаха да обедняват, да навлизат в дългове и да печатат пари, неподплатени с никаква реална ценност. Преди те са били свързани със злато и са отразявали реалните богатства, а сега вече не.

Оттук произлиза, че развитите, процъфтяващите западни държави са станали по-бедни. Обедняването на тяхното население, все още, не се усеща много, но процесите се натрупват и постепенно излизат на светло.

По-лошо е това, че промишлениците и търговците от международно ниво, ставайки по-богати от многократно нараснали печалби от преноса на дейността в бедните страни на света, натрупаха голяма сила и  започнаха да оказват влияние на своите правителства в Европа и Америка. По този начин ценностите от егоистичното забогатяване, парите, са се издигнали на върха на човешката пирамида, и точно тези хора имат власт над всичко.

В резултат стигнахме до своята последна, финансово-икономическа криза.

До такива състояния ни докарва егоизмът .

А освен това, тъй като в развитите страни предишната структура на обществото е разрушена от обедняване на цели слоеве на населението, това се отразява негативно на възпитанието, и изобщо, на социалните отношения.

В крайна сметка, стигаме до всеобщата, глобалната криза. Всеобща взаимна свързаност е станала до такава степен императивна за всеки, че и „богатите“ държави-потребителки, и бедните държави-производителки на по-голямата част от световната продукция се озоваха в непрекъсваема обща мрежа. Защото сичко, което се произвежда в Третия свят, трябва да си намери купувач в стария, развит свят. Но купувачите стават все по-малко, защото на Запад хората остават без средства. В резултат, световната криза се разширява и се задълбочава.

Когато парите правят бал

Навлизаме в глобален, взаимосвързан свят – редом с екологичната катастрофа, предизвикана от безспирното преследване на печалба от произведената продукция и конкуренцията на милиардните сметки в банката. Мислехме, че това ни ще има край, но краят, все пак, дойде: купувачи повече няма и няма накъде да се движим.

И така, кризата се проявява и в образованието, и в културата (в отношенията между хората), и в повсеместните трудности със самоосигуряването. Производителите имат потенциал и възможности за развитие, но няма кой да им купува стоките. А тези слоеве на западното население, които са се лишили от средства, нямат възможност да бъдат потребители. Преди са произвеждали и употребявали собствената си продукция и в този затворен кръг са се въртели стоките и финансите. А сега кръгът се е разпаднал.

Това предоставило на собствениците на капитали лъжливо решение – те започнали да играят само с финансите, в някаква откъснатост от стоките. По този начин се е раздул големият „балон“, давайки своя принос към общата криза. Защото подобни балони са лишени от реалното съдържание, те са надути с помощта на рекламата и играта, която се води между различни банкови и други финансови системи.

И така, във всички сфери на дейността на човечеството – в образованието, в културата, в междуличностните отношения, в семейството, което също се повлиява от текущите обстоятелства – хората повече не могат да съществуват. Те се оказват безпомощни.

Да разгледаме, например, Испания: младите хора, получили университетско образование в Европа, завръщайки си вкъщи, не могат да си намерят работа, да създадат семейство и достойно да го осигуряват, развивайки се в професията си. Всеки иска да реализира получените знания, да заеме своето място в обществото, да създаде семейство, да си купи жилище – но тук става ясно, че той не е нужен на никого. Хората не могат да се реализират в нищо, нямат нормален живот, а имат само безработно, неуредено състояние.

Процесът се шири в целия свят и няма никакво решение. Защото в ситуация, при която се грижа само за себе си и не се грижа за света, нямам възможност да осигуря тези хора със средствата за съществуване. Не се грижим един за друг и затова, от една страна, изхвърляме море от излишъци, а от друга страна, тези излишъци не могат да стигнат там, където от тях отчаяно се нуждаят. Моят егоизъм не ми дава никаква възможност да се грижа за другите. Само ако от тях идва заплаха, тогава, при отсъствие на изход, им давам нещо.

Виждаме това по примера на Африка, която някога е произвеждала немалко стоки и се е развивала забележително. Но по-късно там започнали да пристигат европейски стоки на дъмпингови цени. Разрушили местния пазар, населението престанало да произвежда всичко това, което се нуждаело за живота, хората оставили предишните си работни места и професии. А после тези компании, които снижили цената на своята продукция, започнали да повишават стойността й, защото нямало вече местни конкуренти. В резултат, африканците обеднели и останали без средства, ситуацията се запазва досега.

В света се създават много тежки условия. Изостря се глобалната, тотална криза. Тя оказва влияние и в развитите страни, и в страните на Трети свят, част от които само е започнала да се развива. Всичко това е свързано с човешкия егоизъм. А освен това, вече усещаме всеобщата взаимовръзка: всички плуват в една лодка, и ако само един нанася вреда, това се отразява върху всички останали. Да се движим по-нататък е невъзможно. Нашият егоизъм като бумеранг удря по всеки.

В Европа това се проявява много своеобразно. В търсене на силата и успеха европейските страни са създали взаимно изгодни връзки, и да ги скъсат вече е невъзможно. Излизане от тази система ще доведе до нейната гибел. А в резултат, вместо общ пазар, съвместното производство, вместо обединеното общество, виждаме заплашителното състояние, в което никой не може да помръдне без съгласието на другите.

Тук стигаме до необходимостта да се съобразяваме с другите. Нека европейската история изобилства от войни и конфликти, нека в миналото е имало немалко трагични събития, нека неведнъж нещата са стигали до кланета и покоряване на народи, но днес, именно, от омразата, безразличието и разделянето на европейците, от безизходност, трябва да преминат към сътрудничество. Малко е просто да се зачитаме един друг – виждаме, че това не работи. Става ясно, че на общ пазар не трябва да се действа според законите на старата икономика, която сме изградили, изхождайки от егоистичната ни природа. Предишната система вече не функционира. Днес и човешката, и заобикалящата ни природа ни поставят пред ново условие: егоистичната отзивчивост вече няма да помогне, ще ни се наложи да реализираме любовта към ближния.

Трудно се произнасят тези думи. Те изглеждат толкова нереални, толкова далечни от нас. Сърцето не ги приема…

Обаче, все пак, можем да се доближим към това, ако предизвикаме върху себе си въздействието на задължаващата сила. Днес Природата ни кара по неволя да придобиваме любов към ближния, понеже другата й алтернатива е смърт от глад, от болести или от стихийни бедствия. Ние трябва да сформираме, вместо това, още една сила, която ще ни задължи да се движим към взаимната обич.

Каква сила е това? – Само обкръжението, което ще организираме така, че то да ни задължава към обединяване още по-силно, отколкото проблемите с екологията, икономиката, образованието, продоволствието и т.д. Обществото трябва да бъде толкова силно, че да устои на естеството ни, да насади в нас ново отношение към ближния и да ни преведе от единия край до другия, от омразата към любовта.

Да опознаем нямането на цел, за да придобием цел

Много ще ни се наложи да поработим и сериозно да се изпотим, за да разберем, какво трябва да бъде новото общество. Трябва ли да ни поощрява с позитив, добро отношение? Трябва ли да ни наказва за неучастието в работата на взаимното сближаване? Трябва ли да повишава ценността на състраданието, зачитането на интересите, партньорството, поръчителството, докато между нас не се възцари любовта? Как непрекъснато да изучаваме човешката природа и постоянно да подобряваме въздействие на обкръжението върху всеки, за да бъде човек принуден да се променя, да знае за какво е нужно това, да намира сили за това и награди, оправдаващи вложените усилия?

Нали за това, да преместя ръката си от едно място на друго, ми е нужна енергия. Ето че и тук трябва да усещам подкрепата на самата природа така, че омразата, съперничеството, отдалечаването, отблъскването, което проявявам спрямо ближния, би провокирало в мен голяма съпротива и би било трудно осъществимо. И обратно, доброжелателността, участието, поръчителството и любовта трябва веднага да се асоциират с получаване на сили и напълване.

Трябва да градим обществото така, че то да ни предлага тези два фактора: негативната сила, в отговор на егоизма и позитивната сила, в отговор на любовта към ближния. При построяване на такова обкръжение трябва да отчитаме качествените и количествените показатели, за да може то умело да убеждава и задължава, да ласкае и да натиска всеки поотделно и всички заедно. Съвместно участвайки в това строителство, по същество, ние формираме новата природа, която ще оказва върху нас своето въздействие. Сякаш ще допълваме егоистичната сила, царящата в човешкото естество, с алтруистичната, добрата сила, която нямаме.

Към това ни тласка необходимостта, и затова всичко зависи от това, как ще се организираме, в каква степен задължаваме себе си, ще работим върху себе си, убеждавайки се един-друг, с помощта на Средствата за Масовата Информация и други системи, които имаме възможност да ползваме.

В този момент прозвучава „вълшебната“ дума – поръчителство. Трябва да преживяваме заради нашата принудителна и засега егоистична взаимовръзка. Още сега, дори и в отрицателната форма, ние сме поръчители един на друг. Всеки, който прави дупка в общата ни лодка, дави в океана на егоизма всички, и себе си в това число. В резултат, всички ще пропаднем, ще идем на дъното.

А затова поръчителството ни започва от разбирането: нужно ни е общество, което ще ни научи на необходимия минимум в осигуряване на егоистичната взаимовръзка и необходимото прехвърляне на всичките интегрални видове на връзките ни в алтруистичното русло. В думата поръчителство трябва да усещаме семейството – поръчителя на всички. Дали някой изпитва лоши или добри усещания, дали печели много или малко, дали се отнася към другите добре или лошо – всичко това влияе на всички.

И именно, благодарение на изследване на лошите ни отношения, проникнати от тясната взаимовръзка, постепенно трябва да достигнем до новото осъзнаване, до необходимостта да формираме добрата взаимовръзка. По този начин ще разберем, че  неслучайно Природата, която хиляди години ни е водила по този път на развитие, е довела света до състоянието на криза. Нейната същност е новото раждане на човечеството, благодарение на което ще достигнем тази сила, която се крие в Природата, силата на любовта. Ще достигнем до равновесие с Природата, ще придобием същата сила, която царува в нея. Именно със силата на любовта Природата е способна да създава неживата, растителната, животинската материя и човека. Със силата на любовта тя дарява живота. И ако добием тази сила на обичта, ще обикнем ближния като себе си, – по този начин ще се придобием универсалния закон на цялата Природа и ще го реализираме.

Реализация на този закон изисква, изначално да сме били противоположни на него и да усетим колко лошо е това. Това ще ни позволи да разберем сега, по пътя към него, доколко той е висок и силен, вечен и съвършен. На две противоположности, издигайки се от великия егоизъм във великата любов, ще усетим цялата пропаст между тях – и тогава ще осъзнаем съвършенството, вечността, величието на изминатия от нас път.

Нали всяко нещо в живота постигаме с помощта на контраста: няма добро без зло, няма сладост без горчивина и т.н. Така и тук: във всичките си наслаждения сравняваме себе си с другите. Главно е, аз да съм поне малко по-добре, от ближния. Никога не изпитвам просто добро усещане, без връзка с други. Нека живея в пещера, но тя трябва да е по-добра от съседската. Нека получавам няколко стотинки дневно, но нека да са поне с една стотинка повече, отколкото получава съседът. Това дава на човек психологическото напълване, чувството за успех. И това за нас е важното.

Съгласно този принцип, достигайки до любовта, я оценяваме в сравнение с предишната омраза – и тогава чувстваме, колко сме спечелили, колко сме пораснали, колко е велико сега нашето напълване относно състоянията, изминати през историята и запазени в колективната памет на човечеството. Тогава наистина стигаме до пълното наслаждение.

Условието за любов към ближния е призовано да води човека към съвършенство, към съвършено наслаждение и напълване. А енергията, необходима за осъществяване на промените, „да премества ръката от място на място“, т.е. да те превежда от егоизма в любовта, пристига към нас от две страни. От една страна природата ни принуждава към това със своите бедствия, заплашващи самото ни съществуване, а от друга страна, позитивната сила на обкръжението, което изкуствено формираме, притегля всекиго от нас напред, за да се вливаме в това обкръжение на принципите на взаимното поръчителство и в усещането на любовта.

Цялата си история извървяхме за това, за да опознаем в резултат, закона на любовта, царящ в Природата, да го познаем такъв, какъвто той е. А предишните етапи на пътя за реализацията на този закон са необходими в нас, само за да осъзнаем в тях негатива, безцелността, великото разделяне, в което се намираме. Изхождайки от това, ще изградим тази забележителна „конструкция“, която се нарича „Човек“.

Прелюдията към Човека

Въпрос: Обкръжението трябва да ни приучи, да ни настройва на това, че доброто отношение към ближния носи полза. С какво се отличава от дресирането на куче? Видимо, като че ли: същата система на камшика и на курабийката…

Отговор: Въпросът е справедлив, но не е справедливо допускането, залегнало в неговата основа. Кой в дадения случай дресира кучето? То – само себе си.

Нали самият човек си създава обкръжението, което променя природата му от омраза  към любов. Той се разглежда и измерва, изучава законите на природата, изучава себе си и обществото, търси новите форми за себе си и за взаимоотношенията между всички хора. Той формира обществото, обкръжението и привеждайки се в съответствие с него, сякаш „дресира“ сам, себе си. Бил на нивото на кучето, а после се е „дресирал“ и се изкачил на нивото на стопанина на кучето – Човека.

В това е целият „фокус“. Човекът в нас не е продължение на егоистичното развитие. Ние сами го формираме от себе си. Пораждаме го, отглеждаме го в себе си. За това получаваме всички необходими сили и средства, но така или иначе, нас не ни насъсква някакъв си дресьор – сами сме длъжни да формираме системата, която ще ни възпитава.

По този начин се изкачвам по стъпалата на любовта. Сам променям обкръжението си, а в отговор то променя мен. Така заедно с него работим. Всеки път проверявам какъв трябва да съм „аз по-добрият“, „аз поправеният“ на следващия етап. И по съответен начин организирам обкръжението, за да ме развива с въздействието си. Защото не мога сам да се движа напред. Казано е: „Затворникът няма да се освободи от затвора сам“. Не ми е по силите да се издърпам за косите от блатото, в което се намирам. Това е възможно, само при условие, ако формирам външна сила, която няма да ми позволи да напусна пътя и ще ме „освободи по неволя“. Тя трябва да ми въздейства и да ме задължава с лошо и с добро.

Защото Природата, като цяло, ме е поставила в безизходно положение: виждам, че нямам изход. Кризата е всеобщото условие на Природата: „Вървите към гибелта си, към унищожението и нямате изход“. Ето какво ни демонстрира тя. И в това състояние на света сами трябва да изграждаме добрите етапи на пътя, използвайки силата на обкръжението, въздействащо на човека.

Сам го формирам, всеки път питайки себе си: „Кой съм аз и какво съм аз? Каква е моята природа? Какво е моето естество? Какви са склонностите ми?“ И в съответствие с това, изграждам противоположно обкръжение, за да ми въздейства и да ме задължава към обединяване.

Искам то да ме принуждава, аз умолявам: „Повлияйте на мен! Направете ме по-добър! Възпитайте мен!“ И всеки път обкръжението е длъжно да ми предостави камшик или курабийка, не оставяйки никакъв изход. Аз се съгласявам с това, понеже не само ме карат да правя нещо като животно, тук има нещо повече.

Затова посочваме, че преди всичко е нужно да организираме възпитанието на човека. Той самият трябва да разбере, че няма друг изход. По същия начин обясняваме на детето: „Трябва да се учиш, защото без това, нищо няма да разбереш живота“..

Днес, искаме или не искаме, се раждаме в нов свят. И в този свят трябва да сме различни – всеки от нас и човечеството като цяло. По друг начин трябва да се отнасяме един към друг, към обкръжението –  необходимо ни е да се убедим в това, да повдигнем осъзнаването на случващото се. Човекът се извисява над животното точно затова, че може да осъзнава света, в който живее, Вселената, Природата, самия себе си и своето обкръжение. Това осъзнаване трябва да достигнем сами. Това означава да се сформира Човек.

Така че, вярно е: като кучета сме. Но имаме възможност да се дресираме сами, и тогава се издигаме на нивото на стопанина на кучето – Човека. „Кучето“ – това е моят егоизъм, който получава сега противоположен, добър “облик”.

Някога кучета са били вълци, но човекът ги е приучил през поколенията, и оттогава те са му предани. Така, враждебното същество става приятел. Ето и аз днес се отнасям към себе си като към “куче“, което трябва да се промени. Затова се разделям на две: имам новото осъзнаване – Човек, а също така и егоизъм – куче. Така се изграждам като нов.

В рамките на интегралното възпитание човекът трябва да разбере, че тук се крие особен процес на създаване на уникална реалност. Наистина формираме Човека.

Да направим равносметка: законът за любовта към ближния е универсален закон на природата, който трябва да достигнем. И днес наистина сме близо до него, тъй като в действителност сме готови за поправянето. Нашият егоизъм е вече на финала на развитието си, и сега с помощта на още една, външна сила, която сами създаваме в обществото, ни е нужно да окажем въздействие на егоизма си, така че да е приел човешко лице.

С това ще реализираме общата сила на Природата и ще разкрием цялата й дълбочина, нейната жизнена енергия, вечността й, величието й и хармонията, с която тя е проникната. Постепенно ще се сбогуваме със „кучешкия живот“ и ще заживеем на стъпалата на Човека. Именно с нея ще се отъждествим – до такава степен, че тялото, целият този живот и всичко, което сме преминали в продължение на историята, ще стане прелюдия, подготовка към това, което достигаме сега.

И затова на текущото си състояние гледаме като на раждане, родилни мъки, след които ще последва изход в нов, светъл свят.

Дискусия | Share Feedback | Ask a question

Трябва да влезете, за да публикувате коментар.

Laitman.com Коментари RSS Feed

Предишна публикация:

Следваща публикация: