Конгрес в Харков. Урок №6

Има молитва, има и молба. Молитва е, когато човек се обръща към Твореца с вече готовото си намерение. А молба е, когато отначало моли Твореца да му формулира молитвата.

Например, преди две и половина хиляди години цар Давид е написал в Псалма: ”ле-маан ахай ве–реай”. Това означава: заради моите другари Те моля и заради цялото Ти творение (то се нарича ”домът на Твореца”, защото Той го изпълва). Заради Твоята къща аз Те моля да събереш всичко това заедно, защото Твоят дом трябва да помести всички народи на света, както е казано: ”Тъй като Моят дом е дом за молитва на всички народи”.

Ние с вас търсихме с какви думи да се обърнем към Твореца. А всъщност трябва да получим тези думи отгоре. Светлината трябва да ни научи на своя език, наречен ”светия език”, който е изграден въз основа на свойството отдаване и любов, в противовес на нашите днешни усещания и тяхното изразяване. Така че, всъщност, нашето обръщение започва с молба за поправяне, за промяна на нашата молба.

В нашето движение към Твореца е много важно да се опитваме да намерим, да усетим взаимността. Няма Творец без творение и няма творение без Творец. ”Творец се нарича онова, което се образува вътре в нас – свойството отдаване, което се облича в нас. Това е поле, което се усеща на някакъв материал. А материалът – това сме ние. Затова само ако има подготвена такава ”подложка”, такова място, ще започнем да проявяваме, да разкриваме, да усещаме онова, което ще се нарича ”Творец”. Става дума само за усещане на Него в нас. Затова Творец на иврит означава ”Боре”:  от сричките ”Бо” и ”Ре” – т.е. ”ела и виж”.

Човек трябва да контролира своя стремеж към Твореца. Ако той е правилен, в него човек усеща стремежа на Твореца към него. Взаимност има винаги: ако намерението е правилно, в него веднага започва да се проявява светлината. Понякога се случва обратно, когато Творецът ни поправя, показвайки ни, че не сме се устремили съвсем точно към Него, че това е необходимо да се прави от доста по-дълбока точка на сърцето. Но винаги трябва да се стремим да усетим взаимност.

Всяка случайна молба, всяко правилно обръщение – ако желаем то да бъде в свойството отдаване, задължително трябва да започва с благодарност. В противен случай това е просто егоистично обръщение. Дори ако мислим за молитвата, която искаме да получим от Него, или дори ако искаме да се обърнем към Него заради вашите другари, без значение дали това обръщение е правилно, то трябва да започва с благодарност. Едва след това, на висотата на тази благодарност, може да се моли – и тогава тази молба ще бъде насочена по-нататък, към разрешение за отдаване.

Често ме питат: ”Какво да правя, ако не мога да намеря в себе си нищо, за което да благодаря?”. Защото по правило, когато човек е в състояние наистина да се моли, на него му е лошо, тежко.

Трябва да се сравните с другите и да видите, че сте особени, че Творецът ви е избрал. Виждате какво се случва с другите хора, на които Той не е дал малкото усещане за себе си, наречено “точка в сърцето”.

Това е само точка, защото в нея все още нищо не усещаме, освен определена принадлежност към Висшето. Затова тя ни устремява някъде напред. Ако тя се разшири, в нея ще се образува усещане, осъзнаване, разкриване. За сега това е само точка, но тя ни води напред. А на хората, които не я притежават, за голямо съжаление им е още по-зле.

Значи тук има възможност за благодарност. Не егоистична – затова, че Творецът ме е създал особен, а заради това, че ме насочва да мисля за другите. Самият той се намира в Своето свойство отдаване и не може да се доближи още по-близко до творенията, защото тогава те просто ще се ”залепят” за Него, ще бъдат вързани към светлината, към насладите и няма да могат да преминат към свойството отдаване. Затова с помощта на такива хора като нас, Той ни дава възможност да се доближим към останалите и постепенно да им обясним какво е това контакт с Висшата сила.

Но все едно, каквото и да е, на нас ни е много тежко да напредваме, независимо, че знаем, че всичко идва от Твореца и всичко се поправя от Твореца, от светлината. Но обръщението ни към Него трябва да се формира в нас, а то се формира под въздействието на молбата ни към Него. Това се нарича молитва, предхождаща молитвата: ”Дай ни възможност правилно да се обърнем, правилно да се молим. Дай ни възможност да молим не за себе си – доколкото това е възможно, да усетя останалите, да моля от тяхно име.”

От 6-ти урок на конгреса в Харков, 18.08.2012

[86598]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития, Молитва, Намерение - No Comments→

Конгрес в Харков. Урок №4

Въпрос: В групата провеждаме женски събрания, но понякога ни се струва, че някои жени се ангажират повече с някакви свои въпроси. И мъжете просто казват, че не чувстват потребност от нас. Имаше опити за общи събрания, но те някак си не се получават. Въз основа на какво трябва да се събираме с мъжката част на групата? Как трябва да става това?

Отговор: Трябва да се събирате, за да обсъждате предимно организационни въпроси, като в семейство: какво ще правим с помещението, със занятията, с децата и т.н. Задължително трябва да се обсъжда. Трябва да се провеждат общи събрания.

Всичко останало е вътрешна работа. Тя трябва да бъде отделна за мъжете, отделна за жените. Жените трябва да създават вътре в себе си вектор, насочвайки своите желания през мъжете към Твореца. Това е най-доброто от всичко.

След това ще видите как те се променят, ще станат по-сериозни. Към тях трябва да се отнасяте и като към майстор, и като към роб. Като нашите деца: от една страна, те са по-малки от нас, но пък ни дърпат напред. Така е и тук. Групата на жените расте според помощта си към мъжете и чрез мъжете тя получава светлина, или по-скоро получава я във връзката между двете групи – цялата работа обикновено е вътре.

От 4-тия урок на конгреса в Харков, 17.08.2012

[86360]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Духовността на жената, Конгреси и събития - No Comments→

Конгрес в Харков. Урок №4

Въпрос: Има групова работа и има разпространение. Какво е необходимо да се изясни, за да няма отклонения нито на едната, нито на друга страна, така, че в мен да се получи хармонично съчетаване?

Отговор: Хармонично съчетаване е, когато чувствате, че външният свят, групата, Творецът – сте едно и също нещо. Само тогава ще има хармонично съчетаване, т.е. някъде в края на поправянето. А засега, винаги ще имате трудности с какво да се занимавате. Трябва да се преценява в зависимост от обстоятелствата.

Разбира се, най-важното е групата и състоянието в нея, тъй ката без нея, няма да има с какво да се обръщаме към хората, да се обръщаме към Твореца – няма откъде. Аз сам не мога да се обърна към Него.

Така, връзката с групата е от ключово значение. След това идва отношението – т.е. аз и групата като едно общо проявление, изясняване на Твореца като Онзи, Който създава, поправя ни и ни допълва.

И след това, когато вече започнете да схващате този модел, тогава се обръщате към света, защото да се обърнеш именно към Твореца е желателно, когато вие свързвате с това целия свят.

От 4-тия урок на конгреса в Харков, 18.08.12

[86263]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития, Разпространение на методиката - No Comments→

Конгрес в Харков. Урок №3

Въпрос: На семинара вчера някои от кръговете не са били в състояние да постигнат взаимно съгласие. Как да достигнем до взаимно съгласие по време на семинара днес. Къде грешим?

Отговор: Не мисля, че допускате каквато и да е грешка, както не може да се каже, че детето е допуснало грешка. Това е естествен растеж и се нарича възпитание на народа (ерата).

Мисля, че се получиха отлични резултати на семинара вчера, независимо от факта, че не всички групи говориха. Може би те са твърде срамежливи, за да споделят своите заключения. Необходимо е да разберем, че въпреки еднаквите фрази на групите, все още мислим по различен начин и си представяме тези думи по свой собствен начин.

В крайна сметка, съединявайки се в групата, стигаме такова състояние, което се нарича ,,Обща молитва”, когато всички общи фрази, които са така различни за всеки човек, се обединяват в общото интегрално желание. Това е необходимо да достигнем.

От 3-тия урок на конгреса в Харков, 17.08.12

[86167]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития, Молитва, Намерение, Практическо обединение - No Comments→

Беседа за затворите и затворниците

26 декември 2011 година

Саар Зукер: Здравейте, доктор Лайтман. Бих искал да обсъдя с Вас една тема, която макар и да не се среща често в заглавията, е много актуална за съвременното общество. И тя е: затвори и затворници. Във вестник “а-Арец” е публикувана статия със заглавието: “Системата на образованиeто се e провалила, затворите процъфтяват”. По-конкретно, авторът на статията пише за това, че през 80-те години бюджетът за поддържане на затворите в САЩ е нарастнал с 95%, а бюджетът за образованието е съкратен с 6%.

Михаел Лайтман: Целият проблем е в това, че подготвяйки човек за живота, въобще не отделяме внимание на неговото възпитание. Но не става дума за това, да възпитаваме човека в рамките на детската градина или на училището – там той получава образование, там му даваме знания. “Какво учихте днес?” – питаме, когато детето се върне от училище. Освен това, в училище то се намира под много силен натиск от обкръжението. Сбивания, съперничество, гордост, завист и дори пристрастяване към наркотици – всичко това разглеждаме като един вид странични явления, с които нищо не може да се направи. Най-много от всичко ни интересува какви бележки ще донесе, дали успешно си взима изпитите. Не искаме от бебето, от малкото дете, от тийнейджъра да направим Човек. Не виждаме как в процеса на своето израстване детето става възпитано, умее правилно да се държи в обществото, знае кое е добро и кое – лошо, как трябва да постъпва и какво не трябва да прави, за да не се превърне обществото в джунгла, където оцелява по-силният. Мисля, че проблемът е именно в това. И затова, независимо колко средства ще отделяме за развитието на затворите, или дори за училищата, нищо няма да се промени, защото те “не са много далеч един от друг”: училището подготвя тези, които после лежат в затвора.

Саар Зукер: Тогава в какво е нашата грешка? Казвате, че тя е в системата на възпитанието?

Михаел Лайтман: Цялата работа е в това, че самите родители не са научени да бъдат хора, не са ги научили да решават семейните проблеми, да възпитават децата. Вижте как родители се отнасят към своите деца. Колко случаи на жестоко отношение към децата! И всичко е заради това, че не са ги възпитавали, не са им обяснявали – какво е това дете, какво е това родител, как да се отнасяме към детето. Те не са получили правилни примери на възпитание. Ние сякаш пренебрегваме най-важната част на живота: как да възпитаме добър човек, как да създадем правилно, благополучно общество, защото обществото – това е събрание на добри хора. Не обучаваме хората да бъдат съпрузи, да градят семейство и затова те не са в състояние добре и съвместно да съжителстват. Не изграждаме правилно отношение към другите. Накратко казано, не даваме на човек усещане, че той представлява част от интегрално общество, че всички се намираме на Земното кълбо, все едно сме вътре в някаква сфера, в която напълно зависим един от друг.

Затова всеки се държи в съответствие с вътрешните си егоистични подбуди, прави това, което е добре за него, дори ако това противоречи на закона, и той знае, че в следствие ще понесе наказание за това. Защото няма “спирачки”, не е получил правилните примери, които биха му показали какво ще се случи с него, не знае какво представлява наказанието, затворът. Необходимо е децата да се водят в затвор!

Когато бях студент и изучавах биокибернетика ни заведоха на различни места: болници, родилни домове. Присъствахме на раждане. Бях на 18 – буквално бях шокиран от видяното и започнах да се отнасям съвършено различно към жените. И така с всички – бяхме 30 млади момчета. Когато излязохме от родилното бяхме потресени – няколко раждания – това е тежък, трагичен процес. Започнахме по различен начин да се отнасяме към момичетата – не лекомислено, а по мъжки, отговорно. Посещавахме психиатрични болници, морги. На такива места са ни водили, където човек всеки път получава шок от житейските ситуации, които вижда. И помня тези усещания и до ден днешен. Професорът ни се казваше Свядич и той ни водеше на места от този род. Той е знаел какво прави!

(more…)

Filed under: Възпитание, Интегрално възпитание, Интервюта - No Comments→

Конгрес в Харков. Урок №4

Чувал съм от жените да си гояорят: „Как можем да окажем натиск върху мъжете?“. А аз мисля, че жените не би трябвало да притискат, а да помагат – не с думи, а чрез желанията си, със заплашително мълчание.

Като цяло, силната женска група е ключът към успеха. Тя стабилизира мъжката група. Така както жената, домът стабилизират мъжа и той няма къде да се „дърпа“, вече знаейки как да мине през живота. Това е добро „тегло“ на крака му: то е полезно, нужно, необходимо е.

Тази добавка е много ефективна при всички случаи. Нямаме никаква представа колко е необходима тя на кабалиста. Затова съветвам неженените бързо да решат този проблем. На жените не им пречи ако не са женени – въпреки че ако имат възможност… Обаче за мъжа – това е задължение.

Казвам това с цялата си сериозност. Желателно е, много е желателно за тези, които искат да напредват, да създадат семейство. Това стабилизира мъжа, помага му. Да, той получава допълнително натоварване, но това натоварване е необходимо. Това е една от тези тежести, които вземаш върху себе си, за да можеш благодарение на нея да напредваш. Така че, вземете го на сериозно.

Сега няколко думи за взаимодействието на мъжките и женските групи. Женската група помага, женската група може да провежда едни и същи мероприятия заедно с мъжете. Жените могат да участват практически във всички събития по такъв начин, че да не пречат на мъжете и и те да не получават пречки от тях. Тоест, по-добре да не се смесват. Намирайки се в едно помещение и обединявайки се в кръгове, ние не се интересуваме какво се случва зад гърба ни.

Женското обединение трябва да бъде женско. В женската група, освен обичайните въпроси, трябва да се повдигат и по-конкретни въпроси: „Как можем все пак да помагаме на нашите мъже така, че те да чувстват по-голяма отговорност във връзката им един с друг?“.

Спомням си думите на жена ми, тя ми е казвала за това и аз бях изумен: откъде е това в нея! У мен в този момент такава мисъл нямаше. Аз и разказвах за текущите проблеми и тя каза: „Вие трябва да се обедините помежду си с нова сила“. Аз нямам такова решение и изведнъж чувам направо като глас свише. Това идва от Твореца именно чрез женската част и затова всъщност си струва да се вслушваме в жените.

Много важно е да се построят отношения към света и правилна комутация между мъжката и женската част във всяка група: семейство, група на жените, група на мъжете и човечеството.

От 4-ти урок на конгреса в Харков, 17.08.2012

[86364]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Духовността на жената, Конгреси и събития - No Comments→

Събрали сме се да положим основата на групата за тези, които имат интерес да изучават законите на природата и да ги следват. Нашето развитие представлява път, позволяващ да се издигнем над неосъзнатото развитие под натиска на силите на природата на “животинско” ниво и да достигнем осъзнатото развитие, което съответства на нивото “човек”. Разликата между развитието на ниво “животно” и развитието на ниво “човек” е в разбирането на процеса на природното развитие и неговата осъзната реализация.

Нивото “човек” се състои в това, че вместо да се движи в своето развитие под принуждаващите сили на природата, човек изучава законите на природното развитие и ги следва осъзнато. С това той печели двойно: движи се в правилната посока бързо, не усещайки ударите, и с радост възприема всички изменения в себе си. Той прониква в законите на природата и става стопанин на съдбата си.

Следва да се изясни, че причината на всичките ни страдания е в неразбиране на законите на природата, засягащи човека и обществото. Изучаваме и сме способни да разберем природата на неживо, растително и животинско нива, но тъй като на нивото “човек” се намираме самите ние, съставляваме това ниво, не можем да разберем отношението на природата към нас. Можем да изучаваме само това, което принадлежи към ниво, стоящо по-ниско от нас.

Самата природа е интегрална, цяла, и постепенно развива всички свои части, в това число и нас, до такова състояние. Досега сме се развивали по обикновено линейно егоистично развитие, инстинктивно изпълнявайки указанията на природата в нас. Но в последно време сме приключили фазата на линейното ни егоистично развитие и по-нататък, всеки поотделно и заедно, ще трябва да станем подобни на интегралната природа. Задачата на природното ни развитие е в това да познаем същността на природата, нейната програма и цел.

Изучавайки законите на интегралните аналогови системи, разбираме, че това означава пълното ни единение в единно общество, взаимно отдаване и любов. Осъзнаваме, че това напълно противоречи на нашия егоизъм – именно на тази природа, в която сме създадени. Желаем само да напълваме личните си желания. С това сме противоположни на нивото на пълната взаимосвързаност, която, според мисълта на природата, трябва да достигнем.

Но именно обединявайки се заедно, въпреки егоистичното желание на всеки, чрез нашите действия на взаимно отдаване между нас, строим модел, подобен на природата, на нейното свойство да отдава и да напълва своите части. Със своите усилия по взаимно отдаване и любов изпреварваме въздействието на неумолимите принуждаващи ни сили на развитие и сами се движим към целта – пълната интегралност и подобие на природата.

Можем да се гордеем с това, че се развиваме не неосъзнато, а съзнателно, без да бягаме от ударите като животно, а постигаме управляващата ни сила. Това ни издига на най-високото ниво на природата, към нейното пълно постигане и към себенапълване с нейната висша сила и благо.

Макар че не сме постигнали целта, у нас има желание за това. Това също трябва да е важно за нас, макар че сме само в началото на пътя. Но се надяваме, че ще постигнем тази възвишена цел.

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Принципи за работа в група - No Comments→

Устремените към хармония с Природата трябва да се стараят с всички сили да укрепват обичта между другарите, да измислят най-различни начини да я умножават между членовете на групата, да премахнат егоистичните си стремежи, защото те водят към омраза, а между работещите за обединяване не може да има никаква омраза, а напротив – милосърдие и голяма любов.

Всичко лошо, което се случва между членовете на другарско сдружение, се случва по причина отслабване на усилията към любов към другарите, защото това е единствено необходимо и достатъчно средство за поправяне на всички лични и общи несъвършенства.

Само прилагайки все повече усилия в работа за обединяване човек може да разбере първоначалната мисъл на Природата, която е да доведе всички до хармония в единна система на взаимна свързаност чрез връзките на любовта.

Групата постоянно трябва да контролира и да оценява напредването си към единство, дали тя е единна и дали се увеличава нейното единство, защото именно с този показател тя върви от победа към победа – точно това е основата на цялото ни бъдеще.

Цялото обединяване, за което говорим и което трябва да постигне цялото човечество, макар че се усеща в тялото, но се реализира във виртуалното (духовно) общо желание (душа). Именно нашите съвместни усилия раждат помежду ни общия устрем към обединяване. При това, в тези наши съвместни усилия, физическото ни отдалечаване един от друг няма никакво значение, но докато другарите не са постигнали явно усещане на общото желание за единство и обич, те се нуждаят от физически контакт. Но това е само временно, заради работа на всеки един за обединяване.

Как е могла абсолютната Природа да създаде такъв несъвършен, зъл свят и плода на своето развитие – човека, който да страда в течение на целия си живот?

Причината и целта на всички страдания по света са човечеството да осъзнае, че източникът на всички страдания е егоизмът и че чрез отказване от него се придобива съвършенство. Т.е. именно идеята за това, човек, в своето развитие, да бъде доведен до осъзнаване на съвършенството, принуждава Природата да го прокара през усещане на егоизма като зло, като причина за всички страдания.

С откъсването от егоизма се откъсваме от неприятните усещания, защото той е противоположен на Природата. Всички страдания, които усещаме, са свързани само с телесния ни егоизъм. Егоистичните желания са създадени само за тяхното изкореняване, а страданията, които съпровождат тези желания, служат за разкриване на нищожността и вредата на егоизма.

А когато целият свят се съгласи да се освободи от егоизма, като по този начин ще изключи всички тревоги и всичко вредно, всеки ще бъде сигурен в здравината и пълнотата на живота, защото ще има целия голям свят, който да се грижи за него.

А засега егоистичните желания пораждат тревоги, страдания, убийства и войни. Единствено егоизмът представлява причина на всички болки, болестите на тялото и душата. Всички страдания в нашия свят съществуват само заради това, да разтворим очите си, да ни подбутнат да се избавим от злия егоизъм на тялото.

Именно последователното усещане на страдания ни довежда до решението да се освободим от егоизма. А развитието на отдаването и на любовта към другарите ни довежда до появата в човек на общото свойство отдаване и любов към цялото човечество и природата. В това е необходимостта на интегралното образование и възпитание в група.

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Принципи за работа в група - No Comments→

Конгрес в Харков. Семинар №3

В нашето състояние искането към Твореца (молитвата) може да бъде само колективнo. В противен случай, Творецът не ни чува. Той чува само когато хората се обединят и достигнат до единно мнение, като един човек с едно сърце, разум, защото те създават групово желание.

Какво искат те? Той да ги поправи, издигне, удовлетвори и т. н.

Сам никой не е достатъчен, такава молитва не означава нищо. Можеш да крещиш колкото си искаш, но това ще бъде гласът на викащия в пустинята. Ако десет човека се съберат, без значение как те крещят, дори и лъжливо, молитвата им ще бъде взета под внимание, тъй като те се опитват да се свържат един с друг.

От 3-тия семинар на конгреса в Харков, 17.08.2012

[86185]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития, Молитва, Намерение, Практическо обединение - No Comments→

Въпрос: Могат ли тези хора, които преминават през интегрално възпитание, да дадат пример за малък модел на интегрално взаимодействие, който ние да произведем по-късно.

Отговор: Не, хората от групата не са в състояние да покажат каквото и да е, освен добро отношение един към друг, което може да не бъде видимо за външния наблюдател, но забележимо за хората от групата. Добрите отношения се усещат само от тях.

От беседа “Интегрално възпитание”, 19.08.12

[85667]

Filed under: Възпитание, Възпитание на децата - No Comments→

Конгрес в Харков. Урок №5

В “Шамати” има малка статия: “Три условия за молитва”. Ето какво казва Баал а-Сулам:

Има три условия за молитва:

1. Да вярвам, че Творецът може да ме спаси, независимо от това, че в мен са най-лошите качества и навици – дори по-лоши, отколкото във всеки друг.

В края на краищата, ако не вярваме в това, се оказва, че Творецът няма сили да ни спаси? Така че трябва да вярваме, че Творецът може да спаси и да поправи всеки човек от каквото и да е състояние – от най-трагичното, най-невероятното, независимо от каквито и да е свойства.

2. Необходимо е да вярваме, че молитвата може да помогне във всеки един случай – дори ако съм направил всичко възможно до сега и нищо не е помогнало.  Опитах всичко и никога нищо не ми помогна. И сега, гледайки на всичко, си правя сметка и виждам: невероятно, че се случи нещо добро. Именно в такъв случай, според едно от условията за молитва, трябва да вярвам, че това все едно трябва да помогне, че Творецът може да ме спаси, въпреки че проверявайки себе си, виждам, че това е невъзможно.

3. А ако Творецът не ме спаси, по-добре да умра, отколкото такъв живот.

По принцип, без тези условия по-добре да не отправяме молитва. Да не се молим, ако все още не сме загубили напълно всяка надежда, ако все още не виждаме, че в светлината няма шансове да ни въздейства и да ни измени, да ни даде други свойства, за да се свържем помежду си. Все още не сме почувствали, че това е невъзможно. А между другото, това е едно от условията за правилно обръщение – когато нямам повече никакви сили, когато не виждам никаква възможност, нищо напред.

Молитвата идва от чувството на загуба в сърцето. Колкото по-силно е чувство за липса на желаното, толкова по-силна е молитвата. Ако тя не идва от изключително налагащи се действия, промени, тогава, разбира се, тя не оказва влияние на светлината.

Това трябва да е молитва за спасение. В най-отчаяното положение, когато нищо не може да помогне, тогава човек разкрива в най-крайното си състояние контакта с Твореца.

Как можем да постигнем такова състояние? Това е невероятно. Подсъзнателно ни въздейства светът, нашият егоизъм, всичко около нас.

Представете си колко трябва да се концентрираме заедно и да пожелаем да имаме точно това желание? То може да бъде само общо. И тогава достигаме да такава молба, която със сигурност ще получи отговор от светлината.

Свойството отдаване – светлината – е в постоянен покой. И достигайки първото, номинално ниво, на което тя може да въздейства, ние незабавно го включваме. От нейна страна няма никакви действия – ние през цялото време молим за изменения в самите себе си. В превод от иврит „молитва“ е самоосъждане, самоанализ. Тъй като се намираме срещу сила, която е постоянна, неизменна – а молитвата е нужна на нас самите.

В действителност ние никого не молим. Макар и да се обръщаме към някого, в действителност няма към кого да се обърнем. Обръщаме се, за да разгърнем в себе си истинско желание, което ще проработи, ще ни доведе тази светлина. И когато желанието ни достигне прагово ниво, то задейства. Следващото прагово ниво – и отново задейства. А светлината се намира в покой.

Затова е добре през цялото време да си обясняваме какво е това молитва. Това трябва да правим през цялото време. И сред народа е прието, и ние също говорим за „обръщение към Твореца“, а в действителност това е обръщение към самите себе си.

Но как мога през цялото време да се обръщам към себе си и сам да се насърчавам? Невъзможно е. Ето защо призовавам другарите си, техните искания, пропивам се от всичките им състояния, включвам ги в себе си и тогава чувствам техните желания. И желанието ми се губи сред тях – то ми е необходимо само за да събера в себе си техните желания.

Ако го направя, тогава определено ще бъда в контакт със светлината. И тя ще ме поправи, защото в крайна сметка, ще събера в себе си желанията на другарите, и ние ще се окажем в общ съсъд заедно със светлината. В същото време, идва състояние, когато всички ние сме заедно и светлината е с нас – на първата степен от висшия свят.

Молитвата трябва да произлиза от всяко едно състояние. Като контролирам постоянно желанията си, намеренията си във всеки един момент, ще мога бързо да достигна до нужното състояние, до нужното вътрешно напрежение, до тези три условия, за които говорихме. Тоест, от една страна, достигам до отчаяние, а от друга страна, до пълна увереност. В мен се съчетават противоположни свойства.

Как могат те да съществуват в един човек?

Затова се събираме заедно. Затова е невъзможно сам човек да постигне каквото и да е. Тъй като самият аз се намирам в някакво неопределено състояние, а когато се събираме заедно, се получава, че всички ние сме точно подбрани. Светлината през цялото време ни държи по такъв начин, че ако можем в определен момент от времето да се събираме, то ще съберем в себе си цялата необходима гама от състояния. Точно тя ще бъде истинското ни желание – такова, на което светлината ще отговори. В това е смисълът на всичките ни усилия.

Като използвам известния пример с госта и хазяина, може да се каже така: в госта има само една възможност – да пожелае светлината да го измени.

За да достигнем до такова състояние, е нужна последователност. Поръчителството е за това, занятията са за това, конгресите са за това. Всичко е заради това, заради създаването у нас на едно единно желание, което веднага ще предизвика светлината.

Лягаме да спим – мислим за това. Когато ставаме, първата ни мисъл е за това, за обединение, за да може това общо желание да стане равно на светлината. И тогава то ще се случи.

От 5-тия урок на конгреса в Харков, 17.08.2012

[86377]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития, Молитва, Намерение - No Comments→

Въпрос: Какво представлява отдаването на другаря?

Отговор: Отдаване на другаря означава да правиш това, което той иска.

Ако ние сме другари и се събираме в група, за да достигнем целта, то аз трябва да помогна на другаря си във всичко, което е възможно, за да може той да я постигне.

Възможно е да не му достигат някакви материални неща от първа необходимост и тогава, преди всичко, трябва да се погрижа за това. Но след това, когато той получи насъщната необходимост, трябва да му помогна да достигне целта, да постигне желаемото.

Ако му е нужно да му дам сила, да го подтикна напред, да го пробудя, да вървя заедно с него – това се нарича помощ за другаря, както е казано: ”Да помогне човек на ближния си”. И затова му разказвам колко велика е целта пред нас и какво ни очаква, и как ние заедно, в една връзка я достигаме. Показвам му колко го обичам, вярвам в него и се нуждая от него, вървейки по този път. Пробуждам го и чрез него също получавам сили.

Защото иначе няма да достигнем целта – сам човек не е способен на това. Необходими са поне десет човека.

Това се нарича отдаване на другаря. А какво още можеш да направиш? Ако другарят ти няма хляб, ще му дадеш половината от твоя. Но всичко останало освен най-необходимото, което можеш да дадеш – са само сили по пътя, вдъхновение и величие на целта. Ти трябва да си редом с него, като истински психолог – така работим един спрямо друг.

От урок по ”Учение за десетте Сфирот”, 26.08.2012

[86528]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - No Comments→

Въпрос: В ”Учението за десетте Сфирот” е казано, че човек, започвайки да се поправя, ”свети”. Какво е това действие?

Отговор: Човек започва да ”свети”, ако желанията му станат отдаващи. Светенето е вече собствено движение, на което е способен само човекът. Нито едно създание от неживата, растителната или животинската степен не могат да светят, защото не се обединяват по никакъв начин с Твореца, не извършват самостоятелни действия към отдаване, подобно на светлината.

Светлината просто изпълва всички творения и по такъв начин свети. Но човек се нарича този, който сам се пробужда срещу светлината, и затова светлината свети в него повече от своята естествена мощност, с която пристига. Човек става усилвател на светлината – той сам свети благодарение на това, че светлината го изпълва.

В светлината има допълнение, направено от човека! Тъй като той е преодолял своето егоистично желание, превърнал е цялото си желание за наслаждение в гориво, във възпламеняващ се материал. И когато пристига светлината, този материал се възпламенява като свещ! Затова се казва, че човек свети.

Той се нарича ”човек на светлината”. Нима той може да излъчва светлина? Но той е подготвил своето желание за наслаждение така, че то да бъде подобно на светлината. И сега светлината, преминавайки през това желание, свети в него, като в луминесцентна лампа, напълнена със специален газ или с фосфор, който започва да свети под въздействието на светлината.

Когато светлината идва, желанието започва да се възбужда и да свети отвътре – същото се случва и с човека, отъждествяващ се с нея. Тъй като той не поглъща светлината егоистично, а иска да продължи нейното действие.

Знай, че за да започне да свети твоето желание, трябва да направиш съкращение на него и да го поместиш под екран. Така че то да не изпитва нужда да погълне светлината за собствени нужди, а да желае да се обедини в едно действие със светлината, към отдаване и да продължи тази светлина към останалите. Тогава ти ще светиш и ще се наричаш човек на светлината!

А доколко силно ще светиш се определя от духовното ти стъпало.

От урок по ”Учение за десетте Сфирот”, 23.08.2012

[86386]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - No Comments→

Конгрес в Харков. Урок №4

Творецът е създал желание. Свойството отдаване е извършило такъв акт срещу себе си – създало е от своя отпечатък свойството получаване, противоположно на себе си. И замисълът на творението се състои в това, желанието да стане подобно на Твореца, т.е. да се издигне до Неговото ниво.

За да се уподоби свойството получаване на свойството отдаване, то не трябва да се анулира. Вярно, то не може да се уподоби по действие, понеже е способно само да получава, затова пък може да постигне подобие по своето намерение на това получаващо действие. ”АЗ получавам” – не се променя. “А заради кого?” – се променя: или заради себе си, или заради Твореца.

Затова първото ни поправяне се нарича ”Отдаване заради самото отдаване”. Звучи като че ли малко невярно, неграмотно. Така е, понеже няма как да се изрази по друг начин. Смисълът е в това, че искам да придобия свойството отдаване не заради себе си, а да се издигна над себе си.

Ето, следващата поправка е много по-ясна. Тя се определя като ”получаване заради отдаване”. Тоест вече използвам своето желание заради отдаване.

И така, след своето създаване, желанието постепенно се преобразува, спускайки се до нашия свят. Тук то се превръща в огромно количество нежив, растителен, животински и човешки материал и в края преминава през цяла серия от поправяния.

Неживото, растителното и животинското желания преминават поправянето инстинктивно, безропотно. А желанието на човешко ниво преминава своето поправяне осъзнато, защото ”човек” – това е надстройка над всички останали желания. Него сякаш го няма като такова, доколкото човек се отнася към животинския свят. И все пак в него се крие нещо дълбоко – съзнание, разбиране, усещане – нещо такова, което го отделя и издига, макар и не винаги, над животинското ниво.

В какво се състои особеното в човека? Той става човек, когато се уподоби на Твореца. И затова се нарича ”Адам”, от думата ”доме” – подобен.

Намерението на Твореца е да доведе цялото огромно желание до подобие на Себе си. Желанието се разделя на четири части: неживо, растително, животинско и човек. Като цяло, това творение трябва да се уподоби на Твореца. Но нисшите видове на творението достигат подобие с Твореца инстинктивно – дотолкова, доколкото ги използва човек. Самият той достига подобие съзнателно, по време на работа привличайки и използвайки нисшите нива – тези, които виждаме в нашия свят. Той ги издига, сякаш ги облагородява със своето правилно намерение, с правилната употреба – и по такъв начин те се поправят.

По пътя си към Твореца човек се издига, включва към себе си животинските, растителните и неживите желания – както от нашия свят, така и от своя вътрешен свят. Но по какъв начин се поправят желанията на човешко ниво?

В желанието на човек има няколко ограничения.

Най-леката му част е започнала своето поправяне още от времето на Адам. На следващия етап щафетата поема Авраам. След това пътят е продължен чак до крушението на Втория храм, до времето на раби Шимон и до написването на книгата “Зоар”. След това веригата от кабалисти продължава да поправя човешките желания до наши дни.

Но най-страшното желание е сегашното, желанието, което имаме сега. И затова днес имаме съвсем друг разчет. Трябва да кажем, че човешките желания в наше време се появяват при определени хора, при това, в цялото човечество без никаква наследствена връзка с кабалистите от древността. Тези желания дърпат хората нагоре – и сега те трябва да ги реализират в себе си (червения участък от чертежа).

Естествено е, че при реализацията си те използват всичките си предходни знания и постижения от древните кабалисти, та чак до нашите учители, до Рабаш. И днес те представляват група, която извършва поправянето на света.

Трябва да осъзнаем, че всеки от нас е ”избран” сред милионите, дори милиарди хора, мъже и жени, не заради някакви особени заслуги, нито пък в качеството на привилегии и на протекции от родителите, а защото в нашия корен е заложен такъв силен устрем към истината, че не можем да го потиснем и се стремим да го реализираме.

Нашата задача се състои в това, да го реализираме не заради себе си, а заради целия останал свят, заради седемте милиарда, които днес съществуват на нашата планета (черният участък от чертежа).

Говорим за сплотеност и единство, за проявяването на Твореца в нас, за онова, което трябва да постигнем. Устремявайки се към групата (Гр), виждам как с нейна помощ ще достигна до Твореца (Тв), който е скрит. Но аз и групата трябва през цялото време да усещаме, че правим това, за да насладим Твореца.

Отдаване – това е Неговото наслаждение, състоящо се в това, цялото творение да стане подобно на Него – изцяло (на чертежа с жълт цвят). Трябва да разберем, че затова зад нас се намира цялото човечество. И затова ние трябва да включваме, да съединяваме всичко това в една верига. Работейки над нашата молитва, ще трябва лаконично да създадем тази верига – иначе тя няма да е цяла. Това е основното и не трябва да го забравяме.

Човек се ”разпъва” отвътре, разкъсва се на части, опитвайки се да обедини всичко това: аз, групата, семейството, проблемите, нашия свят и Твореца, когото (аха, сетих се!) трябва да наслаждавам…

Нищо не знам и не мога да достигна до нищо, не стига това, ами трябва всичко да сглобя и да бъде хармонично, да изглежда като едно цяло, независимо и взаимно свързано. Защото е очевидно, че творението така се представя пред Твореца, така изглежда то в Неговия замисъл. Единното създание трябва да се намира на Неговото ниво и да се наслаждава от отдаването на Него, а Той да отдава на него. По такъв начин, те – Творецът и творението – са слети.

Тежко ни е да го постигнем и все пак трябва постоянно да мислим за това. Много не ни се иска да се сещаме за него и не се стремим особено към това, но трябва да се устремяваме, защото без това нашето обръщение към Твореца няма никаква основа.

По каква причина молим? Молим да Го насладим. А най-голямото и дълготрайно наслаждение не е нашето (ББ) отдаване на Твореца, а отдаването на онези хора, които идват при Него без подтикване, подканване, от областта на цялото човечество (7х10/9).

Затова сме длъжни да се занимаваме с разпространение, обучение, с интегрално възпитание, образование. Защото именно заради кризата, която ни създаде Твореца, тъкмо заради тези проблеми, които Той създава в света, човечеството се пробужда за напредък, към това да му стане ясно в какво се състои проблема и да намери решение за него. С това Творецът подготвя цялото човечество, за да ни чуе.

А ние трябва, от една страна, да се устремим към Твореца, а от друга страна, да изучаваме, усещаме, да изобретяваме всевъзможни средства за медийно въздействие върху целия свят, за да се обърнат хората към Твореца без каквито и да е ”не-ласкави” пререкания. Защото днес Той им създава само проблеми.

Ние нямаме особени външни проблеми, не страдаме като останалите в света. На нас Творецът, тъкмо обратно, ни е дал стремеж към Себе си и устрем напред. Това подслажда нашия живот, ние намираме за себе си смисъл за съществуване, а това е основното. Дори ако страдаме, имаме отговор на въпроса: ”Заради какво?”.

Но хората нямат такъв отговор и затова им е толкова тежко. Значи ако желаем да отдаваме, то не трябва да демонстрираме това само в групата, на духовно ниво и не само с Твореца, но да показваме това на целия останал ”човешки материал”. Без това няма да мине.

В края на краищата, нашата работа е постепенно да ”прокарваме” посланието сред масите. Днес е малко по-лесно да се пробива сред масите и прокарва идеята, че човекът от нашия свят се нуждае от поправяне, че само благодарение на поправянето на човек ще се поправи и светът. По такъв начин и обясняваме, без да споменаваме, че трябва да доставяме удоволствие на Твореца. Това изобщо не се приема от хората. Трябва непременно да се обръщаме към желанието, което е в тях.

А на първо място се обръщаме към себе си и развиваме в себе си отговорността за поправянето на света. Колкото и гръмко да звучи, с всеки изминал ден на света му става все по-ясно, че никой не знае къде е изходът и какво е решението. Светът без кормило и без платна просто се носи по вълните, без посока. И затова нашата работа се състои в това, да дадем на света единната методика за поправяне, която да го доведе до единство. И всичко това е, за да достигнем до отдаване, т.е. да дадем на Твореца нашето наслаждение.

Имайки предвид това, ние с вас като основа, която реализира програмата, получаваме светлина. По какъв начин? Много просто. Тя идва от Твореца и преминава през всички кабалисти и достига до нас, а през нас – към света, към седемте милиарда.

И така ние с вас се явяваме проводници, междинно звено и дори може да се каже, представители на Твореца на нивото на нашия свят. И само по такъв начин, изхождайки от системата, която изучавахме с вас и още ще изучаваме, може да се разбере, доколко всички ние и всеки един от нас сме нужни. Тъй като системата е интегрална: ако довеждат някого – случайности няма, ако извеждат някога – случайности също няма. Всичко се върши само от Твореца съответно на това, как ние се държим и укрепваме по пътя.

Това означава, че трябва да обещаем на Него своята поддръжка за поправянето на света, да се опитваме да поправим света, за да го доближим до Твореца – това е нашата основна задача. По принцип, това е причината за нашето съществуване. Без тази нужда нямаше да има никакъв ”Бней Барух”. Тъй като Творецът не се нуждае от един човек или от сто хиляди. Сега става дума за пълното поправяне на света – и ние виждаме това от глобалната криза. Задължително трябва да включим целия свят във веригата на всяка наша молба към Твореца. Иначе нямаме никакво право да се обръщаме към Него. Всеки от нас е получил пробуждането от Твореца единствено затова, защото е необходим за поправянето на света, и нищо повече от това.

Баал а-Сулам е писал много за това. От своя опит виждам, че наистина е така. Ако не бях се занимавал с разпространение, то нищо нямаше да се получи. Когато започнах да преподавам, когато взех този ориентир – веднага усетих доколко това ме движи напред.

Затова съветвам всеки и всяка група: опитвайте се да откривате около себе си всякакви курсове, търсете как да разпространявате по-нататък идеята за поправянето на света. Днес това вече не е проблем. Виждам милиони хора по света, които ни следват, учат, четат – само че не се изявяват, а участват пасивно.

Трябва да се опитваме да го правим – разбира се, по легитимен пет, в никакъв случай това да не се смесва с религията, нито с политиката. Ние нямаме никакви отношения към нищо от тях. Ние сме просветителска организация, която е задължена да прави това в силата на своите планове, на своята основа, на своите идеи, без да наврежда на когото и да е, обръщайки се само към онези кръгове или хора, които желаят това, и нищо повече.

От 4- тия конгрес в Харков, 17.08.2012

[86196]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития, Разпространение на методиката - No Comments→

Конгрес в Харков. Урок №3

Истинско желание за отдаване може да се развива само ако практически работим над него в групата. Ако човек бяга от това, тогава значи той просто отива в грешна посока. Извън групата не можем да разберем какво е това желание за отдаване. Трябва да положим усилия, да чувстваме, че не желаем, не искаме това, нещо ни отблъсква, вреди ни, бягаме от това да бъдем свързани с другите.

Но ако все така упорстваме и останем, за да бъдем свързани във взаимно поръчителство, само тогава в нас ще се прояви разбиране за това, какво представлява свойството отдаване и доколко ние не сме в него. Тогава и възниква изискването, силата на отдаване просто да ни въздейства, защото тя е първоизточникът, тя ни е създала.

Сега от тази гледна точка можем да видим какво става в света. В света сега се разкрива такова състояние, когато всички, от една страна, сме взаимно свързани, няма къде да се денем, човечеството е като една голяма група и тази взаимна връзка ще става все по-явна, макар и засега все още да е отрицателна. Но това вече кара някои хора да разберат и осъзнаят, че ако взаимовръзката между нас е добра, бихме могли да създадем перфектно човечество, прекрасен свят.

Но ние не сме в състояние да го създадем! Защото егоизмът ни прави всичко възможно, за да ни раздели, да ни противопостави един на друг – това е взаимна омраза, недоверие, отблъскване и т.н. Това означава, че светът върви към това, към което вървим и ние, но с по-малки крачки, постепенно, по свой начин, но върви към същото. Така че вече можем да говорим навсякъде за този източник.

Кабала – това е повече от вътрешна психология на човека и на цялото човечество, тя е продължение на нормалната психология. Само че психологията отдавна е изчерпала себе си и е в криза вече няколко десетилетия. И се заменя с Кабала. Тя говори за характерните свойства, за силите на природата – не само в човек, но и в света около него, тоест как човек и всичко около него достига до равновесие. По принцип, това също е задача на психологията – да доведе човек до равновесие с обкръжаващия го свят.

От 3-тия урок на конгреса в Харков, 17.08.2012

[86170]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Кабала, Конгреси и събития, Поръчителство - No Comments→

Конгрес в Харков. Урок №3

Въпрос: Как или в какво се проявява свойството отдаване, разкрива ли се в групата: в мислите, в действията, в съвместната работа, в усещанията? Бихте ли могли да опишете усещането на човек, който се намира в поправена група, с разкриващо се в нея свойство отдаване?

Отговор: Групата се намира в правилно състояние, ако във всеки момент от нейното съществуване намира сили в себе си да се насочи към свойството отдаване. Тоест, в нея винаги се случват падения, подеми, в различните хора по различно време, но винаги има възможност да се уловиш за някой от другарите, да се измъкнеш и по такъв начин вече двама-трима от тях изтеглят останалите.

Вашата лодка се е разбила? Но в тази полуразрушена лодка е останал един човек и той спасява всички останали. Ето това се нарича правилна група.

Ако действате така, ще се насочвате точно към целта и тогава всичко с вас ще бъде наред.

От 3-тия урок на конгреса в Харков, 17.08.2012

[86054]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - No Comments→

Интегрално възпитание на човечеството

Цикъл от беседи на проф. Михаил Лайтман с психолога Анатолий Улянов

От стенограмата на 12–та беседа

16 декември 2011 г.

Натрупване на духовен потенциал

Въпрос: Какво значение в интегралното възпитание и образование има подготовката за следващия учебен ден и каква трябва да бъде тя?

Отговор: Подготовката е най-важното нещо и за възрастните, и за децата. Без нея няма усвояемост на материала, още повече нашият, който е много откъснат, от материалната действителност, когато искаме да преминем на съвършено ново ниво на връзка между нас, с оглед на света, на мен самия. Естествено, че подготовката определя всичко.

Така че – всичко трябва да се подготвя от вечерта. Трябва да даваме и домашни за вечерта, за да се прочита или прослуша преди лягане един и същ материал, да се ляга и да се става с всичко това.

Освен това, трябва да включваме учащите се в общата за всички подготовка непосредствено преди урока и само след това, убеждавайки се, че всички са организирани, подготвени, всички са на едно мнение, всички са уравновесени, – да се проведат занятията. Трябва да доведем учениците до интегралност, а тя предполага, че те ще започнат да се стремят към нея още преди урока и тогава самият урок ще премине на интегрално ниво. Затова подготовката е най-важната, определяща част.

Реплика: Какво имате в предвид под домашна работа?

Отговор: Това даже може да бъде някаква песен, клип, малък филм, статия, – не е важно какво, – за да може човек да се настрои на нивото на общността, на единството, и после да си ляга.

Най-последната мисъл преди заспиване, с която той си ляга, определя цялата нощ. И имено с тази мисъл става. Това е много важно.

Това важи и за сутринта. Когато той става , много важни са неговите най-първи мисли – в какво той се включва.

И затова вече преди урока, са достатъчни някъде около 15 минути, за да може отново да включи всичко в това състояние.

Реплика: Тоест всеки ден трябва да се започва с настройване към интеграция, към обединение?

Отговор: От вечерта. В Библията е казано:”И беше вечер, и беше утро – ден първи”. Това не са просто думи, защото в крайна сметка деня започва с вечерната подготовка, с правилното приближаване към съня, който задава на човека желанията, мислите, натрупва му целия потенциал за следващия ден.

(more…)

Filed under: Интегрално възпитание - No Comments→

Конгрес в Харков. Урок №2

Проблемът в духовното напредване е в това, че то се базира на единството на противоположностите. В нашия общ пъзел всеки се присъединява към останалите с особената си форма, и нищо друго.

Но когато тези части се приближават една към друга, те откриват острите си ъгли. Намирайки се на разстояние една от друга, те не усещат това. А когато се доближават – започват проблемите.

И тук трябва да се държим – да не бягаме от тези остри ъгли, а да разберем, че те трябва да си пасват, да влязат един в друг, че ние трябва да намерим вярното решение за триенето между тях.

Това не засяга някакви земни свойства и качества, навици, характери, менталност, всичко онова, което ни разделя в нашия свят. Неговите атрибути нямат никакво отношение към пъзела, който трябва да сглобим.

Нашите краища, ъгли и несъответствия имат духовен произход. Те се раждат тъкмо в групата, когато тя започва движението си напред. И затова виждаме как се организират групите, как момчетата се въодушевяват: ”Напред! Команда!” – струвайки ни се, че всичко е наред, а след няколко месеца започват проблемите.

Тогава на хората им се струва, че това са външни проблеми: видимо не са подбрали верния състав, навярно трябва да се отдръпнат някъде настрана, малко по-нататък, за да не си пречат един на друг. Така те искат взаимно да се отдалечат: всеки търси своя ъгъл, ако не в къщи, то в групата, някаква ниша, за да си пречат по-малко. Хората си мислят, че така ще могат да живеят за напред, и не разбират, че това не е методът, а бягство от решението на най-главния проблем  – обединение на противоположностите.

Разбира се, много е жалко да се наблюдават такива явления, но те се случват навсякъде и колкото по-напред, толкова по-зле. Трябва колосална сила на волята, за да се поддържаме взаимно в тази игра, във войната срещу нашия общ враг – Фараона, общия егоизъм, който се опитва по всякакъв начин да ни разедини и прави това много прецизно. В резерв той има море от възможности. А ние, за съжаление, винаги забравяме, че това е само игра, склоняваме глави и му се подчиняваме.

По същия начин той действа чрез семейството, работата. Изведнъж се създават особени условия, позволяващи да преуспеем – и на теб ти се струва, че това трябва да се направи на всяка цена, а след това ще си свободен и ще можеш да се развиваш духовно. Или ти се струва, че седейки в къщи ще прочетеш повече, ще научиш повече и че е по-добре, отколкото да се заседяваш в групата часове наред, без да знаеш какво следва.

За голямо съжаление, много рядко се хващаме за главата, спомняйки си, че всичко това е игра, наложена ни отгоре, специално за да ни объркват, за да се стараем всеки път да се разплитаме.

По същият начин възрастните дават пример на децата, поставят им задачи и измислят игри. Така е организиран учебният процес в училище. Винаги и навсякъде се учим от въпросите и решенията.

Но единственият въпрос, който трябва да решим, винаги е един и същ: ”Как да се задържим във връзка над растящите проблеми?”. Защо трябва да разбираме, че тези проблеми идват отгоре. Всички те много ясно са пресметнати в противодействието на светлината на нашите съвместни желания. Всички те идват с прецизна точност във всеки един момент, във всеки миг, при всеки един от нас в определеното за нея (изключително за нея) състояние и в съответната форма, така че не е възможно това да се разпознае.

Светлината се приближава към нас, показвайки все повече и повече грапавини между частите на конструктора или пъзела и ни обърква, много ни обърква. За какво се прави това? Защо трябва да ни объркват така, да се отдръпваме от вътрешната си работа, която се състои в обединението на противоположностите? Защо ни се дава такова отстраняване от това, такова неразбиране? Защо ни е толкова трудно отново да осъзнаем, че няма никого освен Него, че всичко това  е една Сила, че програмата, която решава този проблем, е една? В нея ние на практика се явяваме марионетки. Нямаме нищо, никаква свободна воля. Тя е само в едно: да създадем такива условия, за да не забравяме за това.

Цялата сила на групата се заключва в това, да не забравя. И това се нарича “взаимно поръчителство” (арвут), когато между нас създаваме такава система за връзка, за напомняне, когато при всяко вътрешно движение, което не е устремено към обединение, веднага настръхваме и усещаме: тук нещо не е наред.

Кой ще ме разтресе? Кой веднага ще ме ободри и приведе в нормално състояние? Арвут – общото поръчителство на групата, задължавайки се да поддържа всеки от нас в бойна готовност, към всяка, дори и най-малката проява на разделение, неразбиране, критика, пренебрежение и т.н.

Колкото по-високо се издигаме по духовните стъпала, толкова по-голяма и по-голяма ще бъде точността, чувствителността – дотолкова, че най-малките разминавания между нас ще се проявяват все повече и повече, и проблемите, които по-рано ни се струваха малки, ще израстват до краен предел и ще станат непреодолими.

В това се състои нашата работа – да създадем такава атмосфера, в която през цялото време ще бъдем ”дърпани” от къс повод, през цялото време ще усещаме: къде сме относно обединението, какво гори в мен, по какъв начин този ”лукавият” ме обърква сега, за да се отклоня от пътя и да оставя това дело, да се отвлека – за малко, за няколко часа или за няколко дни.

После свиквам с това. Изобщо, искам малко да се отвлека от всичко това, изморявам се и т.н. ”Разбира се, че трябва да почина. Съществуват и други проблеми. Освен това има и друг живот…” Постепенно започвам да се самонаграждавам – накрая се отдръпвам или съществувам на безопасно разстояние, когато тези проблеми за напасване с моите другари не ме интересуват, не ме вълнуват, не ме трогват.

И на такова разстояние мога да съществувам до края на живота си: ”Нищо, никакви проблеми”. Мога да идвам в групата, т.е. там, където приятелите се обучават. Мога да поседя заедно с тях, да работя, да седна на трапезата с тях или още някакво съвместно мероприятие и ще ми се струва, че всичко е наред: ”Нищо страшно, всичко е наред”.

А всъщност аз съм в пълен хаос! Та нали специално съм се отделил на разстояние, за да не ме закачат, това да не ме засяга. И за това аз не се занимавам с поправяне. Поправянето е възможно само ако усещам здраво сцепление, което не се подслажда от различни кремове, масла и др. Напротив, ние се търкаме един в друг на сухо, изпитвайки неприятно усещане, когато аз го закачам или той мен, и не знаем по какъв начин да се разминем…

А да се разминем не можем. Групата натиска от всички страни и ни напомня, че не трябва да се разминаваме, а тъкмо обратното, още повече да се притискаме, синхронизираме, отстъпвайки един на друг – докато не влезем в ясен контакт и между нас не възникне абсолютна комутация.

Как да постигнем това?

Тъкмо това се нарича ”взаимно поръчителство”: групата създава поле за постоянно обединение, което става пределно важно за всеки от нас. Тогава наслаждението, предизвикано от това, че преодолявам откъсването от другите е наслаждение от боя, от преодоляването. То ни овладява и ние се явяваме истински отбор, атакуващ отбор.

Всеки трябва да се атакува отвътре. Но разбира се, за това е необходима истинска подкрепа от всички, от страната на всеки.

И в това се състои нашата свобода на волята – да създадем такава атмосфера в групата, която да ни държи заедно, да ни възбужда, да оправдава това скърцане на нашите зъбни колела едно в друго. Разбира се, те още не се допират, няма сцепление, а се люшкат и неприятно се допират едно с друго, а на нас ни е нужно зъбите им да се допират. Нужно ни е такова условие за съществуване, защото в това се състои целият ни живот.

В това се състои работата ни. Всичко останало се прави от светлината – всичко останало освен това. Това е единственото мъничко поле на нашата дейност, което е оставено на нас.

Като правило, ние сме готови да се заловим за всичко друго, освен за тази работа, освен за създаването на такава атмосфера, на такова обкръжение, на такова мнение, което би ни помагало постоянно да разбираме в какво е проблемът ни и да намираме сили за неговото решаване. Не да си затваряме очите, да бягаме от него, а да получаваме наслада от това, че воюваме с този проблем.

Това зависи само от важността на целта, само от това, доколко в групата е силна тази точка, зад която трябва да стоя постоянно, контролирайки само нея. Тази точка е базова за мен. Нищо друго не е от значение, защото всичко останало – това всъщност не съм аз. Това не го правя аз, то не се решава от мен. Единствено в тази точка се образува моето ”Аз”.

А след това започваме да откриваме, че всъщност в тази точка, в зависимост от нашите усилия, се осъществява многократното усилване на нашата връзка. Затова достигаме до разкриване на висшия свят и започваме да го усещаме милиарди пъти по-силно, отколкото при първоначалното ни създаване.

От 2-рия урок на конгреса в Харков, 17.08.2012

[85920]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Кабала, Конгреси и събития - No Comments→

Въпрос: Как след усещането за голяма близост и обединение с другарите, изпитано на конгреса, да не потънем в обичайната рутина, а да останем с това високо намерение за пътя и другарите?

Отговор: Трябва да си затворите очите и да останете в сливането!

1.Преди всичко, трябва всички да участвате във всички уроци, семинари – на колкото се може повече мероприятия. Без това е невъзможно.

2. Не трябва да се основавате на разума си! Видях, че има много умни ученици, с добър аналитичен подход, но които, при това, не могат да анализират и изследват сами себе си – и това е проблем. А дори и да се подложат на критичен анализ, то не могат да анализират самата картина. По такъв начин, те напредват по посока на разума, а не към преданост и саможертва. А без това, човек се потапя в нечистите, егоистични сили (клипа), а не в духовното, към отдаване.

Тъкмо от това трябва да се пазим, да не тръгнем по пътя на разума, вместо към самоотвержената преданост на душата. Виждали сме много от нашите другари да падат по този път и много още ще падат, а до целта ще достигне само този, който и е предан с цялата си душа, и е готов да върви със затворени очи.

От урока статия от Рабаш, 21.07.2012

[86110]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Конгреси и събития - No Comments→

Въпрос: Какво ще ми помогне при четенето на “Зоар”, за да мога да видя точката в сърцето на моите другари?

Отговор: Помоли! “Зоар” е като електричеството в контакта на стената: ако искаш нагрявай, ако искаш охлаждай, включвай към него каквото искаш. Това е енергия. “Зоар” е просто светлина. Как ще го използваш – ти решаваш.

От урок по книгата “Зоар”, 07.08.2012

[84897]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Зоар, Молитва, Намерение - No Comments→