Entries in the '' Category

Разпространявйте, за да растете

каббалист Михаэль ЛайтманВъпрос: Ако няма съгласие в кабалистичното общество, то как да предадем съгласието на външния свят?

Отговор: От една страна, това е вярно. Но от друга страна, е необходимо да направим нещо. За това и природата ни е дала такава възможност. Творецът специално ни тласка към възпитателния процес.

Това може да се види и в семейството, когато двама млади искат да се оженят. Те още нямат много ум, но когато се роди дете и те станат родители, в тях постепенно идва и отговорността, породена от необходимостта и от други обстоятелства. Така че, те порастват и стават възрастни. Човек, който няма деца, си остава дете.

Затова, ако разпространяваме нашите материали във външния свят, то ще израстнем ние самите, а иначе – не. Само заради това ни е дадена работата по разпространението. Именно тя ни издига.

В науката Kабала учим, че ако не разпространяваме, можем да бъдем само в малкото състояние – катнут. Ако разпространяваме и чрез нас светлината преминава към другите, тогава достигаме до голямото състояние – състоянието гадлут: светлината хохма, светлината на мъдростта. Така че, във всяко състояние – каквото и да е то – не ни остава нищо друго освен задължително да правим разпространение.

От виртуалния урок, 12.02.2012

[71622]

Не от този свят

каббалист Михаэль ЛайтманВъпрос: В груповата динамика се сблъскваме с хора, които изглеждат толкова нелепо за нас, сякаш не са от този свят. Те обикновено са много активни и се опитват да се измъкнат напред..

Отговор: Има хора, които обичат да се изказват. Те изведнъж стават и половин час бълват всякакви глупости. Те мислят, че говорят по случая, на място, че дават страхотни идеи. А всички останали седят и, за съжаление, са принудени да ги слушат. При това те не се ограничават с едно или две изказвания, а трябва буквално на всеки урок „да фиксират себе си“ пред другите, в противен случай не чувстват, че участват с всички заедно. Такива хора следва да се разпределят отделно, да се отстранят от тази група! Групата не е длъжна да страда заради отделни хора. В никакъв случай! Трябва да правим така, че групата да бъде хомогенна във всичко.

Реплика: Трябва ли да съберем тези хора в една група?

Отговор: Да, нека се изказват там, да си устройват дискусии, да правят всичко, което им е угодно, но по зададена тема.

Именно в дискусиите помежду си, когато един говори, а друг го прекъсва, т.е. по техния начин, те ще напредват, точно така, както останалите групи напредват, всяка по своя си начин.

От 11-а беседа за интегралното възпитание, 16.12.2011

[71540]

Последнaта капка усилие

каббалист Михаэль ЛайтманКонгрес в пустинята Арава. Урок №3

Въпрос: Когато се включваш в общото действие, чувстваш единство с другарите, дори в мислите си, но винаги в последния момент нещо не достига, като че ли последната капка усилие. Как да получим тази последна капка, за да стигнем до общия вик, за да отворим сърцето си веднъж и завинаги?

Отговор: Тази последна капка е точно точката на раждане, точката на изхода от Египет – от своето его. Точно затова е най-трудната. Човек е готов да върви почти до самия край, а след това вижда пред себе си непревземаема стена, която е неспособен да преодолее. И изведнъж в него се появяват хиляди оправдания, като че ли му говори злото начало: „Трябва да уредиш още това, онова, още не си научил целия ТЕС, не знаеш наизуст всички статии от „Шамати“, толкова много трябва още да направиш…“ И същото се отнася и до другарите му.

Там, където действително идваш до точката, в която сега е необходимо да разбиеш егото си и да се съединиш с другарите си, да създадеш точка на сцепление между теб и тях – тук ти не си способен на това. Да създадеш точка на сцепление означава, че капка лепило ще падне сега върху връзката между вас и ще ви слепи заедно, в едно сливане. „Не! Само това не!“ – в последния момент ти изведнъж се отдръпваш назад.

И тогава ще помогнат само общите усилия. Затова молитвата на личността не помага. Молитвата трябва да бъде обществена, когато ти молиш за другарите си, а не за себе си и цялата група или по-голямата нейна част молят заедно.

А ти говориш за личните си усилия. Можеш да разказваш за тях още хиляди години – и нищо няма да ти се случи. По същество посоката е ясна и позната, но тя е неправилна, защото в крайна сметка ти не се грижиш за съединение с другарите.

От 3-я урок на конгреса в Арава, 24.02.2012

[71426]

Да започнем запознанството още зад вратата

каббалист Михаэль ЛайтманБаал a-Сулам, ”Шамати”, стр.26 – ”Бъдещето на човека зависи от благодарността му за миналото”: Казано е: ”Велик е Творецът и нищожният ще Го съзре”. Тоест само нищожният може да види величието. Буквите на думата „якар“ (скъп) са подобни на буквите на думата ”якир” (познат) и това показва, че доколкото е скъпа за човек една вещ, толкова той оценява нейната значимост (величие).

Защото той се възхищава само от степента на нейната значимост, и възхищението го довежда до усещане в сърцето. И според оценката му, доколкото той знае, разбира и осъзнава важността – с такава мяра се ражда радостта в него.

За да усетя реалността, в която се намирам и която засега не забелязвам, трябва да развия чувствителност, усет към нея. Така постъпваме и в други подобни случаи, тъй като законите са вечни.

С когото и с каквото и да работя – метал, дървесина, пластмаса, хора, животни или растения – постепенно започвам да усещам материала, с който работя. Колкото е по-важен той за мен, толкова повече се интересувам от него, прониквайки с усет в неговите свойства. Сега и най-простото парче дърво може много неща да ми разкаже, независимо, че за външния човек то дори е незабележимо. Всичко зависи от моята привързаност ,от важността, която му предавам. И така е във всичко.

Истински майстор е оня, който цени материала, с който работи, цени своята професия и благодарение на това вижда цялата палитра на нейните преимущества. По-рано е бил като всички, но сега, влагайки усилия за опознаване на материала, става специалист и различава в него хиляди страни и оттенъци.

Точно така е и в духовното. Проблемът е само един: ако в нашия свят предварително виждаме с какво си имаме работа, а след това проникваме в подробностите, то в духовното работата не е така. Там няма да се добера до ”работния материал”, ако не развия специален сетивен орган. В нашия свят изучавам онова, което първоначално виждам, а в духовния трябва първо да развия в себе си възприемчивост и чак тогава да усетя предмета, за да мога по-късно да го изследвам и да работя с него.

По такъв начин, осъзнаването на важността изпреварва всичко останало. Отначало трябва да предадем важност на духовния обект – и чак след това го откриваме. Защо в нашия свят това не се изисква? Защото тук моят подход към ”снаряда” е егоистичен: аз ценя онова, което виждам. От друга страна, в духовното трябва първо да възвися обекта в своите очи, да му предам важност и ценност. В този случай, аз прониквам в него с особено отношение, с  изострена чувствителност. Започвам да го усещам не от прага, а още зад вратата, от скритото състояние. А след това, когато той започва да се проявява, аз го изучавам и се свързвам с него.

От 5 – я урок от конгреса в Арава, 24, 02.2012

[71880]