Конгрес в пустинята Арава. Урок №3

Въпрос: Когато се включваш в общото действие, чувстваш единство с другарите, дори в мислите си, но винаги в последния момент нещо не достига, като че ли последната капка усилие. Как да получим тази последна капка, за да стигнем до общия вик, за да отворим сърцето си веднъж и завинаги?

Отговор: Тази последна капка е точно точката на раждане, точката на изхода от Египет – от своето его. Точно затова е най-трудната. Човек е готов да върви почти до самия край, а след това вижда пред себе си непревземаема стена, която е неспособен да преодолее. И изведнъж в него се появяват хиляди оправдания, като че ли му говори злото начало: „Трябва да уредиш още това, онова, още не си научил целия ТЕС, не знаеш наизуст всички статии от „Шамати“, толкова много трябва още да направиш…“ И същото се отнася и до другарите му.

Там, където действително идваш до точката, в която сега е необходимо да разбиеш егото си и да се съединиш с другарите си, да създадеш точка на сцепление между теб и тях – тук ти не си способен на това. Да създадеш точка на сцепление означава, че капка лепило ще падне сега върху връзката между вас и ще ви слепи заедно, в едно сливане. „Не! Само това не!“ – в последния момент ти изведнъж се отдръпваш назад.

И тогава ще помогнат само общите усилия. Затова молитвата на личността не помага. Молитвата трябва да бъде обществена, когато ти молиш за другарите си, а не за себе си и цялата група или по-голямата нейна част молят заедно.

А ти говориш за личните си усилия. Можеш да разказваш за тях още хиляди години – и нищо няма да ти се случи. По същество посоката е ясна и позната, но тя е неправилна, защото в крайна сметка ти не се грижиш за съединение с другарите.

От 3-я урок на конгреса в Арава, 24.02.2012

[71426]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития | Add Comment →