За да се стигне до пълно отчаяние, е необходима също помощ свише. Самите ние не сме способни на това. Велико нещо е да усетиш предела си: до тук съм аз, а от тук нататък – вече не съм аз. Само Творецът може да даде знака,  мярката – границата между Него и човека.

Прибягваме към всевъзможни действия и хитрини, докато изведнъж не стигнем до отчаянието, виждайки в него онова, което се нарича, „пръст божий”, т.е. знак отгоре. Баал а-Сулам пише, че няма по-прекрасен миг за човека, от онзи, когато той се отчайва от своите сили. Тъй като това състояние му се дава от Твореца и по-нататък няма какво повече да се прави.

Събирали сме малките си усилия, още и още – а след това ги получаваме едновременно, вече акумулирани в едно цяло. Не слагаме усилията в някаква кутийка – те се събират в общ съсъд и техният резултат идва от Твореца. Кога ще се случи това – никой не знае. И затова изходът от Египет се става набързо и в тъмното.

Като се стараем да дойдем до единство, ние започваме да работим върху него – всички заедно. И тогава, внезапно се открива силата на отчаянието, отблъскването и безсилието. Отчаянието ни довежда до искане – трябва ни помощ за обединение. И ние крещим. След този крясък се разкрива помощта отгоре.

По такъв начин, не е възможно да отидем при Твореца, ако не сме се отчаяли вътрешно, извършвайки съвместно усилие. Тъй като Творецът е Сила, разкриваща се именно в съвместните усилия и в сътрудничеството. В отделния човек няма Творец. Висшата светлина може да присъства единствено в поправения, донякъде, съсъд, а отделният човек е „отчупеното парче” от цялото.

От 6-я урок на конгреса в Арава, 25.02.2012

[71964]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития, Молитва, Намерение | Add Comment →