Entries in the '' Category

Системно-ориентирано възприятие

группаВъпрос: Ние се завръщаме в групите си след конгреса в Арава. Как да укрепим връзката, която постигнахме?

Отговор: Трябва да изучим добре онова, което беше на конгреса – породеното от него усещане. Възможно е, ако още и още преглеждаме записите, това да ни помогне отново да преживеем тези състояния и да ги продължим. Основното е да не слизаме от достигнатото ниво и да разберем, че пречките ни се дават за подем.

Не е възможно цял живот да бъдеш на конгрес, това не би ни помогнало. Не случайно всичко е подредено така, че сега, след конгреса, към неговото стъпало ще се присъедини останалата маса, която не може да се вдъхнови самостоятелно.

Ние се причисляваме към четвъртата степен на чувствителност, присъща на материала на желанието – към ”човешкото” стъпало. А сега към нея трябва да се присъединят останалите, за да я направят перспективна. Става дума за пречките, идващи от човечеството, т.е. от стъпалото на ”животинската”, ”растителната” и ”неживата” природа. Те ще ни предадат пълното постижение на достигнатото и в тях трябва да виждаме ”подпомагане от противното”.

Преодоляването на тези пречки условно може да се раздели на два етапа:

  1. Всеки път искам да видя реалността, в която няма нищо освен групата. Пред мен е само тя – общата система и през нея гледам на целия свят. Всичко, което става в света, е резултат, определящ се от качеството на връзката между нас. Такова възприемане на реалността се старая постоянно да поддържам в себе си, тъй като то е истинското. В тези усилия ще забележим, че наистина така е устроен светът.

  1. Мога да нося в себе си тази картина дотолкова, доколкото да я видят всичките ми другари. Тук се изисква взаимна работа: ако се безпокоя за тях, то като отговор получавам сили, които ми помагат ”да остана на повърхността”.

По такъв начин0 се старая през цялото време да видя света през призмата на групата,  а също така се грижа за всичките си части, за всичките си другари, да не ги напуска и тях тази картина, да бъдем заедно в това световно възприемане. Съблюдавайки тези две условия, получавам от другарите си поръчителството, което се нарича ”скланям себе си и целия свят към оправдаване”.

В това всъщност се състои точката на анализа и избора, който има човек. За сега за нас тя се проявява точно така.

Ако не мога да се придържам към такъв подход в някой от своите анализи – то не си струва за сега да се показвам на показ, максимално да се придържам към възприятието, преминало през групата. В крайна сметка, всичките ни обръщения към света за използване на тази система ще ни навличат само проблеми, провали, хаос и неприятности, чак до смъртен изход. Всичките беди идват от това, че ние внезапно преставаме да виждаме единната система, поне в минимален размер. Раздялата с нея е смърт, т.е. отсъствие на комуникация между нашите части, вкарващо ни в духовното небитие.

От урока на Рабаш, 26.02.2012

[71008]

Приемаме всичките Му условия

каббалист Михаэль ЛайтманАз – това е точка в сърцето и в мен няма нищо друго, освен тази единствена точка. Аз се стремя към другите, към духовното, към групата, но не мога сам да изляза извън нея, защото точката може само да запазва себе си и не е способна на нищо друго. Това е, което ми трябва. А под тази точка се намира моето его. То за сега е мъничко, телесно, на животинско ниво.

За да се стремя към групата, не ми достига само моята точка. Трябва ми обкръжение, което ще ми оказва влияние, като допълнение на моята точка в сърцето – и тогава аз ще получа сила за обединяване с групата.

Става така, че по някакъв начин ми се отдава да вляза във вярната среда(1). Обкръжението започва да ми влияе, внушавайки ми важността на отдаването, на духовното(2). Това ми дава сила по малко да започна да се включвам в обкръжението(3).

                 

Но когато се опитвам да се включа в групата, усещам неприятна реакция: критика; зло, отблъскване, ненавист(4). Така работя през цялото време: 1- 2- 3- 4, и отново, 1- 2- 3- 4… Когато чувствам тази ненавист, то отново се обръщам към другарите и изисквам от тях да ми повлияят, за да се появи в мен сила да преодолея себе си и да се присъединя към групата, независимо от откъсването ми. Така работим през цялото време, паралелно с учението и разпространението.

Когато всички тези сили и напрежения се натрупват, ние усещаме, че имаме нужда от помощ – както е казано: ”Да помогне човек на ближния си”. На мен вече тези сили не ми стигат – силата на обкръжението, която се занимава с мен. Нужна ми е още по-голяма поддръжка от другите. Вече не ми е достатъчно, средата да подържа вдъхновението ми – трябва ми истинска сила, позволяваща ми да се включа в групата. Такава сила аз нямам, освен ако не я получа от другите.

И затова трябва да постигнем взаимно поръчителство, когато всеки се задължава пред останалите, когато изпълнва тяхното желание, до край. Тук ние започваме да усещаме, че нямаме никакъв избор и се нуждаем от висшата сила, от Твореца.

Това вече е работа с осъзнаване на злото. Наше зло се нарича онова, което ни разделя и нищо друго. То ни пречи с това, че оставайки разделени, ние не можем да достигнем до отдаване на Твореца.

Ако всички тези три условия се съвместят, означава, че сме намерили верния път. Получава се, че тук се съединяват всичките три необходими фактора: 1) Исраел (яшар – ел) – човек стремящ се ”направо към Твореца”, 2) всички средства, които той използва, се наричат Тора – поправяща светлина, 3) Творец. Така достигаме целта.

Излиза, че поръчителство, което трябва да подсигурим един на друг е нашия съсъд. За сега той е порочен и затова ние се съединяваме в група, изпълваме условието за поръчителство и всички заедно изискваме поправка. Тоест поръчителството – не е крайната цел, а условие за достигане до разкриването на Твореца.

От урока ”Поръчителство”, 22.02.2012

[70655]

Не трябва да се отстъпва

каббалист Михаэль ЛайтманВъпрос: По време на последния конгрес в Израел изпитах небивало усещане за единство. Но една седмица след това бях в такова падение, каквото никога по-рано не съм изпитвал. Сега се страхувам от конгреси. Какво да правя?

Отговор: Това е много добре, просто чудесно. Наистина трябва да се страхуваш. Виждаме това и по изхода от Египет.

Представи си: теб те изхвърлят от обичайното място и ти бягаш в нощта, без да знаеш накъде. Теб те преследва конницата на Фараона. Изплашен, ти се хвърляш в Червено море и внезапно се случва чудото. Наистина, то не те радва особено. После народът възхвалява Твореца: ”Коня и ездача Той ги хвърли в морето”. Но трябва да се разбере, че човек преминава през радикални действия, сходни с раждането, и изпитва огромно напрежение, както плодът при раждането.

След това, след похода през пустинята на теб ти ”спускат” едва ли не хиляда закона: Какво може и какво не може, и какви наказания ще последват в случай, че не се изпълняват. С една дума, получаваш програмата на бъдещото си поправяне – още преди противостоенето на планината Синай: ”Ето какво ти предстои. Искаш или не, това е без значение. Вземай и престъпвай”.

Едва сега разбираш какво е това, да работиш за Твореца. До сега се мислеше за герой между нищожествата, а сега пред себе си виждаш списък до самото небе. И на всеки ред упътване: “в случай на не изпълнение – беди, нещастия, смърт…“

Не стига това, но още ти казват: “Е, ако цялостно не се обедините, то тук и ще бъдете погребани“.

И едва тогава с радост извличаме от всяко сърце точката Моисей, която ни дърпа (мошех) към Твореца, обединяваме тези точки и откриваме частица от връзката с Висшата сила. Това протича поетапно: Първо я разкрива точката Моисей, тогава останалите точки – мъдреци, старци, коени, левити, исраелити, жените, робите, децата – чакат в подножието на планината. “Ще направим и ще чуем“ – казват те. С други думи, всичките ни желания, които са готови да предадат, получават сила.

Това е днес, а утре ние веднага отливаме златния телец.

Важно е да се помни: всичко това е постижимо за нас. Ние бягаме от егоизма и наистина ни е нужно това усещане за бягство. Ти идваш на конгреса навит до краен предел, страхувайки се да не би да не изпълниш задачата и да не постигнеш желаното. Страхуваш се от лишенията и задълженията, както при бягството от Египет.

От друга страна, се чувстваш задължен пред всички другари, гледаш към тях и отчаяно търсиш нашата обща точка за обединение.

И накрая, трябва да съберем всичките си сили за един единствен миг. Но заради този миг трябва по време на целия конгрес да сме под напрежение, като изпъната струна. Трябва да се напрягаме постояно в движение, в пространството, в обединение между всички нас. За това е казано: “Исраел, Тора и Творецът са едно“. Това е сравнимо със състоянието на великия първосвещеник в Светая Светих и в Съдния ден… Това трябва да се постигне за един единствен миг – и работата е приключена.

След това пътят ще бъде продължен, но вече заедно със светлината, възвръщаща ни към Източника.

Ето такива са условията: ти наистина бягаш, нямаш сили да се върнеш към предишния живот, задължен си да постигнеш желаното и при това, трябва да събереш всичките си сили заради един миг. Това твърдо те направлява, “заточва те“ към целта. Да се надяваме, че всичко ще се случи така.

В книгата „Зоар“ (Насо, п – 99) е казано:

И застанаха в подножието на планината. В подножието на планината им беше казано: “Ако приемете Тора – добре, а ако ли не – там, в изгнанието, ще бъде вашето погребение.“

Тоест ние, със своето егоистическо желание, ще видим “чудния“ животински живот. Ще се усетим в това “животинско погребение“, а някои няма да усетят и това. И тогава вместо вътрешни, душевно целеустремени, човешки сътресения, нас ни очакват животински, от които страда целият свят.

Така че, трябва най-сериозно да се подготвим за конгреса. Това вече веднъж го направихме, не трябва да отстъпваме. Това е много тесен мост и основното е да не се страхуваме.

От урока на тема “Съвети към конгреса в Арава“, 19, 02.2012

[70249]