Въпрос: Защо напредъка е възможен само благодарение на общия стремеж, а не на желанието на всеки поотделно?

Отговор: Друг стремеж не съществува. Всички останали желания са само малки частици от общия съсъд, неспособни да задържат напълването. Тъй като те нямат обем. Минималния съсъд възниква от съединението на минимум десет човека, в съответствие между корена и клоните. Как индивидуалното желание може да стане място за разкритие?

Ако става дума за духовен съсъд, т.е. за отдаване, то не може да се реализира в един човек. Кого ще обичам: самия себе си, ще отдавам на себе си ли? И това ще наричам отдаване?

Духовен съсъд се нарича желанието за отдаване, стремежа към любов. А напълването – способността да се реализира отдаването. И ако се стремя към отдаване, то как мога да изразя този стремеж, да го нарисувам, да го изваям, някак си да го усетя, ако не е свързан с още няколко души и не търся заедно с тях форма на това желание за отдаване.

Това е задължителен модел, без който не мога да проверя: искам ли да отдавам или не искам, защо ми е необходимо. Ще видя, че мразя и не искам другарите си и трябва да проверя дали ще мога над това, все пак, да оформя желание за отдаване.

Имам нужда да надмогна себе си и да се споразумея за операция над мен, да отрежа част от себе си, като че ли ще изстъргват с метално гребло моето его и на мен това ми е страшно неприятно, но  започвам да обичам това.

Аз започвам да се наслаждавам на това, защото усещам важността на отдаването, ценя духовната цел повече от собственото си месо, от егоизма, който за мен се превръща в омразен враг, който желае да ме погребе под себе си до края на живота ми.

Човек трябва да премине през такива състояния и да ги почувства. А как може да го направи ако е сам, без връзка с другите?

И когато има връзка – започват проблемите: омраза, амбиция, борба за власт, всевъзможни разногласия, възникващи в групите. И те забравят, че това им се изпраща с цел, да преодолеят всички тези пречки и да изяснят – кой съм аз по отношение на желанието за отдаване, под какви желания съм погребан.

Вместо това, хората започват да се карат и обвиняват взаимно. Разбирам, че има всякакви видове състояния, но те трябва да минават бързо. Не трябва да се засяда в тях за дълго. Тук трябва да се обръща внимание какво казва учителят. Необходима е вяра в него и уважение към неговото мнение, за да може по-бързо да се излезе от вътрешните  разпри.

От урока по писмо на Баал а-Сулам, 30.01.2012

[68643]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - No Comments→

Въпрос: Знаменитият физик Стивън Хокинг, заедно с цяла група учени, смята, че нашият триизмерен свят е „под вода“, а четвъртото измерение е „над водата“ и ние трябва да се научим да „плуваме“ заедно. Те наричат това „теория на всичкото“. Като цяло, говорят за единадесет измерения, които можем да си представим като единадесет стени. Сблъсъкът на такива стени е станал причина за Големия взрив. Към това се включват и тези учени, които работят над Големия ускорител. Какво можем да кажем за това?

Отговор: Аз в никакъв случай не пренебрегвам резултатите от научните изследвания. Напротив, внимателно се вслушвам в тях.

От къде се вземат всички тези теории? Работата е в това, че егоистичното ни желание постоянно се видоизменя под въздействие на светлината, възвръщаща към Източника. И като се променя, то разкрива в себе си всякакви теории, концепции, възгледи.

За нас това не представлява особен интерес, с изключение на възможността за проверка: движи ли се човечеството към истината, напипва ли я в тъмнината.

Днес учените, както се казва, са ударили в стена – в една стена, не, в единадесет. Ако искат и за напред да разбират Природата, те ще трябва да променят себе си. Вътре в човек трябва да се построи ускорител – ние наричаме това „ускорител на времето“, „съкращаване на пътя“. Този ускорител се създава чрез група, където другарите получават силата на светлината и тогава реално могат да я използват.

Учените нямат средства, те вече изпробваха всичко. Диаметърът на пръстена на ускорителя е повече от 26 километра. Но нека да бъдат дори 26 милиона километра – какво от това? Ще се намерят още някакви частици, ще има нови данни – и после какво следва?

За да разберем Природата, ни е нужна втората сила, заложена в нея, но учените не разполагат с нея. Те през цялото време се опитват според някаква си една част да направят изводи за друга част – а това е невъзможно. Теория на струните, теория на всичкото… Чувал съм за тези неща още в началото на своята научна дейност. Тези теории са резултат от постоянно нарастващото желание, което всъщност е това, което измисля нещо ново. Постепенно то се приближава към истината, но при това си остава егоистично, без да се изменя вътрешно, качествено.

И затова науката като цяло, и физиката в частност, фактически се намират в задънена улица. Кардинален напредък вече няма. Остават още някои „неразвити“ области – например, генетиката. Но и там става дума повече за технологии, а не за постигане същността на явленията.

Човечеството е изправено пред всеобхватна криза. Така че, ако ние не разкрием втората сила – силата на светлината, и не се научим да работим заедно, тогава нищо няма да ни помогне. В крайна сметка, учените правят опитите си на най-ниското ниво: да кажем, сблъсък на елементарни частици. По този начин те не научават втората, много по-голяма половина от цялата система – тази половина, която управлява всичко.

Аз също обичам да гледам научни програми по телевизията, но като цяло, науката приближава към своя край…

От урока по “Въведение в книгата Зоар”, 03.02.2012

[68594]

Filed under: Ежедневен урок, Криза, глобализация - No Comments→

Не поправям себе си, а своето включване в останалите. В мен няма нищо за поправяне, освен връзката ми с останалите.

Какви са тези ”останали”? Тук трябва да разбираме, че това, което съм бил вчера – днес вече не съм същият. По различните състояния в мен, трябва да изяснявам състоянията между мен и останалите. Всеки ден човек започва на чисто и поправянията винаги се правят във взаимна връзка с парцуфите.

Казано е, че любовта между творенията насочва към любовта към Твореца. Другарската любов е съсъда, отношението, в което проявявам своето отдаване към Него. Тъй като Творецът е общият закон, общото свойство, което разкривам във взаимната връзка между всички нас. Няма нищо извън общия съсъд. В своето отношение към другарите, в дъха си, в сърцето си аз създавам Твореца. А дотогава Него го няма.

Въпрос: В групата изпълняваме следното упражнение: всеки трябва да мисли за това, всички мислено да се грижат за всички. В разговорите ние си напомняме един на друг за това и добавяме: ”С помощта на Твореца”. Води ли ни това към истинската любов?

Отговор: Да, ако имате предвид, че всяко нещо може да съществува само с помощта на светлината, връщаща ни при Източника. Тогава наистина изграждате необходимите условия за реализация.

Любовта няма граници – тя се разпространява до Безкрайността и по-нататък. Всеки път я определяме по новому – изхождайки от текущите си желания и намерения. Днешното упражнение действа срещу забравяне: другар помага на другаря си за три условия: Аз, Той и Висшата сила, светлината връщаща ни към Източника – с други думи, връщаща ни един към друг. Някога в нашето единство царяла светлината, и сега, споявайки ни отново, тя реализира необходимото условие за поправяне, за да се възцари отново в нас.

На езика на кабала това се нарича ”заповед”.

От урока “Предисловие за Учението за Десетте Сфирот”, 01.02.2012

[68654]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - No Comments→