В своите обяснения кабалистите през цялото време се връщат към едни и същи принципи. В духовното няма толкова много закони – едно и също състояние на възход и падение, и техните причини се връщат при нас в различен вариант, но всъщност, действа един и същи принцип. Дотогава, докато не достигнем истинското желание – ние няма да получим нови сили.

Работник на Твореца във вътрешната работа се нарича онзи, който постоянно търси обновление в своето приближаване към Твореца. Приближаването се заключава в това, да придобиеш нов духовен съсъд – желание за отдаване, което е срещу нашето желание.

Човек, едва започващ да се учи, не разбира много, какво означава ”съгласно” желанието и ”против” него. Докато не започне да вижда, че да придобие духовно постижение – от една страна е много просто, а от друга страна – много трудно. Минава много време, докато той не започне да чува, за какво става дума.

Това е такъв латентен, инкубационен период, скрито протичащ вътре, когато човек достатъчно пасивно участва в духовната работа. Той засега си представя духовното, като приятна за егоизма придобивка, даващо голямо знание, голяма власт над другите, напълващо неговото желание. Затова, именно той идва, отчаян да напълни себе си в този свят и затова решава да получи духовно напълване.

И така мисли целия свят – а иначе, за какво да се занимаваме с това? Така е устроено свише, от природата, за да привлекат човека. И даже ако му кажеш, че това не е така – той няма да чуе. Тази  ”измама за добро”, известно време задържа в човека усещането, че той върви към някакви голями егоистични придобивки. И наистина той не чува какво му говорят, независимо, че повтаря думите ”желание за отдаване”, ”вяра над знанието”, но не ги осъзнава особено.

Той дава  свое собствено вътрешно обяснение на тези понятия, и не е способен да ги възприеме по друг начин. Докато от големия обем от занятия с науката кабала, от няколкото не много големи удара оттук – оттам, той  започва по малко да се доближава до вярното тълкувание на такива думи, като желание за отдаване, любов към ближния и издигане над егоистичните цели.

Той започва все повече да чува и е готов да достигне до отдаване. Отначало това е общо, теоретично съгласие – нещо абстрактно: отдаване на целия свят, на човечеството, на Твореца… За човека то е много мъгляво понятие – отдалечено от него, от близкия му кръг и от конкретна реализация.

Затова той е съгласен ”да достави удоволствие на Създателя”. Но когато работата опира до практически действия и трябва да се обикне ”ближния”, другарите – на това той не е готов. За това отново се изисква продължителна работа. И отново Висшата светлина работи над него, променяйки неговите желания, докато той накрая, не започне да чува, че отдаването се реализира на практика  в групата. Творецът иска от нас, на дело да започнем въплъщаването на любовта към ближния, по силите на нашите възможности.

Напълно разбираемо е, че от начало ние го правим неискрено, но все пак започваме. И от този момент, човек вече става ”работник на Твореца” – ако на практика извършва действия, водещи към желанието за отдаване. Разбира се, че човек сам не създава това желание за отдаване, не от преки свои действия. Той, като че ли, сее зърното и вижда, че нищо не покълва. И започва отначало – и отново нищо не се получава, което му донася много разочарования.

Независимо, че понякога той вижда някакви странични успехи: малко повече разбиране и усещане. Но в крайна сметка, целият този ”посев” е плачевен, тъй като човек вижда, че на практика нищо не е постигнал – освен изисквания, молби, молитви към Твореца.

Но когато тази молба става обща ”молитва” – тя отваря небесните врати. Казано е, че когато всички врати се залостват, тогава се отварят последните – ”вратите на сълзите”. Така това се разкрива пред човека.

”Врати” ( шаарим, от думата предполагащ/ мешуар) – означават как човек си представя очакваното възнаграждение. Пред всичките тези врати, той все иска нещо да получи – всичко без значение, освен отдаване. А всъщност той плаче за отдаването, защото му е ясно, че сам не е способен да го постигне – а и не се стреми много, докато не осъзнае цялата му важност.

Излиза, че човек изгражда “вратите на сълзите” с цената на много пролети сълзи, докато накрая не завърши строителството, достигайки това, че желае отдаването, а не е способен да го постигне. И затова е принуден да се обърне към Твореца. Досега, човек не се е нуждаел от Него, но сега вижда, че Твореца му е необходим.

В резултат се получава, че той желае отдаването, което може да получи само от Твореца, и към всичко това той идва вътре в групата, защото иначе е невъзможно – и тогава ”жъне реколтата’’. Идва светлината връщаща към Източника, свързва го с другарите, а вътре в тях се разкрива Творецът – и тогава човек ликува и се радва на плода на духовната си работа. Такъв е пътят на работника на Твореца.

От урока по статия на Рабаш, 27.02.2012

[71099]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Молитва, Намерение | Add Comment →