Баал а-Сулам, “Свобода на волята“: Ако анализираме действията на човека, ще видим, че те са принудителни и се извършват неволно.

Ние представляваме желанието за наслаждение, създадено от Твореца. То отговаря само на наслаждение и неговата липса е в размер на болка. По този начин можем да изпитваме или положителни или отрицателни чувства.

В първия случай на човек му е добре и комфортно, така, че той иска да остане в това състояние. Какво именно го напълва и къде усещаме напълването? В крайна сметка, ние не говорим просто за чаша, която напълват с вода.

Наслаждението успокоява и това е особено очевидно при децата. Направиш на малкото нещо приятно, и то замира. Такава е реакцията на желанието за получаване и в този момент то не са нуждае от промени. Но то и не може да се промени, заловено напълно за наслаждението.

А при страдането човек, напротив, се изкачва  по стената и не си намира място.

Зад тези реакции лежат дълбоки причини. Мир и радост, като ехо на светлината, на Твореца, олицетворяващ майката за детето, носещи му успокоение – и то застива.

Така, че ние реагираме само на две неща: на наслаждение или на страдание. Но покрай това в желанието за получаване протичат свои, вътрешни процеси, движещи се по четирите стадия на развитие. Взети заедно, тези стадии създават вътре някакъв обем, в който става сравнение между входа и изхода, това, което е влязло в мен, как аз реагирам и какво в крайна сметка излиза.

По този начин човек развива ума си. В него влиза светлината и предизвиква или позитивно или негативно усещане, а също така позитивно или негативно осъзнаване. Тук всичко зависи от „модула вход-изход“, от тази „кутийка“ на четирите стадия, която проверява доколко входния сигнал съответства на целта.

По такъв начин, освен наслаждението и страданието в неговата чиста форма, имаме също и възможност да се учим, да набираме опит. Като резултат ние изграждаме скалата „истина – лъжа“ и осъзнаваме, че доброто усещане може да бъде лъжливо, а лошото – истинско. Това ни позволява да се придържаме към истината и при необходимост да изменим знака на входния сигнал от минус до плюс или от плюс до минус.

Това е ролята на четирите стадия през които минава реакцията на нашето желание по пътя към осъзнаване и разбиране. Тя преодолява пространството, разделено на четири части съгласно конструкцията АВАЯ и това ни дава възможност за сравнение на данните на входа и изхода.

От урока по статията “Свобода на волята”, 14.12.2011

[63131]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Ежедневен урок, Свобода на волята - No Comments→

Въпрос: Какво означава да привличаме светлината, възвръщаща към източника?

Отговор: Можем да донесем само нашето желание, потребността то да се поправи, но кой ще го поправи? Мога само да разкрия разбиването, а лечението може да дойде само свише, само за сметка на светлината. Светлината е разбила нашето кли/желание, – и тя може да го поправя. Това е същата тази светлина, същото действие, само че обратно на желаното от мен сега.

Излиза, че освен от разкриване на желанието, не се нуждая от нищо друго. В момента, в който разкривам желанието, – това се нарича молитва, – начаса се поправя цялото зло, което съм разкрил. Ако действително разкривам злото в неговата окончателна, последна форма на всеки етап, – то се поправя, защото там безусловно стигам до истинската молитва, вик, повдигане на МАН – и несъмнено става поправянето.

От урока по книгата “Зоар”, 14.12.2011

[63110]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Зоар, Изучаване на кабала, Молитва, Намерение - No Comments→

Няма нищо по-важно от свободата. Ако имам окови, ако някой ме управлява, то не е важно кой именно. Било то Природата или Творецът, или Висшата сила, или Бог – това няма за мен принципално значение. Обладава ли той разум и чувства или, напротив, е безлик и безучастен – същността е в друго.

Ако се намирам в ръцете на някого или нещо, то не съществувам. Моето Аз го няма, а има някакво същество, намиращо се под тоталната власт на сили от по-висок порядък.

Всеки предмет, за който говорим, има собствена същност в нашите очи, съществува сам по себе си. Даже ако това е стол или дом, ние му приписваме самостоятелно битие, подсъзнателно го персонифицираме: например, сърдим се на забилия компютър или на повредената машина. Без определена степен самостоятелност нищо не може да се появи пред очите ни.

По такъв начин понятието свобода се явява фундаментално: възприемаме тези или онези неща само ако ни се струват самостоятелни. Иначе просто не ги различаваме, не ги разпознаваме. Приписвам самостоятелност на вещите – и в тази степен те придобиват за мен тежест, значение, чак до там, че стават източници на заплаха или наслаждение. Всичко в света измервам на везните на свободата и само тогава опознавам и формирам съответстващо отношение.

Тази индивидуалност на вещите, хората и явленията варира в зависимост от моите вкусове, моята ценностна скала. Като цяло, понятието свобода съставлява основата на моето съществуване, формира моя поглед върху света. Без този параметър нищо няма да влезе в моето полезрение.

В живота става така, че някой човек изведнъж става важен за мен, защото в своите очи аз му придавам индивидуалност, свобода, собствено мнение, сила и възможност да ми повлияе. И обратното, когато някой губи в очите ми “ореола на свободата”, важността, влиятелността си, той отива настрани или въобще напуска картината на реалността ми.

И така, свободата е много значимо и важно понятие.

Това се отнася и за моята собствена свобода. Ако напълно, стопроцентово завися от някого или от нещо, то просто мен ме няма. Както в подобни обстоятелства не виждам другите, така не виждам и себе си, ако напълно съм подчинен на чужда воля – да кажем, в затвора или в плен.

Но ако се отиде още по-далеч, ако признаем, че Висшата сила, или Природата управлява всички мои клетки и физиологични системи, всички помисли и желания, всеки мой дъх, ако в мен няма нищо мое, нищо, което не идва от някъде отвън – тогава аз не съществувам. Даже не принадлежа на някого – защото за да сме подвластни на някого, трябва все пак да сме. Но в случая на абсолютно подчинение от мен не остава нищо в крайна сметка.

Ето до какво ни довежда критерият “самoбитност”. Той води началото си от Твореца, който, бидейки самобитен и уникален, ни е сътворил и ни е придал усещане за същата самобитност. Само по тази мярка всеки от нас оценява себе си и другите.

По такъв начин, измерваме и разпознаваме детайлите на реалността по присъствието в тях на Твореца – Силата, придаваща на всеки изключителност, самостоятелност. И затова свободата се явява базово понятие в Природата.

Но тогава възниква резонният въпрос: Стремейки се към съвършенство, аз стопроцентово се уподобявам на Висшата сила, а значи, точно изпълнявам нейната воля. Ставам “роб на Твореца”, лишавам се от всичко свое, отричам се от себе си, правя съкращение върху своето желание. Моето намерение е само към отдаване. Готов съм да изпълнявам всичко, което иска Творецът. Но нима с това не анулирам своята самобитност, своята свобода?

Не, казват кабалистите, с това ти, обратно, придобиваш своята свобода и индивидуалност. Сега в теб има само мъничка точка свобода и самобитност, а после от Твореца придобиваш целия Негов образ – и го обличаш върху себе си. Единствената възможност да постигнеш пълна свобода – това е да придобиеш свойствата на Твореца, Неговия облик.

Казано иначе, даже моето алтруистично намерение, в подобие на Твореца, произлиза от моето егоистично желание. В крайна сметка се състоя от две противоположности: вътре – егоизъм, получаващо желание, а отвън – намерението за отдаване на Твореца. Затова и не изчезвам.

Трябва да разберем, че нашият егоизъм ни спасява от изчезване. При подема по духовните стъпала отляво расте моят егоизъм, противоположен на Твореца, а отдясно нараства намерението за отдаване, подобно на Твореца. Върху този контраст и придобивам Неговите свойства – придобивам самостоятелност, самоличност, не разтваряйки се в Него.

Ето какъв подарък ни е дал Творецът – възможността да съществуваме независимо. Така в своето духовно развитие постепенно придобиваме свобода.

Съобразно с това, нашето предишно състояние се нарича “смърт”, “небитие”, докато духовното ни постижение и преодоляване – това е живот. А светлината, възвръщаща ни към живота, се нарича “Тора” – това е и средството за спасение от “ангела на смъртта”.

От урок по статията “Свобода на волята”, 13.12.2011

[63028]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Криза, глобализация, Свобода на волята - No Comments→

Въпрос: След обединението, което почувствахме на конгреса, трябва ли човек, учещ виртуално с нас, да потърси физическа група?

Отговор: Днес, за да намерите група, не е нужно да напускате дома си и да започвате да я търсите, както е било преди 200 години. Днес човек влиза в интернет и става част от нас, от общата група. Той вече е бил на конгреси и разбира какво са те.

Трябва ли човек да търси физическа група? Не знам дали той има такава възможност. Може най-близката група да бъде на няколко часа от него.

Но той трябва да се опита да остане съединен с останалите. Понякога може да усещате до колко не желаете тази връзка. Може би идеализирате ситуацията, свързвайки се по виртуален път с другите, мислейки си, че вече напълно сте свързани с тях, а в действителност се криете зад компютърния екран. Излезте иззад него и действително се съединете. Напред, вижте дали това е възможно…

Очевидно, сега, след нашето обединение на конгреса се чувстваме объркани, отблъснати и отделени – състояния, които са противоположни на обединението, които седят едно срещу друго. Това е така, за да пораснем – трябва винаги да напредваме на два крака. Затова не се учудвайте, че изведнъж се озоваваме в противоположно състояние. Трябва най-накрая да разберем, че тези състояния трябва да се сменят и да следват едно след друго.

Затова ако човек не се намира в тясна връзка с някоя група, той не преминава през тези състояния в такава драматична, бърза и остра форма. Всичко това се размазва пред него. Той, въпреки всичко, трябва да има някаква физическа връзка с останалите. В крайна сметка ние пребиваме в този свят и не можем напълно да го отменим. Не можем да превърнем света във виртуална връзка. Ние сме тук, в своите тела и в различни видове връзки помежду си, защото е важно. Ускоряваме времето, посредством физически събирания.

От урока по статия на Рабаш, 12.12.2011
[62923]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Конгреси и събития - No Comments→

Има много пътища, по които човек стига до въпроса за любовта, за единението. Като правило, под думата “любов” разбираме нещо изцяло друго: напълване на нашите егоистични желания- храна, секс, семейство, богатство, почести, знания.

“Аз обичам” – се подразбира като “аз искам”. Искам да получа – означава, че обичам нещо, искам то да бъде мое, желая да го приближа към себе си, да се напълня. Това се нарича “обичам”. Тоест вътрешното тълкуване на думата “любов” – ” искам да получа това”.

Всичко е защото се намираме в нашия свят, образувал се след разбиването, както обяснява науката кабала. Целият наш свят – е напълно егоистичен, и затова така разшифроваме понятието “любов” – напълно насочено към себе си. Обичам нещо – означава, че го искам: искам да го приближа до себе си, да го усетя, да се напълня. Да напълня желанието си за наслаждение с нещо приятно – това се нарича “аз обичам”.

При това изцяло не мислим за втората половина – втората сила, съществуваща в реалността, – силата на отдаване, където съществува същата дума “любов”, но там да обичаш някого означава да го напълваш, да му поднесеш, това което той желае, а не това, което аз искам. То е напълно противоположно на представата ни за любовта.

Хората, които в отминали времена са били близки до природата, по естествен начин са усещали, че в природата съществува също втора сила – отдаване, и там любовта означава, че се съобразявам с ближния, отдавам му.

Кабалистите, както и множество други хора, надарени с тънка чувствителност към природата, са разкрили тези сили. И имало много хора, освен кабалисти, които усещали и разкривали за себе си във всевъзможни форми, че силата на отдаване не е по-малка от силата на получаване, и в тази втора половина на реалността, в отдаването, съществуват всички тези действия, както и в силата на получаване, но техните тълкувания там са други, обратни на приетите тук, в нашия свят.

А ние се намираме само в едната половина на реалността – в получаване, в желание да напълним само себе си, доколкото се явяваме следствие от разбиването на желанията/келим. И основно човек пребивава в разбиването. А цялата нежива, растителна и животинска природа, както пише Бал а – Сулам във “Ведение в науката кабала (Птиха)” , – се издига и спуска заедно с човека, без всякакъв разчет със самите тях – само в тази степен, в която трябва да помогнат за измененията, които човек трябва да премине.

Религиите и вярванията, от момента на тяхното основаване, също са израснали от там, че са разкрили втора сила, съществуваща в природата, – силата на отдаване, и всички те в основата си говорят за любовта, за обединението. Така е било, докато са се явявали съдба за малко количество хора. Когато, са се разпространили в егоистичното болшинство на народа, по-слабо развитите чувствено, – то те са се превърнали в набор от церемонии, различни действия и обреди. И тогава са започнали да се използват за егоистични цели в напълване на себе си, а не, за да доведат хората към обединение, любов, отдаване, равновесие между две системи.

С течение на времето, докато в продължение на цялата си история човечеството се е придвижвало за сметка на непрестанния растеж на егоизма във всеки човек и като цяло, сме се отделили дори от това естествено разбиране, което са притежавали хората някога, – разбиране за отдаване и тълкуване на любовта, присъща на втората половина на природата.

От урока по статия на Рабаш, 13.12.2011

63064

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Развитие на егоизма - No Comments→

От самото начало на творението ние сме се намирали в съвършено състояние благодарение на висшата светлина и не сме имали никакво собствено желание. А сега се връщаме в онова същото състояние и пребиваваме вътре във висшата светлина благодарение на собственото си желание. Това желание получено от нас вече не гасне, а тъкмо обратното, расте. Защо то не се гаси дори след напълване със светлина, тъй като знаем, че светлината, напълвайки желанието, го анулира? Ако аз получавам онова, което съм искал, то преставам да усещам нуждата от него. Аз няма защо вече да се стремя към него. От начало усещам наслаждаване, а след това и то изчезва – изчезва и желанието, и напълването.

И тук се случва много интересно нещо, защото придобитото от нас желание – е такова, което вече не изчезва. Ние постигаме непрекъсващото желание за сметка на това, че се съединяваме един с друг.

Благодарение на това, че едното желание, съществуващо в света на Безкрайността и се е разделило на много части, тези части се намират в противоречие една с друга, всяка от тях получава своята самостоятелност и отделяне от останалите. Затова, съединявайки се помежду си, ние не отменяме своя егоизъм, а се обединяваме над него – над всичките различия.

Получава се, че ние запазваме своите желания, въпреки нашето съединение. И затова всеки, съединявайки се с другия, придобива общо и пълно желание – цялата Малхут на света на Безкрайността, целия безкраен съд. И това желание вече не изчезва, защото той винаги ще се чувства срещу другите, противоположен на тях. Но заедно с това, той се съединява с тях с цялото си сърце и душа.

За сега ние не сме способни да разберем, как можем да бъдем съединени с останалите, и едновременно, отделени от тях. Как е възможно това в едно и също време? Тъкмо това трябва да изучаваме сега, започвайки от онази точката на единството, което сме постигнали, и да изградим средната линия.

Тези две линии: дясната и лявата – се отричат една друга. И ако се бяха съединили: дясната – напълване и лявата – желанието, то биха се отменили една с друга. Но ако те се съединяват посредством средната линия, то те не се анулират, защото средната линия ги свързва една с друга и ги присъединява към себе си.

Излиза, че независимо че има желание и има наслаждаване, но наслаждаването се приема в обратното желание, тъй като за сметка на него аз искам да отдавам на другите. Ако аз се наслаждавам за да насладя ближния, то моето наслаждаване не се прекъсва. То не анулира желанието, тъй като аз се наслаждавам заради някой друг.

Тук творението проявява такъв уникален патент, особен начин, възможност да увеличи своя съсъд до огромни размери, без какъвто и да е страх да го анулира. И решението е в това, че ние се включваме един в друг и така мапредваме, докато всеки не придобие цялото безкрайно желание, с цялото напълване.

От урок по статия на Рабаш, 12.12.2011

[63018]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - No Comments→