Няма нищо по-важно от свободата. Ако имам окови, ако някой ме управлява, то не е важно кой именно. Било то Природата или Творецът, или Висшата сила, или Бог – това няма за мен принципално значение. Обладава ли той разум и чувства или, напротив, е безлик и безучастен – същността е в друго.

Ако се намирам в ръцете на някого или нещо, то не съществувам. Моето Аз го няма, а има някакво същество, намиращо се под тоталната власт на сили от по-висок порядък.

Всеки предмет, за който говорим, има собствена същност в нашите очи, съществува сам по себе си. Даже ако това е стол или дом, ние му приписваме самостоятелно битие, подсъзнателно го персонифицираме: например, сърдим се на забилия компютър или на повредената машина. Без определена степен самостоятелност нищо не може да се появи пред очите ни.

По такъв начин понятието свобода се явява фундаментално: възприемаме тези или онези неща само ако ни се струват самостоятелни. Иначе просто не ги различаваме, не ги разпознаваме. Приписвам самостоятелност на вещите – и в тази степен те придобиват за мен тежест, значение, чак до там, че стават източници на заплаха или наслаждение. Всичко в света измервам на везните на свободата и само тогава опознавам и формирам съответстващо отношение.

Тази индивидуалност на вещите, хората и явленията варира в зависимост от моите вкусове, моята ценностна скала. Като цяло, понятието свобода съставлява основата на моето съществуване, формира моя поглед върху света. Без този параметър нищо няма да влезе в моето полезрение.

В живота става така, че някой човек изведнъж става важен за мен, защото в своите очи аз му придавам индивидуалност, свобода, собствено мнение, сила и възможност да ми повлияе. И обратното, когато някой губи в очите ми “ореола на свободата”, важността, влиятелността си, той отива настрани или въобще напуска картината на реалността ми.

И така, свободата е много значимо и важно понятие.

Това се отнася и за моята собствена свобода. Ако напълно, стопроцентово завися от някого или от нещо, то просто мен ме няма. Както в подобни обстоятелства не виждам другите, така не виждам и себе си, ако напълно съм подчинен на чужда воля – да кажем, в затвора или в плен.

Но ако се отиде още по-далеч, ако признаем, че Висшата сила, или Природата управлява всички мои клетки и физиологични системи, всички помисли и желания, всеки мой дъх, ако в мен няма нищо мое, нищо, което не идва от някъде отвън – тогава аз не съществувам. Даже не принадлежа на някого – защото за да сме подвластни на някого, трябва все пак да сме. Но в случая на абсолютно подчинение от мен не остава нищо в крайна сметка.

Ето до какво ни довежда критерият “самoбитност”. Той води началото си от Твореца, който, бидейки самобитен и уникален, ни е сътворил и ни е придал усещане за същата самобитност. Само по тази мярка всеки от нас оценява себе си и другите.

По такъв начин, измерваме и разпознаваме детайлите на реалността по присъствието в тях на Твореца – Силата, придаваща на всеки изключителност, самостоятелност. И затова свободата се явява базово понятие в Природата.

Но тогава възниква резонният въпрос: Стремейки се към съвършенство, аз стопроцентово се уподобявам на Висшата сила, а значи, точно изпълнявам нейната воля. Ставам “роб на Твореца”, лишавам се от всичко свое, отричам се от себе си, правя съкращение върху своето желание. Моето намерение е само към отдаване. Готов съм да изпълнявам всичко, което иска Творецът. Но нима с това не анулирам своята самобитност, своята свобода?

Не, казват кабалистите, с това ти, обратно, придобиваш своята свобода и индивидуалност. Сега в теб има само мъничка точка свобода и самобитност, а после от Твореца придобиваш целия Негов образ – и го обличаш върху себе си. Единствената възможност да постигнеш пълна свобода – това е да придобиеш свойствата на Твореца, Неговия облик.

Казано иначе, даже моето алтруистично намерение, в подобие на Твореца, произлиза от моето егоистично желание. В крайна сметка се състоя от две противоположности: вътре – егоизъм, получаващо желание, а отвън – намерението за отдаване на Твореца. Затова и не изчезвам.

Трябва да разберем, че нашият егоизъм ни спасява от изчезване. При подема по духовните стъпала отляво расте моят егоизъм, противоположен на Твореца, а отдясно нараства намерението за отдаване, подобно на Твореца. Върху този контраст и придобивам Неговите свойства – придобивам самостоятелност, самоличност, не разтваряйки се в Него.

Ето какъв подарък ни е дал Творецът – възможността да съществуваме независимо. Така в своето духовно развитие постепенно придобиваме свобода.

Съобразно с това, нашето предишно състояние се нарича “смърт”, “небитие”, докато духовното ни постижение и преодоляване – това е живот. А светлината, възвръщаща ни към живота, се нарича “Тора” – това е и средството за спасение от “ангела на смъртта”.

От урок по статията “Свобода на волята”, 13.12.2011

[63028]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Криза, глобализация, Свобода на волята | Add Comment →