След разбиването на света Некудим, светлината се е отделила от разбитите желания и сега им въздейства отгоре като обкръжаваща светлина – според това, доколкото те се пробуждат и молят за своето поправяне.

На нас изведнъж не ни достига отдаване! Ние през цялото време се стремим към материалното: пари, власт, знания, храна, секс, семейство. Но повече от това и не желаем – само необходимото, тъй като живеем в този свят. Основното е да достигнем състоянието, което сме искали в света Некудим, преди разбиването – т.е. пълното поправяне. А затова ни трябва същата светлина – за да ни поправи.

Ако такава молба възникне в тези желания и те могат да я издигнат нагоре, то в отговор получават светлината, която е била в тях и е изчезнала. Тя се нарича светлината, връщаща към източника.

Защо по-рано тя не ни връщаше никъде? Защото по-рано не сме разкривали, че са ни нужни поправяния! А сега казваме, че преди всичко искаме да се поправим и не желаем да получаваме светлина за свое наслаждение. Ние искаме да се наслаждаваме на отдаването!

И тогава също сме искали да отдаваме, но сега си изяснихме и разбрахме, че наистина това не ни стига: да постигнем същността на отдаването, същността на екрана и връзката с Отдаващия.

Струва ти се, че просто си пилееш времето с другарите: заедно се храните, танцувате. Но с това ти активизираш разбитата система, и тя започва да работи и да ти въздейства, във времето, докато скачаш, храниш се и учиш. Без значение е какво правиш – може да се случи така, че по време на танца ти много по-ефективно да задействаш системата, отколко по време на урок. Всичко зависи от това, възниква ли в теб потребност от светлината, която да ти повлияе, да стане за теб обкръжаваща светлина и  да направи нещо с теб.

И след като светлината, всеки път ти въздейства, според това, доколко ти я пробуждаш, твоите разбити желания започват по малко да поемат тази светлина и постепенно достигат нивото, когато могат да получат от светлината намерение за отдаване.

Светлината вече може да установи връзка с тях, защото те в един миг престават да й противоречат. Раждането, при което детето излиза от майката – това е момента, когато то започва да съответства на света, съществуващ извън майкатата.

Светлината все ни въздейства, и въздейства, очиства ни и ни поправя – до момента, когато станем готови за контакт с нея. Настъпва мигът, когато не бягаме повече от отдаването, преставаме да го ненавиждаме и можем да го понесем.

Това е страдание  – та нали и детето, когато се ражда, също крещи! На него му е лошо, за него това е трагично преживяване – но то вече е готово да го понесе.

При детето това се случва благодарение на природата. А на нас светлината ни дава такива сили, че независимо, че ни е лошо (тъй като отдаването е насочено срещу нашия егоизъм), ние сме способни да я изтърпим.

Така ние преминаваме на следващ етап – от материалния свят се издигаме в духовния със своята точка в сърцето. Сега започва времето за поправяне.

От урока ”Предисловие към Учението за Десетте Сфирот”, 22.12.2011

[64109]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок | Add Comment →