Международен конгрес “Арвут”. Урок 8

Рабаш, писмо 8:  След като намерих свойството отдаване, мигновено в мен започват да светят искрите на любовта…

Отначало получаваме силата отдаване, светлината хасадим, а след това в нея се облича светлината на любовта – светлината хохма.

…И сърцето тъгува и се стреми към другарите, и ми се струва, че очите ми виждат другарите, ушите ми слушат техния глас, устата ми говори с тях, ръцете ми ги прегръщат, а нозете ми танцуват с любов и радост заедно с тях в кръга.

И аз излизам от своите материални граници, и забравям, че съществува огромно разстояние между мен и приятелите, и много километри земна повърхност ни разделят, и сякаш другарите стоят в моето сърце и виждат всичко, което произтича там.

И аз започвам да се стеснявам от своите дребнави действия пред другарите. И просто излизам от своите материални желания, и ми се струва, че няма нищо в света, освен мен и другарите. А после и моето “аз” се отменя и се разтваря в моите другари, докато не заявя, че няма нищо в света ,освен другарите.

Рабаш пише това от духовно постижение. Именно така постигаме духовна реалност: в нея няма нищо от нашето сегашно възприятие – само другарите. При това не става въпрос за лица, които се представят днес пред моите очи, а за особена вътрешна сила, която е заложена в другарите, за уникална искра, която всеки от тях е получил свише. Тези искри – са другари на моята искра. Тях и ги обединяваме в група.

Рабаш, писмо 40: Когато човек усеща любовта на другаря, в него моментално се пробужда радост и наслаждение. Защото ние, като правило, се радваме на новото, а любовта на другаря – е новост за човека…

Той я разкрива внезапно, а по-рано не е знаел, не е вярвал в това, не е бил готов да я приеме.

Нашият проблем е  не само да обичаш другаря, а да усетиш любовта от негова страна. На тази любов също се съпротивляваме, защото тя ни налага задължения. Въпреки това, откривайки новото чувство от страна на другаря, вече не мога да го игнорирам. С това самият другар започва да “купува”, привързва мен към себе си.

Човек винаги е знаел, че единствен той  се грижи за своето благо. Но в този миг, когато открива, че другарят се грижи за него, това пробужда в него несравнима радост.

Той вече не може, както преди, да се грижи за собствените си нужди. Казано е в статията “Поръчителство”: ако съм уверен, и ако чувствам, че другите ме обичат, тогава оставям грижата за себе си – оставям я безрезервно.

Това не е просто добавка на сила, която позволява да се направи нов разчет и да престанеш да мислиш за себе си. Чувствайки, как ме обичат другарите, в този миг напълно се отричам от себелюбие. Сякаш забравям за себе си, и преставам да мисля. Любов, която идва от вън, от другарите, ме обхваща и извежда извън собствените ми предели – към тях.

…И той вече не може да се грижи за себе си, защото човек е способен да прилага усилия само там, където усеща наслаждение. Доколкото той започва да усеща наслаждение в грижата за другаря – само по себе си, в него не остава място за лични грижи.

Това произтича неизбежно: ако искам да помогна на другаря,  да не се грижи за себе си, то трябва да му покажа, че сам ще се грижа за всички негови нужди. В такъв случай той, “по определение”, се отрича от себе си. Така го изкарвам от егоизма.

Тук не помагат поучения, нито традиционни мерки на възпитание. На човек трябва да се дари любов – това, със сигурност, ще го изключи от собствените нужди.

Но може ли любовта да пробуди в човек желание да се отрече от собствената си реалност? Казано е: “Любовта нарушава обичайното”. Тя не се подчинява на разум. И само когато има такава любов от страна на другарите, тогава всеки живее в свят, който целия – е благо, без всякаква грижи за себе си. Човек чувства, как открива свойството отдаване, и тогава, съгласно закона за подобието, завинаги се слива с висшия, съвършения Даващ.

Тук става въпрос за най-мощната сила в природата, за това, как се работи с любов в две направления. Дори и без противоположната сила на натиск и налягане нашия живот може да се управлява от две страни и да задължава човека към любов, по определен начин да проявява любовта към него.

Така и от Творецът към нас се спуска само любов, но по духовния път Той ни води сякаш с помощта на две “юзди”: страдания и наслаждения. И едното, и другото произтичат от любов.

Извод: ако искам да помогна на някой, това може да се направи само умножавайки своята любов. Така задължавам човека към всичко, което трябва.

За това е казано: “Купи си приятел”. Именно “купи”:  постоянно му дарявай любов, и ще видиш, колко той ще се привърже към теб. Ти “получаваш” него, спояваш го със себе си – и пораждаш такава ответна реакция. Като резултат всеки от нас се включва в другия.

И ако всички приятели се включат един в друг, то всеки от тях получава съвършения съсъд на Безкрайността, съвършената душа. Така постигаме не само своя личен корен, но и цялата Малхут на света на Безкрайността с всички светове НаРаНХаЙ – най-мощната сила в цялата реалност.

От 8-ия урок на международния конгрес “Аравут”, 08.12.2011

[62781]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития | Add Comment →