Съществува много древна материалистичeска теория за възприятието на света. Ако си представим нашите сетива като сензори, възниква въпросът – какво улавят те? Какво се случва извън нас или какво става вътре в нас? Това е проблемът. Едно от двете.

Ако можем да изменяме диапазона на усещане на тези сензори, за да улавят нещото, което е уж отвън, то ние все още бихме възприемали много малка част от съществуващото извън нас. Възможно е да има такива диапазони, в които да не можем да долавяме тези колебания, а е възможно да съществуват абсолютно други колебания, които не се улавят от нашите инструменти за възприятие.

Все пак сме изобретили инструменти, които допълват нашите сетива, на основата на нашите органи за усещане. За да усетим, например, топлинните колебания, сме добавили към приборите топлинни сензори, а за да усетим зрителните образи – оптически сензори и т.н. Практически развиваме сетивата си с помощта на тези инструменти. Обаче за тези „невъобразимите“ явления, които съществуват около нас, но които поначало не усещаме и не сме в състояние да усетим (нямаме такива сетива), не можем да създадем допълнителни инструменти, помагащи да разширим сетивата си и да усетим тези явления.

Оказва се, че ние възприемаме много ограничена част от външния свят. Днес това е доказано – съществува тъмна материя и други странни явления. Сякаш улавяме нещо, но то е недостъпно за възприятието ни.

Втората теория предполага, че около нас не съществува нищо и сетивата ни са като „контакт“ на вътрешното подобие с външното. Човек представлява затворена кутия, вътре в която съществува желание и това желание през цялото време усеща нещо. Тези усещания ние считаме за живот.

Тоест аз съществувам в желанието си и в него съществуваш ти. В това студио. Всичко, което се намира извън него, всичко, което мога да си представя, включително и всевъзможните ми фантазии, представи, спомени и т.н. Всичко това съществува само в желанието ми, в разума, само там. Ние бихме искали да се представим като “нещо само в себе си“.

Аз съм привърженик на втората теория, въпреки че има много различни теории. Вярвам, че в действителност ние сме „в себе си“, развиваме се вътре в нашето желание, усещаме тази програма за развитие, през която то преминава и тази програма за развитие се явява нашият живот. Сега имаме възможност да започнем да управляваме нашата програма, а следователно и нашия живот. Можем да се движим напред и назад, нагоре и надолу, във всяка посока, по всякакви координати и оси.

Природата ни дава възможност да се придвижим към следващото, абсолютно ниво на осъзнаване на системата, в която се намираме. И това ще ни позволи най-накрая да разберем кои сме ние и в какъв свят съществуваме. Това сън ли е или реалност и с какво тази реалност се различава от съня.

От ТВ програмата “Интегралния свят”, 16.10.2011

[59514]

Filed under: Възприемане на реалността, Движението "Поръчителство", Духовна работа - No Comments→

За да може човек да се развива духовно, той винаги ще вижда, че отхвърля другарите си, пренебрегва ги, мрази ги, прави си различни сметки с тях. От друга страна той винаги ще има възможността да преодолее егоизма си, да се свърже с тях и в тази връзка да изиска силата  на единството.

В крайна сметка съединението, което той ще създаде с другарите си, все още се нарича „ло лишма“, разни видове упражнения. Докато силата, която пробужда по този начин – това вече е сила, криеща се вътре в тяхното съединение, вътре в напредналото състояние. Тя идва при човека и извършва самото действие.

Така човек ще бъде насърчаван всеки път. Защо е нужно това? Въпреки, че в началото той мисли, че разкрива нещо добро за егото си – егоистично напълване, вечност, съвършенство. Но тогава той открива, че трябва да остане в отдаване, и любов към ближния, защото това състояние само по себе си е велико и висше.

Аз не работя, за да се занимавам с особени дела – служа на Твореца, който е велик и важен в очите ми – и това ме изпълва с гордост и самочувствие. Напротив, тук аз получавам особено свойство, наречено „свойството отдаване“, все още непознато за мен. Това свойство не се пробужда в мен защото групата е важна за мен и Творецът е велик в очите ми. Защото ако е така, аз просто само бих напълнил егоизма си, работейки с тях.

Напротив, с помощта на тази сила, която събуждам от групата, възниква ново състояние, наричано „отдаване“ – в мен наистина се разкрива ново отношение, без никаква връзка със самия мен. Не знам какво е, но изведнъж аз чувствам, че това се случва без всякакво отношение към самия мен.

И аз не го възприемам като нещо високо, добро и полезно за мен, защото тогава аз отново бих оценявал това в получаването на своите желания. Напротив, аз не чувствам тази работа полезна и ценна, но идва ново развитие – и тогава напредваме. Това се нарича откритие, ново откровение, възраждане на Шхина от пепелта, от изгнание. И така напредваме.

Всички действия, които човек се опитва да извърши в съответствие с  препоръките на кабалистите, за да може стъпаловидно, от първото състояние да достигне въздействието на светлината – връщаща към източника. Защото само светлината може да го промени – наричат се –  „алиха“ / „движение“ (към целта)/ или „алаха“ / „код на законите“/.

И действията, с които той винаги се поправя все повече, по-близо до  единството -„от любов към ближния – към любов към Твореца“, се наричат „заповеди“. Тоест, заповедите са действия против вековното желание за постигне на любов към ближния и от нея да се намери общото свойство на любовта.

От урока по статия на Рабаш, 02.11.2011

[59523]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - No Comments→

Въпрос: Доколко е важна подготовката към предстоящия конгрес за духовния напредък?

Отговор: Подготовката към следващото стъпало – решава всичко!

Виждаме това в състоянието под планината Синай, където ги питат: „ Готови ли сте за окончателно поправяне?” Защото съединението като един човек с едно сърце означава достигане на края на поправянето, Гмар Тикун. Ако сте готови за това, трябва да достигнете мощност на желанието 600 000.

Всеки трябва да каже така:” Задължавам се да се съединя с останалите до такава степен, че да поправя своето зло и да го превърна в добро, в сила на съединението – до съвършено състояние”. А в съвършеното състояние желанието ми трябва да порастне в мощността си 600 000 пъти.

Тук става дума не за количество, за това колко хора прави това: двама, две хиляди или наистина 600 000. И даже да се съберат 7 милиарда, за да се съединят – мощността на всеки ще се нарича „600 000”.

Само при условие, че ще бъдем готови да се съгласим да станем като един човек с едно сърце – тогава ще получим светлината, възвръщаща към източника. Затова трябва да се подготвим така, че да дойдем на конгреса притежавайки вече такова желание, такава готовност!

Така, че да съм готов да участвам в това заедно с другите и да желая да привлека светлината, която ще ми подейства до такава степен, че ще ме съедини с другите. И когато светлината осъществи такова съединение, тя вместо обкръжаваща ще стане вътрешна, разкриваща се вътре в нас. По този начин ще достигнем духовно разкриване.

Това ще е разкриване на действието на светлината, което се нарича вътрешна светлина, а също и на източника на светлината – тоест разкриване на Твореца. От разкриването на светлината вече ще получа разни усещания и ще разбера какво е дясната линия, лявата линия, Хасадим, Хохма, какво ми е текущото състояние, стъпалото, процеса!

Защото всяко разкриване съдържа вътре в себе си целия процес от началото и до края – като в холографска картина. В него има всичко, даже света на Безкрайността в някяква малка степен. Тоест от първото стъпало разкривам всичко – започвайки от него и нататък аз вече разбирам къде се намирам, чувствам го. Нека това да са все още първични усещания – но аз вече съм на пътя.

И тук всичко зависи от подготовката.

От урока по статията “Любовта към Твореца и творенията “, 02.11.2011

[59535]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Конгреси и събития - No Comments→

Въпрос: Баал а-Сулам пише в статията “Любов към Твореца и любов към творенията”: “Главното е – да започнеш и да не отбиеш на половината  път”. Какво означава това?

Отговор: Да отбиеш от пътя може и в материалната плоскост, ако разглеждаш заповедите като обичаи. Човекът просто го приучават към тях, вместо сам да ги разкрие вътрешно, като поправяне на собствените свойства.

Поправяйки се, човек има работа с Твореца, иска да привлече светлината, да се уподоби на Него и да се приближи към сливане с Него. Въпреки това, ако заповедите станат “обичайни жестове” – човек не върви по духовния път, а просто се учи на “ежедневни ритуали”, приемайки ги от обкръжението.

Не отричаме това, но посочваме, че то не води към поправяне на душата. Не за това съществуваме в света. Става въпрос само за външно условие, което е възможно да ни позволи да облекчим истинското, вътрешно поправяне. В идеалния случай, външното и вътрешното трябва да служат като опора едно на друго, но, за съжаление, на практика не се случва така.

Освен това, по духовния път не трябва да спираш. Пристъпвайки към поправяне, човек открива, колко е лош. Това му разбива сърцето, и той не може да се придвижва нататък. Защото става ясно, че той въобще не е никакъв герой, поправящ себе си и заработващ на това дивиденти.

В обичайния живот подобна схема сработва, защото човек егоистически работи над нещо външно. Тук, обратно, той трябва да използва нещо външно, за да работи над своя егоизъм. Това е съвършено противоположна, непривична за нас работа. Не сме свикнали с мисълта, че трябва да се променим сами – при това, да се променим в корена, в своята вътрешна същност. Сега не аз работя над нещо, а нещо работи над мен. Освен това, не трябва пасивно да чакам, като пациент на процедура, – а през цялото време да моля: “Промени ме! Поправи ме!”

Как да се осъществи? Ако имах повече чувства и разбиране – е друго нещо. Как да изисквам нещо, което съвсем не го желая? Как да моля за нещо, което е противоположно на моето естество? “Да заобичам ближния, да се обединя с него…” – това е все едно да си навлека върху главата най-ужасната беда. По естествен начин желая да използвам целия свят за собственото си благо, а трябва да моля, Творецът да смени моята програма: “Променете моята глава и сърце. Не е важно, как е било по-рано. Главното е – да мога да се грижа за другите”.

При това, тук има едно малко пренапрежение от алтруистични емоции, които човек, е възможно, да съумее да събере за миг, отчаян от всички въпроси. Не, с един вик не се отделяш, него трябва да го поддържаш постоянно, от всички страни да защитаваш чистотата на това чуждо, парадоксално желание.

Такова напрягане на силите изглежда невъзможно. Затова е казано: “Хиляда започват да учат – един излиза на светлина”. Всички останали също извършват огромна работа и в нещо се поправят, но, по едни или други причини, сега не е техен ред.

И така, проблемът е в това, че заповедта за любовта към ближния е противоположна на нашата природа.

От урока по статия ” Любов към Твореца и творението”, 31.10.2011

[59329]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - No Comments→

Представете  си своето състояние подобно на това, как постъпваме с децата, когато искаме да им дадем нещо, което не е вкусно, но е много полезно. Как те не го разбират и не са готови да го приемат. Така и ние, трябва да изядем необичайно горчив плод и при това да се насладим…

Как мога да получа наслаждение от такава горчивина, както от лимона, който със своя вид, вече предизвиква в мен киселина?

Има такава храна, която ядем специално, за да подчертаем сладкия вкус: нещо много кисело, солено или горчиво. Слагаме добавки, за да разбием вкуса, и тогава го чувстваме като контраст на противоположности, както “преимуществото на светлината от тъмнината”. Светлината означава сладкия вкус на нашето желание за наслаждение.

А тук става въпрос, да се премине към безкористна любов, към горчивия плод, който по своята природа аз отблъсквам и не съм способен да почувствам в него особена, величайша важност. Трябва да развивам към него желание, и при цялото мое влечение към сладкото, което само ще расте, през цялото време да увеличавам и развивам своя стремеж към този горчив и до болка неприятен плод. Нима това е възможно?

Но е необходимо, за да ни изведе от животинската степен, на която се развиваме под натиска на своя егоизъм, в гонитба на наслаждения. И всъщност, животните не търсят толкова наслаждения, те просто действат съгласно инстинктите си.

Но човек, започвайки да се издига от животинското стъпало и да получава човешки желания, изобретява за себе си допълнителни наслаждения. Неговото желание да се наслаждава израства много повече, отколкото в обикновеното животно, което през целия си живот не се развива, както е казано: “Един ден телето се счита за бик”.

Развиваме се в този свят и търсим все по-големи удоволствия. Нашето его през цялото време расте и създава за себе си нови източници на наслаждение. Така израстваме от животинското ниво и се превръщаме в необичайно големи зверове.

А след това престъпваме на съвършено друго – човешко стъпало. И тук преди всичко изгубваме стремежа към егоистичното напълване. Започваме да чувстваме, че този живот вече не ни напълва – всичко става безсолно и губи вкуса си. Идва депресията, мисли за смисъла на живота…

Днес много хора се чувстват така. Тоест завършва стъпалото на развитие, произтекло за сметка на егоизма, и ние не искаме да си представяме повече вкусните и съблазнителни негови плодове. Ние питаме за целта! А това вече е следващото стъпало.

И тогава усещаме, че тази цел е – горчива! Знаем, че ако искаме да видим целта и действително да я разкрием, то е възможно само на следващото стъпало, обратното на това, на което сега аз се намирам. Трябва да развия желание към много горчив плод.

След всички сладости, които съм имал: сладолед, бонбони, банички – трябва, обратно, да ме тегли към нещо, предизвикващо в мен болка, слабост, горчивина, скомина. Този плод е толкова отблъскващ, че моята природа не ми дава дори да се приближа към него.

Единственото, което тук може да се направи е – да се издигне неговата важност, и всички да ми говорят, колко е полезен, дори и да ме отблъсква. Тази важност може да се развие с помощта на обкръжението, което ще ми внуши ценността на този горчив плод, толкова ненавистен за мен, че аз просто не мога да гледам към него.

От урока по статия на Рабаш, 01.11.2011

[59432]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - No Comments→