Баал а-Сулам, ”Любовта към Твореца и любовта към творенията”: Всеки, който живее и опитва от чуждите плодове на труда, се страхува да погледне в себе си, понеже няма човешки облик.

В нас е заложено свойството срам, много дълбоко и пронизващо. Отчаяно се страхуваме да го разкрием, защото срамът зачерква нашето Аз и ни превръща в нищо.

Ако изпитвам срам, който ме е изпълнил изцяло, като следствие анулирам себе си. Това произтича от висшия корен, от противостоянието ми на Твореца, от получаващото желание, противопоставено на светлината. Чувствайки, доколко е противоположно на светлината по свойства, по висота, желанието усеща същия този разрив като срам.

И тогава то е готово да анулира себе си, да прекрати съществуването – единствено, за да не усеща повече тази пропаст. Ето какво кара егото да произведе съкращаване, тоест да отмени себе си. За да се избавя от срама, съм готов да се върна в небитието, в нищото, от което съм произлязъл. Понякога в нас се проявява трохичка от това духовно чувство.

Защо е необходим срама? Помага ни да достигнем сливането, пълното съответствие на Твореца. Срамът произхожда от явната противоположност между нас и помага да преодолеем тази пропаст.

Значи, ако искам да напредвам, то трябва постоянно да увеличавам чувството на срам, тоест  разрива се между мен и Твореца и благодарение на това безпогрешно се движа напред. Да речем, че сега се срамувам, сякаш съм откраднал един долар от Него. Утре ще бъдат вече два долара, а на другия ден – три… Разграничавайки, акцентирайки върху противоположността си я поправям и напредвам.

По такъв начин, срамът – е най-острото усещане, буквално ме ”превива” пред Твореца. Ако действително поправям срама от отдаването и постоянно се издигам над него, тогава постигам сливането. Ето защо именно ”сливането” се определя като финалното ни състояние.

Срамът  е отделно творение. Малко са две желания: на получаващия и на даващия. Защото тогава би било достатъчно непосредствено напълване: единият дава, другият получава, и няма никакви проблеми. Обаче Творецът иска творението да Му се уподоби, и затова Той е създал в творението това особено чувство с името ”срам”, което постоянно ни подкокоросва и ни безпокои.

Когато на кучето подхвърлят кокал, то радостно и без всякакво стеснение приема да го оглозга. Но човекът, ако самият той не е доведен до животинска крайност, през цялото време е подтикван от срама. Какво те кара да живееш именно в такъв дом, да носиш именно такова облекло, да ходиш на работа, да имаш семейство, ”да се развличаш с култура” и т.н.? Срам. А иначе какво ще кажат другите?

Има срам, който възпрепятства напредването ми: ”Има ли значение как околните ще възприемат това?” Има и друг срам – по отношение на Твореца. Ако го увеличавам, то смущението пред останалите ще отстъпи на заден план: ”Нека да си говорят, нека си мислят каквото си искат”. Готов съм да се срамувам от детската си непохватност пред обкръжението – единствено, ако това би ми помогнало да усетя дълбок срам пред Твореца и да се устремя към правилната посока.

Срамът – точката на моето Аз, неговата индикация. Във взаимоотношенията с обкръжението може да бъде нанесен ущърб на егоизма ми, а във взаимоотношенията с Твореца става въпрос за дълбоката, исконна противоположност на свойствата.

Срамът е създаден отделно, няма го в неживата, растителна и животинска природа, присъщ е само на човешкия род и се подразделят в него съобразно с нивото на желанията.

Срамът – причината за Първото съкращение, причината за цялото развитие. В света на Безкрайността, Малхут била напълнена със светлина и слята с Твореца. И не ù достигало само едно – да се избави от противоположността Му. Това е точката на срама.

Сякаш, каква би била разликата? Пред теб има маса, покрита с царски ястия, а Хазяинът предоставя на твое разположение целия си дворец, всички блага:

– Всичко, което Аз имам е твое. Какво не ти достига? Не искаш да си гост в хазяйския дом? Моля, повече не съм стопанин.

Но гостът все пак не е удовлетворен:

– Не аз съм направил всичко това, а Ти. Дошъл съм наготово.

– Значи, искаш да станеш като Мен – истински от истинския??

Тук засягаме много тънък момент – точката, толкова висока, че не е ясно, откъде се е взела там, за десетки хилядолетия, след окончателното поправяне…

От урок по статия ”Любов към Твореца и творението, 31.10.2011

[59318]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок | Add Comment →