Entries in the '' Category

Бъдещето е съвсем близко

Торонто, Урок N:1

Въпрос: Парите губят силата си. Няма ли да станем отново земеделци, заради съживяването на цивилизацията?

Отговор: Не мисля. Бъдещето на света го виждам така: всички хора работят по няколко часа дневно за благото на обществото – в селското стопанство, в промишлеността, в същите тези сфери, където работим и сега. ”Светът живее отворено” – пише Рамбам. Променяме намерението на действията си – и тогава виждаме кои от тях не трябва да изпълняваме, защото са вредни, кои трябва да ограничим в известна степен и кои трябва да модифицираме.

Разбира се, промишлеността, банковото дело, търговията и други отрасли от нашата дейност се промениха много. И все пак, всеки ще се занимава с нещо полезно за обществото като цяло.

Всички ние ще преминем към балансирано общество, в което никой няма да се нуждае от нещо свръх необходимо за един обикновен, нормален живот. В рамките на необходимостта влизат националните и пенсионните осигуровки, здравната каса, отпуската, системата на просветата, услугите за възрастните и прочее.

Казано накратко, обществото ни ще стане едно семейство, упражняващо балансирано потребление. Всеки човек ще отдава максимума (Мах) за благото на обществото и ще получава от него норма, необходима за съществуването.

А освен това, всеки е длъжен да се променя към по-добро, обучавайки се на все по-голямо единство с другите и със системата като цяло. Защото по същия начин разкривам връзката си с тях, разкривам общата душа, която става моя душа. А другият човек прави същото, откривайки, че това е и негова душа. И така всеки, подобно на клетка, придобива знание и усещане за това, което се случва в общото тяло.

 

Трябва да преминем към такова състояние, когато всеки намира цялата тази душа. Така достигаме края на поправянето. И тогава ще се осъществи действието, наречено ”рав паалим мекабциел” – общите взаимодействия, в които всеки участва като обща душа. Всичко ще се обедини и ще изчезне усещането лично за себе си. Така ще се върнем в състоянието на света на Безкрайността.

Връщайки се към най-близкото бъдеще: в семейството, в обществото, в работата, в балансираното, справедливо разпределение, в социалната справедливост, към това, което е нужно на всеки за нормален живот, подходът е един – отдаване на обкръжението. Така човек получава напълване, не желаейки нищо повече. Това ще стане наслаждение за него. На това ниво ще ни държи висшата светлина и всеки ще поддържа другия в това.

Такъв е пътят за напредването ни и трябва много бързо да минем по него. Това се забелязва по видимите темпове на промените. За няколко години всичко така се е променило, че поглеждайки назад, не проумяваме как сме живели по-рано.

От 1-я урок на конгреса в Торонто, 16.09.2011

[54917]

Светлина – толкова е просто!

каббалист Михаэль ЛайтманТоронто. Урок 1

Въпрос: Творецът ни дава светлината, а ние чувстваме, че не можем да я предадем в света. Това предизвиква в нас чувство за смъртен срам. Какво да правим?

Отговор: Проблемът ни е в това, че пребиваваме в океан от свeтлина. Но дори и да се намираме в нея, тя е скрита от нас. Аз съществувам в нея, като черна точка и не мога да почувствам тази  светлина. Тя се намира в мен във вид на Обкръжаващата светлина (О“М). А аз даже не я чувствам като обкръжаваща.

Тази обкръжаваща светлина е – отдаването. И за да я изтърпя аз трябва да пребивавам в същото свойство, в което и тя. Тогава аз разширявам своя съсъд/желание – по мярата на това, доколко мога да отдавам така, както и тя, и тогава вътре в себе си аз усещам същото явление. Не светлината влиза в мен, а аз съм създал в себе си това свойство, каквото е и в нея, и затова усещам това същото, защото външното е равно на вътрешното. Това се нарича да бъдеш подобен на светлината, на Твореца.

Аз не знам какво представлява сама по себе си светлината, съществуваща извън мен. Светлината, намираща се в мен, се нарича напълване – екран и отразената светлина (О“Х). Екранът – това е моето съпротивление, отразената светлина – това е моето отдаване, и всичко това – са моите свойства, равни на светлината.

Тоест, аз никога не усещам Твореца. Винаги чувствам своите свойства, те ме напълват. Затова доколкото аз разкъсам себе си, дотолкова ще почувствам светлината, отдаването, Твореца.

Всъщност, това се нарича готовност да търпя – да изтърпя това грандиозно, неограничено напълване. И в крайна сметка то зависи само от моите отдаващи свойства, които аз трябва да придобия.

Понякога ние преминаваме такива състояния, които ни се струват невъзможни: “Как ще успея да възприема тази огромна светлина, да я почувствам?!“. но тя всъщност изобщо не е огромна. Тъй като е известно, че в младенците  също има страдание и наслаждение – но малки, а на възрастните се дават многократно по-големи наслаждения и страдания.

Ние просто трябва да растем – това е всичко. Напълването преминава отвътре, а не отвън. Само на рисунката го изобразяваме така, сякаш то идва отвън, но това е само схематично. Ние винаги се напълваме само със своите свойства – или егоистични, както сега, или със свойствата на отдаване – и това се нарича “светлина“.

А също и  Творецът – това е свойството отдаване. Когато свойството отдаване ме напълва, доколкото аз достигам състояние, в което отдавам – и това ми дава наслаждение – тогава се и казва, че аз се напълвам с Твореца, светлината.

Главното – правилно да се отнасям към думите, да се придържам към точните определения. И тогава всичко става просто и ясно.

От 1-я урок на конгреса в Торонто, 16.09.2011

[54926]

Светът страда заради мен

Торонто. Урок №1

Въпрос: Колко още ще страдаме, като вироглави деца, не желаещи да създават добро обкръжение? Как да преодолеем своето упорство?

Отговор: Трябва да се убеждаваме в необходимостта от напредване. Иначе ще ни бъде зле. Трябва да се срамуваме, че светът страда, а ние не му даваме това, което можем да му дадем, – това, от което се нуждае. Наистина трябва да се чувстваме виновни за страданията на света. Нека този срам да ни изгаря, заставяйки ни, в края на краищата да направим нещо.

Тук не са подходящи личните сметки, с които се оправдавам, седейки вкъщи в бездействие. Каквото и да ми се струва, трябва с всички сили да усетя страданията на света и да видя себе си отговорен, да го поведа към поправяне.

Това действително е голям проблем, ако се отнасяме пренебрежително към света, към хората: „Нека да си страдат – може тогава да се променят“. Те не могат да се променят. Да се променим можем само ние и тогава чрез нас на тях ще им бъдат осигурени готови решения.

На духовния път ние разкриваме света като своя собствена система. Представи си: много години ти нарочно си причинявал зло на хората, отнасял си се с тях като с врагове и си се наслаждавал на това – и изведнъж откриваш, че това са твоите деца. Каква мъка изпитваш сега, припомняйки си всичко това, което те са претърпели от теб.

Такъв е срамът, който сега ни се разкрива. И за да го намалим трябва да побързаме, отрано отказвайки се от личните си сметки. Каквото и да случва, не обръщай внимание на тяхното поведение. Защото Творецът нарочно ти ги представя такива, за да мислиш само за отдаване и да им желаеш доброто.

От 1-я урок на конгреса в Торонто, 16.09.2011

[54915]

Любов и ненавист

Въпрос: Къде е границата между реализацията на вашите съвети и сляпото поклонение?

Отговор: Границата е критичния анализ. Човек, който работи правилно, който не се съгласява с учителя, изпитва към него ненавист, антипатия и най-голямо презрение – и едновременно с това го преодолява, издига се над себе си, с душа и сърце приема величието на учителя и се самоанулира напълно пред него.

В поклонника медалът има само една страна, той се прекланя без каквато и да е критика. Той бяга от всяка неодобрителна мисъл като от огън. Но вътре в самите нас нещата не стоят така. Това не значи, че трябва изкуствено да предизвиквате в себе си протест и отблъскване.

Просто започни да се сближаваш с ближния и ще видиш колко много го ненавиждаш. Ненавистта трябва да се проявява съобразно потребността от любов, в противен случай тя няма да бъде съзидателна. Ние не я разпалваме, тя сама идва.

В това се състои проверката: любов и ненавист действат заедно, паралелно една на друга, а човек работи в средната линия, над тях двете.

От урока по статия на Рабаш, 09.09.2011

[54691]

Дебелият минус отпред

Торонто. Урок №1

В кабала 1995 година е посочена като преломна. Дотогава свобода на избор са имали само кабалистите – хората с точка в сърцето, които се развиват с личен темп. Обаче, примерно от 1995 година цялото човечество навлиза в нова фаза на развитие, за което се изисква самостоятелно да изградиш себе си, реализирайки свободния си избор, който ни се разкрива за пръв път.

И ето, ден след ден аз виждам как силите, оказващи своето въздействие върху мен, увеличават натиска. Това е признак, че вчера не съм реализирал техния натиск правилно. Та защо да не се движа в такт с тях, или да изпреварвам тяхното темпо?

Аз не мога да се предвижвам без натиск отзад и без да ме дърпат отпред. Това е – животинската форма на развитие.

 

От друга страна, човек се развива по-иначе. Получавам отрицателен (-) натиск от отзад, от егоизма, който расте в мен съобразно времето (t). И при това самостоятелно търся позитивното (+), което ме дърпа напред: какво може да бъде благото? Не това ”благо”, което ми диктуват, – а сам търся и проверявам, в направление към какъв идеал имам сметка да се развивам (?).

Това е то степента (Адам), подобен на Твореца: постоянно търся Висшата сила, висшата идея, настоящата цел, която си струва да се достигне. На всяко стъпало на развитието, през цялото време, се подлагам на натиск и през цялото това време продължавам своето търсене.

Но може ли да се избегне страданието, натиска отзад? За какво ми е то? Възможно ли е, да задраскам цялото това егоистическо развитие? Разбира се, няма да ми се отдаде да анулирам своя растящ егоизъм, обаче искам да напредвам по-бързо, отколкото той ме натиска от зад. Искам да премина към ”страданията на любовта”, виждам минуса отпред, изпитвам собствената си потребност за развитие: ”Защо все още не съм там?”

 

Така, вместо дебелият черен минус да е отзад, вместо бедствията, войните, болестите и всичко останало, аз генерирам за себе си ”добър (-)” минус. Това също са страдания, но вече ”страдания на любовта” – тъй като аз се наслаждавам чрез тях, те са ми мили. Благодарение на тях, аз се готвя за срещата с Любящия. И нека все още да не съм там, но се стремя напред към нещо добро. Аз съм празен, но усещам напълването, което ме очаква напред.

Ето това е желателния път, по който можем да вървим. Тук всичко зависи от нашата работа: нашата група трябва да предава на човека точно такава форма за развитие. Ако ние не направим това, светът ще продължи да страда. Той не разбира по-големия, той въобще не е способен да напредва без импулс от наша страна.

И затова ние трябва да сменим силата, която ни развива: да изберем силата, дърпаща ни отпред, вместо силата която ни тика отзад.

От 1-я урок от конгреса в Торонто, 16.09.2011

[54930]

Физиката на нашите желания

Торонто. Урока преди конгреса

Баал а-Сулам, Предговор към ТЕС, п.42: Това, че сме толкова далеч от Твореца и до такава степен сме готови да престъпим Неговото желание, е предизвикано не от каквото и да било, а от една причина, станала източник на всичките ни страдания и мъчения, които ние търпим и всичките злоумишлени грешки на които се препъваме.

По усмотрение на тази причина, ние можем веднага да се избавим от всякакво страдание, мъка и веднага да се удостоим със сливане с Твореца, с цялото си сърце и душа. Тази първична причина се състои не в нещо друго, а в ”нищожността на нашите разбирания за Неговото управление върху своите създания”. Ние не Го разбираме както подобава.

И действително, имаме много голям проблем с верните определения. Стила на кабалистическите текстове понякога ни се струва толкова религиозен, че ни отхвърля понякога много далече от реалността и от вярната позиция, с която трябва да се отнасяме към самите себе си и към света, към определения ред от сили и системи с характерните за тях взаимни връзки, вектори, числени показатели с дадени измерения.

Привикнали сме именно към такъв подход и затова на многовековните термини трябва да се дадат съвременни, разбираеми определения, за да не се объркаме с тях и да не се бъркаме в собствените си фантазии.

Ето защо Баал а-Сулам пише, че причината за нашето отдалечаване от Твореца – е в това, че ние не Го разбираме. Това неразбиране, на първо място, се отнася към определянето на термините.

Предисловие към Учението за Десетте Сфероти е най-важното от всички предисловия на Баал а-Сулам. Това е основен труд, който ни показва, в каква система на взаимна връзка се намираме, какво се случва помежду ни, как се обвързваме един с друг и с цялата реалност. Ние излизаме от самите себе си в пространството между нас, където се намира силата, отблъскваща хората един от друг. Започвайки да преодоляваме тази сила, образуваме друго поле – не поле на отблъскване, а поле на сближаване/отделяне.

Сега между нас лежи негатива, неприятното (-) поле, в което всички ние се отблъскваме един друг. Ако ние излизаме от самите нас си и започваме да усещаме онова, което е между нас, такова състояние се нарича ”висш свят”

Разединението между нас – това е престъпление: както пише Баал а-Сулам, ние престъпваме желанието на Твореца. Привличането към единство между нас се нарича ”заповед” (+). Прехода от престъплението към заповедта – това е поправката. Старанието, което влагам, за да премина от престъплението към заповедта, от своя егоизъм, от получаване към отдаване, се нарича “усилие”.

Всичките тези сили аз мога да измервам: колко съм искал да получа, колко съм преодолял, доколко съм обърнал себе си от получавана на отдаване. Колко сили съм изхабил. Колко усилия съм вложил, до каква степен по-рано съм усещал своето егоистическо желание и в него – този свят, до колко сега излизам извън себе си и започвам да усещам по външното направление висшия, духовен свят: с каква мощ, на какво ниво. Всичко това може да се измери.

С това и се занимава науката кабала – физиката на човешките желания. Разбира се, ние с вас засега не можем да осъществим такива измервания на практика, доколкото все още не сме овладели съответстващите сили. А по принцип, с всичките тези параметри реално може да се работи, на дело проверявайки нашите взаимоотношения: колко ти давам на теб и колко получавам от теб. Затова трябва да се приповдигнеш над нашата природа и да заемеш обективна позиция извън нея – извън получаването, извън отдаването, извън всичко – и отстрани, отвън да проверяваш, да наблюдаваш и измерваш произтичащото.

Способността към това се нарича ”съкращаване”. Посредством него се изключваме от нашата природа. Нека да не сме в сила да се откъснем истински от нея – затова пък можем да се домогнем до това, тя да не властва над нас. Това се нарича освобождаване (изход) от нея. След това ние наистина сме готови да измерваме всичките параметри.

От урока в Торонто. Урока преди конгреса, 16.09.2011

[54851]