За да заприличаме по строеж на безкрайния съсъд (желанието), в който съществуваме като една душа в света на Безкрайността, всеки от нас трябва да отмени егото си, егоистичното ”аз”, по 125 стъпала.

Падайки от света на Безкрайността, нашето ”Аз” е растяло и растяло, докато не достигнало този свят,  в който всеки се е превърнал в една малка точка. Когато обаче започнем да се повдигаме обратно, егото ни ще расте и расте, докато не стане огромно, но всеки път ще превръщаме егото в отдаване.

Затова работата против ”злото начало” върви постоянно, и да я изпълним можем само със съвместни усилия. Защото всяко стъпало на стълбата – това е определена форма на съединяване между частите на разбитата душа, желаещи да се обединят, независимо от егото си.

Не е възможно да напреднем без стремеж към взаимно обединение, в което всеки влага максимума от способностите си, даже и повече. Всеки трябва да направи своята вътрешна сметка и да прави всичко, което е по силите му.

Нека всичко се събере заедно: неговото желанието, старанието, ценността, която придава на състоянието си, обкръжението си, величието на отдаването, Твореца. Усещането за собствената нищожност и противоположността на всичко това, усещането на собствената пустота – и едновременно с това, очакването за напълване в общото желание, ако ни се удаде да достигнем съединяване.

В това се и състои работата: да обединиш това в себе си мислено, без всякакви думи, да поискаш да го предадеш на друг, усилвайки го, за да се осъществи и в него и той да разбере, че трябва да вдъхнови другите за величието на целта.

Но от друга страна, ние сме другари, и аз не съм по-голям от другите, а напротив – по-малък и искам да получа от тях поддръжка и помощ. Защото без поддръжката на другарите не ще успея да направя и една единствена мъничка стъпка.

В такива безкрайни, непрекъснати изяснения, вътрешна работа и анализ, човек определя всички детайли на съединяването си с групата, над всяко отблъскване, отделяне и получаваните пречки. Всички действия трябва да излизат от него самия, от неговия стремеж и вдъхновение, и разбира се при поддръжката на групата. Но той трябва да разбере, че всички пречки идват към него свише, от този съвършен, безкраен съсъд, към който всички ние трябва да стигнем.

Този безкраен съсъд е нашата цел, където се осъществява принципа: ”Исраел, Тора и Творецът са едно цяло”. Така и трябва през цялото време да си представяме напредването си.

Само ако той постоянно си представя това безгранично, съвършено състояние, където човекът, стремящ се към Твореца (исра-ел), светлината, възвръщаща към източника (Тора) и Творецът се сливат в едно цяло – значи действа правилно.

Светлината, която е създала желанието и го напълва – тя и е разбила това желание, и го поправя. А от страна на човека има само едно единствено действие: да помоли за поправяне. С това той изразява своята способност, цялото действие, цялото желание да наслади Стопанина, Твореца. Защото крайната цел е да достави удоволствие на Твореца, както е казано: ”От любов към ближния, към любов към Твореца”.

Затова всички разяснения, на всички стъпала в крайна сметка се обединяват в един резултат: човек, група, светлина, възвръщаща към източника, се обединяват заедно, за да доставят удоволствие на Твореца и да достигнат същата тази форма, както Малхут в света на Безкрайността.

От урок по статия на Рабаш, 20.07.2011

[50139]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок | Add Comment →