На всички е известно, че навикът става втора природа. Да допуснем, че искам да се науча на някакъв занаят и постъпвам като ученик при стругаря или дърводелеца. Аз още не съм запознат с материала и постепенно ме обучават, какво трябва да правя. Тоест придобивам навици  в работата, започвам да усещам материала: какво е поведението, реакциите, какво аз самия правя с него, как по добре да го обработвам.

Чрез опита, получавам допълнителни усещания, от материала до който се докосвам. Това се нарича навик, който се превръща във втора природа. Нещата, които по-рано бяха непривични, непонятни, неразличими, не ги усещах, започвам все по -добре да усещам и различавам. Дори различавам такива детайли, на които по-рано не съм обръщал внимание и са се изплъзвали от моето внимание.

Ясно е, че нищо не става от само себе си – тогава, откъде изведнъж навикът става моя природа? Винаги има светлина, която въздейства на материала,  на желанието ни да се насладим. Съгласно стремежа на човека, на неговото желание да постигне някакво състояние, светлината му въздейства и го приближава до това състояние, позволявайки му по-добре да усеща и разбира.

Така сме се развивали в продължение на цялата ни еволюция хиляди години – всичко благодарение на навиците, които влизат в природата ни. Зад всичките ни желания е стояла светлината и ни е помагала да ги реализираме. Желанието притегля светлината и така човек се предвижва – така порастваме.

Виждаме, колко пъти малкото дете повтаря едно и също действие, докато накрая не свикни (не се научи). На пръв поглед ни се струва, че малките деца се занимават с глупости – но това за тях е необходимо, към това ги подтиква природата, защото само така те ще пораснат.

Точно така и ние през цялото време израстваме на контраста на противоположните състояния, издигания и падения, усещане на недостиг и получаване на неговото напълване. Такъв е пътя.

Трудно ни е да повярваме, че и сега се намираме в света на Безкрайността! Но с помощта на преминаващи издигания и падения започваме постепенно да свикваме с тази мисъл. Защото виждаме, че светът ни се струва такъв, в зависимост от това с какви очи гледаме на него. Ако от сутринта съм се събудил и съм в добро настроение, то ми се струва, че всичко около мен е хубаво и целия свят около мен е хубав и добър. А ако нещо ми е развалило настроението, то целият свят ми се струва лош. И при това, никак не се променят свойствата ни – единствено леко се изменя техния баланс. Ако започнем да променяме свойствата си, то както казват кабалистите, ние виждаме съвсем други светове, друга реалност.

Всичко е спрямо човекът, който постига. А самата действителност е винаги светлината на Безкрайността. Но ти виждаш онова, което си способен да си нарисуваш на нейния фон. Това и определя твоя свят – мярката на скритата светлина на Безкрайността, в която сега се намираш, съгласно свойствата си. И ако поискаме да се уподобим на тази светлина и да станем отдаващи като нея, то ще можем да притеглим светлината, възвръщаща ни към източника, която ще ни поправи, ще промени желанието ни да се наслаждаваме. И ще искаме да съществуваме във формата на отдаване.

Тези действия ще влязат в нашия навик. Но навикът винаги противоречи на нашето желание и изисква усилия – докато в нас не се разкрият тези свойства, в които да усетим свойството отдаване, формата на Твореца. Това се нарича разкриването на Твореца от творението.

Всичко се прави за сметка на навика, който става втора природа. Ние се научаваме да пробуждаме в себе си желанието, с помощта на обкръжението и ученето, за да можем от състояние, много далечно от отдаването – да се доближим до него.

От урока от книга” Шамати”, 19.08.2011

[51881]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок | Add Comment →