Проблемът е в това, че не разбираме, колко далеч сме от свойството отдаване. Всяко малко действие ни приближава със стъпка по-близо до целта. Така напредваме по пътя – милиметър по милиметър, и нито един милиметър не може да бъде прескочен.

Днес, пътят е скрит от нас. Например, по време на тази трапеза, ние ще изминем 20-30 милиметра от решимот. Това е много, но никой няма да го усети. Така ще бъде, докато не стигнем до входа на духовния свят. Само тогава ще го усетим.

Засега, като че ли отиваме към Мадрид по магистрала без знаци, и не знаем колко дълго ще трябва да пътуваме. Излиза, че първият и последният метър от пътя, преди да видя Мадрид – за мен са еднакви. По време на целия път, като че ли нищо не се случва – същата магистрала, дървета и поля.

Ние не осъзнаваме колко много малки действия извършваме всяка секунда, и те заедно, образуват нашето напредване. Не е случайно, че няма знаци и индикатори за километри по пътя. Това е направено, за да може човек да се научи да получава удоволствие от самия път. Ако напредваш към отдаването, тогава дори в тъмнината трябва да изпитваш радост. Иначе просто искаш награда.

Затова, не трябва да чакаш края на пътя – такъв просто няма . Пътят свършва, когато решиш за себе си: „Нямам крайна цел. Доволен съм от това, което имам. Единственото нещо, което искам, е да отрия удоволствието от отдаването“. Получаваш наградата, когато спреш да я искаш – и това означава, че си постигнал целта.

От разговор по време на трапеза в Мадрид, 03.06.2011

[47122]

Filed under: Духовна работа | Add Comment →