Казано е, че “общото и частното са равни”, и затова всяка група и всеки човек трябва да си отговорят на следния въпрос: имат ли те висша цел в живота – да се повдигнат от животинско на човешко ниво, на нивото на Адам, “подобния” на Твореца?  Да придобият свойството отдаване, в което ще усещат живота в отдаване – висшия живот.

В началото човекът се стреми към това просто защото не му се умира. Той си представя духовния живот също като материален, само че малко по-добър и, най-важното, без смърт. Това е максимумът, до който можем да си представим духовния живот.

Така се получава, че аз уча и мисля, че получавам някакво лекарство, което ще ми донесе вечен живот, а също така и изпълнен и съвършен, без всички насъщни проблеми. И затова човек продължава. Защото само така можем да си представяме живот, който е по-високо от нашия свят.

Но дори и само под такава форма човек да започва да се придвижва напред, той решава, че трябва да използва средствата, които са на негово разположение: учителя, който обяснява какво трябва да се прави, изпълнявайки съветите му в групата с помощта на книгите.

Учителят само ми показва какво трябва да се прави, а аз трябва да изпълнявам, защото нямам на какво друго да се опра. А цялата реализация протича в групата и ученето. И така постепенно разривам в себе си стремежа към свойството отдаване, което се превръща в моя цел, съдържаща се в единството, съединението, взаимното поръчителство като един човек с едно серце.

Това значи да достигнеш вярата, за която е казано: “Праведникът ще живее със своята вяра” – разкриването на свойството отдаване в сърцето на човека, във всичките му желания.

От урока по статия от книгата “Шамати”, 18.07.2011

[48448]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Поръчителство | Add Comment →