Кой ближен ми е по-близък?

каббалист Михаэль ЛайтманБаал а-Сулам, „Даряването на Тора“: По принцип за човек, който още пребивава в природата на творението, няма абсолютно никаква разлика между любовта към Твореца и любовта към ближния, тъй като всичко, което се намира извън него, за него е нереално.

Ако човек наистина желае да отдава, той не усеща никаква разлика между това да отдава на Твореца и да отдава на другаря. За него и Творецът, и който и да е друг човек са външната същност отсреща. И ако говорим за истинско отдаване, то във външния свят няма близки и далечни, там всичко е единно.

Ако пък в отдаването си правя сметки да получа, тогава разделям ближните по близост – с други думи, по изгодата, която ми носят.

Същото се отнася и за всички другари като цяло: в идеалния вариант, ако всички стигнем до истинско отдаване към ближния, то всички хора, както и неживата, растителната и животинската природа, ще станат едно цяло без никакви различия, включвайки Твореца. Всичко, което е извън човека, остава неосезаемо за него, той не може да дава оценки на външните фактори, разпределяйки ги по степен на близост, не може да измерва разстояние.

Всичко външно сякаш не съществува. А ако наистина ми се иска да изпълнявам отдаване, това външното съществува, но вече без допълнителни „забележки“ от страна на моето желание. Възможно е после, след като направя съкращаване, да реша на кого е по-добре да извършвам отдаване, кого мога да напълня, а кого няма да мога. Иначе казано: с какви желания съм способен да работя сега, а с какви – още не.

Защото „другар“ – това е образ на моето желание, проектиран навън. Избирайки на кого да извършвам отдаване, избирам желания в себе си, с които си струва да се работи. Другарят и моето желание всъщност са едно и също. Всичко се намира вътре.

Друга възможност нямам. Никога няма да мога да работя пред Твореца, ориентирайки се на Твореца, тъй като Него го няма извън мен. Ако той съществува, то е само в моите поправени свойства. Затова няма никакъв външен ориентир, докато не разбера, че и другарят, и Творецът, и цялата реалност трябва да се съберат в моето желание по такъв начин, че да мога да се отнасям към тях по закона на отдаването.

Все пак на кого извършвам отдаване? На собствените си желания?

Ето защо те ми се струват нещо външно, затова ми се представят като „ближни“. Това ми дава възможност да работя с тях така, сякаш стоят срещу мен. Ако ги усещах вътре, щях ли да мога да си представя отдаване? На кого да отавам? На крака си ли? На реброто си ли?

От тук произлиза илюзията, че всичките ми органи са извън мен. Вече съм забравил, че са мои и не вярвам в това, потънал в противоположните си усещания. И сега трябва да работя, въпреки тази противоположност: да ги събирам едно по едно и да ги внасям вътре, откривайки колко са близки и че са мои, докато всичките се съберат в мен и не станат мен.

Такова състояние представлява Малхут на Безкрайността, пребиваваща в пълно сливане. Всичко е в нея: всички съсъди, цялата светлина и даже Даващият – исконният корен, чието състояние Тя е постигнала, като е присъединила към себе си всички части, намиращи се отвън.

От урока по статията „Даряване на Тора“, 10.07.2011

[47684]

Дискусия | Share Feedback | Ask a question

Трябва да влезете, за да публикувате коментар.

Laitman.com Коментари RSS Feed

Предишна публикация:

Следваща публикация: