Рабаш, Даргот Сулам, статия 942, “Разумът управлява сърцето”: Разумът служи на сърцето, т.е. на егоистичното желание, – подобно на това както ръцете и нозете служат на човека.

Затова няма друго средство освен очистването на сърцето. Разумът няма силите да реши, ще тръгне ли човекът по добрия път или обратното.

И затова е казано: “Ще направим и ще усетим”. Отначало ще направим без разума, а след това ще усетим, че нашите дела ни носят благо. Ако ние от по-рано искаме да разберем, че си струва да отдаваме на Твореца, а после вече пристъпим към действие, то ние никога няма да достигнем това.

“Сърце” се нарича желанието, а “разум” – това е намерението, властта над желанието, позволяваща да решава: за какво ми е то, нуждая ли се от него и т.н.

Способни ли сме да властваме над сърцето, над материала на своето желание? В това е целият въпрос.

Не, не сме способни, отговарят кабалистите. Ти никога не можеш да излезеш от материала, защото ти, самият си този материал.

Какво трябва да се направи?

Ти трябва да привлечеш светлината, за да вземе тя властта над твоя материал.

Но откъде в мен ще се вземе желание да властвам над своя материал, ако не от самия него?

В теб го няма това желание, казват кабалистите, в теб има само зло, и със своето желание ти не можеш да привлечеш светлината, възвръщаща към Източника, за да те измени тя. Желанието можеш да вземеш само от обкръжението.

По такъв начин, властта на желанието над желанието е възможна тогава, когато външното желание, взето от мен от обкръжението, властва над моите собствени. Само тогава аз ще поискам това, което не искам в своето желание. И само благодарение на желанието, получено свише, т.е. от групата, отвън, аз ще успея да привлека светлината върху своето желание.

Какво ми е необходимо? Необходима ми е групата, трябва ми колкото се може повече да ценя и превъзнасям нейните устои, нейният устрем. Това зависи от мен: желанието на другарите, насочено към целта, трябва да ми се вижда голямо и важно.

Тогава моето собствено желание ще ми се покаже ниско и презряно, сякаш аз съм най-лош от всички, сякаш именно аз поставям пръчката в колелото и разрушавам всички техни начинания, а те в своето величие вървят напред.

Тогава, съпоставяйки тяхното желание със своето, аз се приобщавам към желанието на другарите и моля, за това светлината, възвръщаща към Източника, да се излее върху моето желание. Защото аз искам да се слея с тях, да стана като тях, поне като най-малкия сред тях. С това аз извиквам върху себе си светлината и вървя напред.

Така моят разум, организирайки цялата тази ситуация, властва над моето желание. В противен случай, без работа в групата, без сливане с обкръжението, разумът в мен винаги ще обслужва желанието, и аз никога няма да успея да се измъкна от него. Но ако аз се приобщя към желанието на групата, на обкръжението – разумът се замисля: “Как да се сравня с другарите? Как да действам, че да не бъда толкова нисък в сравнение с тях? Как да напредна заедно с групата?”

По такъв начин, моят разум работи съобразно с желанието на другарите, а не по заповед на моето собствено желание. В това е и цялата работа. Така може да се задължи разума правилно да властва над сърцето. А иначе сърцето управлява разума, раздавайки заповеди и не желаейки да чува никакви възражения.

От урока по статията на Рабаш, 06.06.2011

[44930]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок | Add Comment →