Entries in the '' Category

Какво остава от ябълката?

каббалист Михаэль ЛайтманВъпрос: Като пример за развитие ние говорим за узряването на ябълката, която претърпява различни състояния на горчивина преди да се превърне в сладък плод. Но тогава ябълката пада на земята, изгнива и дава семена. Значи ние говорим само за междинните етапи?

Отговор: Не е така. Следващото състояние след като узрее ябълката е нейното развитие в следващото поколение, на нов етап. Точно затова тя изгнива и дава своето семе на следващите състояния. Всичко това е за да може да служи на по-напреднало ниво – на животинското или говорящото.

Така и нашите тела се сменят от поколение на поколение, живеят и умират, за да можем в този живот постепенно да извлечем от себе си някаква мяра, някакво усещане, наше чувствено, духовно потомство за по-високо човешко ниво. Въпреки нашата прилика с ябълката, която преминава цикъл от живот и смърт, резултатът остава в този живот за следващата стъпка на развитие. И тогава ние събираме човешки семена, чувства и взаимоотношения, докато постепенно, над нашите тела, не стигнем до нуждата от обединение.

По такъв начин ние изграждаме още една система на природата, която преди това не е съществувала: обединение, което свързва не телата, а съзнанието на хората. Това наричаме истинско човешко общество, а не нашите външни връзки, които са по-лоши и от тези на животните. Ние ще се съединим един с друг в истинско човешко общество, ще го изградим над себе си в хода на живота, през който преминаваме.

Когато създадем тази структура, това ще стане човешката степен. Цялата природа на неживото, растителното и животинското ниво и между тях е свързана в един механизъм, където липсва само човешкото ниво.

Докато не построим сред нас цялата прекрасна система, ние ще бъдем в нарушение на природата. Когато изградим нашето обединение, ще се намерим в хармония с всички нива на природата и със себе си. Тогава ще усетим колко съвършена и красива е цялата природа.

До това трябва да достигнем. Това е последният етап от нашата еволюция. От поколение на поколение ние преминаваме през този етап на разлагане като ябълката и даваме живота си за поколенията, които идват след нас. Всичко е за това, във всяко поколение да можем да изградим желанието, което някой ден ще бъде едно.

Всеки дарява мисли и емоции от своите неуспехи и постижения, принос към човешката степен, чието изграждане най-после ще бъде завършено. Тази степен е в нашето съзнание, тъй като човек се различава от животните точно по това, че притежава разум, разбиране, постижение и мъдрост.

От урок по статията „Мир в света”, 01.05.2011

[41899]

Всичко, което трябва да направим, е да се обединим

каббалист Михаэль ЛайтманВъпрос: Трябва ли да започнем поправянето си  от животинското ниво, тоест да намалим консумация до нивото на необходимото?

Отговор: Не, не трябва. Проблемът не е само в това да намалим експлоатацията на природата. Освен това, ние всъщност не знаем как да се ограничим.

Това трябва да се случи по естествен път, от само себе си. Ако моята глава е „в облаците”, в духовен стремеж, аз инстинктивно консумирам само колкото ми е нужно, за да поддържам себе си. Напълно ненужно е да издаваме на всеки карта за минимална дажба и надуваеми матраци. Не говорим за това.

Ние заедно работим над взаимовръзката между нас, за да изградим интегрална система, подобна на природата, на всички нейни нива. Говорящото ниво ни е дадено, за да създадем тази система сами. И ако я изграждаме, ние със сигурност ще имаме правилно отношение към богатството на природата, като използваме нашите ресурси според тази възвишена необходимост.

Аскетизмът, „зеленото движение” или вегетарианството няма да доведат до успех. Напротив, ние трябва да мислим единствено за нашата вътрешна структура, за правилната връзка помежду ни на човешкото ниво и тогава, всички останали наши връзки с неживото, растителното и животинското ниво, ще бъдат в баланс.

От урок по статията „Мир в света”, 01.05.2011

[41895]

Кипящата каша от грис

Откъс от интервюто с актьора Сергей Юрски:

– А сега, изобщо не е ясно какво е необходимо. Защото ни се струва, че влизаме в точката на бифуркация и в голяма каша.

– Не само ние, а целият свят. Това явление е повсеместно. Но що се отнася до нас – аз не съм социолог, нито политик – виждам някава каша от грис, къкреща достатъчно бавно, но вече май на неугасим огън.

До някакъв момент не беше ясно – дали тя прави мехури, като в блато или действително ври? Сега ми се струва, че ври, а за кашата в това положение, вариантите са само два. Или прелива от тенджерата и залива целия котлон заедно с огъня, или загаря и става неядлива твърда кора. Какво ще имаме – засега не знам.

– Понякога ни се привижда призрака на войната…

– Въобще, всички много са се затъжили за война. Погледнете, с каква готовност влизат в нея по целия свят. Чувството е, че тя е нужна на всички – за запълване на вътрешната пустота, за втвърдяването на тази каша. Да, аз не изключвам външната война. Вътрешна, гражданска – едва ли ще има. А външна, предприета за общата победа… Но мисълта за това не е никак радостна.

– Имате ли, макар и примерна представа, от какво на първо място има нужда страната днес?

– Представа имам, и то достатъчно ясна – всичко налично трябва да се вложи в образованието. Да се възпитава човек, който може да чете, да мисли, да чува.

[42099]

Чудо в чист вид

каббалист Михаэль ЛайтманКнигата „Зоар“ не може да бъде изучена от хората, които още не са се удостоили с вътрешно постижение. Те могат само да я четат като „чудотворно свойство“, „особено въздействие на светлината“ („сгула“).

В „Зоар“ няма какво да се изучава. Какво можем да разберем от текста? …Ако някой си мисли, че му се отдава да свърже едното с другото и да разбере нещо – то е просто глупаво занятие. Ние получаваме някакво впечатление, но то е чувствено. Човек излиза след урока и не може да каже нищо определено.

Ние четем „Зоар“ 45 минути – всичко е красиво, интересно… но няма за какво да се захванеш. Освен за едно: трябва да се стараем да се удържим в точката „сгула“ – т.е. във всяка дума, във всяко усещане, във всяка мисъл, възникваща по време на съвместното четене с другарите ми на книгата „Зоар”, аз трябва да се старая да използвам това състояние, за да мога още малко да се свържа със светлината на поправянето, скрита в четенето на тази книга. В това е цялата работа. Вълшебното действие на „сгула“ се крие в тази книга.

От урок по книгата „Зоар”, 03.05.2011

[42081]

Наука за самопознанието

Кабала е наука за реалността. Човекът е такова създание, което се стреми да разбере защо и за какво съществува, как може да стигне до истината! Той има нужда да разкрива понятия като „истина”, „факти”, „цел”, „постигане на целта” – устроен е така, че се нуждае от такова напълване.

Най-голямата потребност на човека е да разбере, кой е той. Както е казано: „От плътта своя ще прозра Твореца” – защото, за да разбера кой съм аз, трябва да знам, кой е Творецът. Тази потребност ме подтиква към търсене.

Цялата наука кабала е посветена на изучаването на човека – защото освен него, не съществуа нищо. Цялата действителност се намира в човека и всичко се случва вътре в него. Аз не виждам в този свят нищо, освен самия себе си. Всичко, което става наоколо – това съм аз, картини вътре в мен. Нямам никакво понятие за ставащото отвън.

Тоест това е изучаване на себе си, самопостигане, самопознание. А всички останали книги ни разказват за някакви илюзии, сякаш около нас съществува външна реалност. Затова всичко, освен тези свети книги е пълна лъжа, измислена от човека – плод на неговото въображение.

Ние не разбираме доколко тези книги са уникални, освен това нямаме никаква връзка с истината – без тях бихме съществували в този свят като някакви малки бръмбърчета, които изживяват отреденото им време за съществуване. Само с помощта на тези книги, постепенно можем да се развием и започваме да проверяваме, измерваме, познаваме: „кой и какво си”.

Така разбираме, че включваме в себе си цели светове, парцуфим, сфирот, множество части, които ни се струват чужди – а накрая се оказват части от нашата собствена душа. Това е собственото ти желание, което се разделя на нежива, растителна, животинска и човешка природа. А на последното, четвърто стъпало, трябва да съберем всички тези части заедно – за да постигнем намерението „заради отдаване”, което е необходимо на този последен, четвърти стадий на творението.

Когато получа това отдаващо намерение във всички части на творението, тогава ще разбера кой съм и ще опозная себе си. Няма какво друго да се изучава в реалността.

От урока по „Учение за Десетте Сфирот”, 02.05.2011

[42014]

Геометрия на желанието

каббалист Михаэль ЛайтманВъпрос: В 1-ва част на „Учение за Десетте Сфирот“ (и в „Дървото на Живота“ на Ари) е написано, че от равномерното, „кръгло“ съкращение в светлината се е образувало празно пространство, където творенията биха могли да съществуват. Непонятно е как това се съчетава едно с друго, тъй като пространството е нещо триизмерно, а кръгът е плосък?

Отговор: Става дума за единственото творение, което е било създадено в мирозданието – за желанието. Желанието може да бъде празно, а може да бъде и пълно или частично напълнено: повече или по-малко.

Желанието може да бъде „кръгло“ – т.е. състоящо се от множество желания, между които няма никаква разлика, когато е невъзможно да се оцени кое от тях е по-важно. Получава се равен кръг – всички желания са равни.

Възможно е също желанията да са поделени така, че някои от тях са над останалите – т.е. са по-важни от тях, а други са по-малко важни.

Но през цялото време се говори само за желанието, а освен него съществува само светлината, за която ние въобще не знаем какво представлява сама по себе си. Известно ни е само, че тя е била причина за създаване на желанието.

Понякога се казва, че желанието е „плоско“, в една плоскост. Това означава, че във всички желания има едно общо качество по отношение на наблюдателя, т.е. на мен. Аз гледам на желанията си и виждам, че те не излизат от рамките на една плоскост – нито едно не се откроява съгласно някакъв критерий.

Може да се каже, че някои желания се отнасят към „дясната страна“, защото в тях има повече милосърдие (Хасадим), мекота, любов, отдаване. А други желания се отнасят към „лявата страна“, защото в тях има повече мъжество (Гвура), стремеж за получаване, мощ, ограничение.

Когато желанията ми се развиват и аз започна да си изяснявам кое от тях е по-важно и трябва първо да бъде напълнено, тогава между желанията започва да се формира разум, помагащ по-добре да се използват и реализират тези желания. Но този разум действа само в размера и качеството, в което го задължава неговото желание. Сам по себе си той няма никаква значимост и не съществува.

Желанията създават разум. Разумът е външната обвивка на желанието, помагаща му по-добре да се реализира. Разумът е като архив, съхраняващ всички данни, целия опит и въз основа на това, помагащ на желанието да се реализира.

Затова всички наши определения, за плоскост, за горе и долу, надясно и наляво, напред и назад, цвят, звук, на хиляди различни качества, които усещаме – това са само различни желания. Ние съществуваме вътре в желанието, което има множество видове и затова го усещаме като тази реалност. А какво е това реалност? – Това е желанието!

От урок по „Учение за Десетте Сфирот““, 03.05.2011

[42124]

Един срещу друг

каббалист Михаэль ЛайтманКогато човекът вече разбира, че е необходимо да помоли светлината за изменения, цялата трудност е в това, да си представи за какви изменения да моли.

Превеждат го през различни състояния, за да може да разбере какво означава „собственото благо”, съгласно неговото егоистично желание, заради приятното настроение и напълване.

И точно над всички тези намерения трябва да поиска да действа противоположно, предпочитайки да страда егоизмът само и само да изгради над този егоизъм отношение към светлината, към Твореца „заради отдаване”.

А всички ситуации, през които му се е наложило да премине, са били необходими точно за да му помогнат да установи това отношение към светлината. И тогава, той разбира, че макар всичко да идва от светлината, и че желанието не се пробужда, не се променя и въобще не съществува без нейното влияние и подкрепа, все пак има възможност от страната на желанието да пробуди светлината. Това действие се нарича „пробуждане отдолу”.

То е възможно само при условие, че желанието точно разбира себе си, цялата своя егоистичност. Необходимо е то да помоли своето обратно превръщане, за да му даде светлината нова сила, позволяваща да се издигне над себе си, да настъпи своето собствено желание, да го смаже, да го замрази и над него да изгради действието отдаване. Ако успеем така да помолим, това ще се нарича „пробуждане отдолу”.

И тогава ще получим от светлината допълване, което се нарича „пробуждане свише” (итарута де-леила) – по наша молба, светлината ще ни даде възможност да се издигнем над своето его и да постъпваме обратно на своето егоистично желание. Така човекът започва да изгражда своя духовен съсъд (кли).

Всеки път в него пробуждат ново желание, което гори и не му дава покой, изисквайки да го напълнят егоистично, за сметка на ближния. А той започва да си изяснява правилното отношение към своето желание, разбирайки, че е нужно да го затвори и да не му позволи да се промъкне, за да построи над него екран и намерение заради отдаване, позволяващи да използва същото това желание в обратната форма.

И когато види, че е напълно неспособен да го направи и че само Творецът може да му помогне, стига до молбата, която се нарича „пробуждане отдолу”, МА”Н. И ако моли правилно, получава отгоре отговор – МА”Д и се съединява в общо действие със светлината.

От този момент човекът вече има опит с изграждането на отношенията между себе си и Твореца.

От урок по статия от книгата „Шамати”, 03.05.2011

[42113]

Намерението е пълния план за действие

Въпрос: Какво представлява „намерението”?

Отговор: Да допуснем, че желанието се намира в някакво състояние и иска да премине в друго. За тази цел трябва да предизвика действие, което да го преведе от първото състояние във второто.

Целият план на това действие е: абсолютна яснота за това, къде се намирам сега и къде искам да бъда, с какви действия и за сметка на какви сили мога да премина от състояние в състояние – именно цялата тази програма се нарича „намерение” или замисъл.

 „Замисълът на творението” е пълната програма, определяща как да започна и с какво да завърша, всички стъпки, които трябва да направя по пътя, какви материали, сили и средства да използвам, за да осъществя своя първоначален замисъл. Както е казано: „Краят на действието е заложен в изначалния замисъл”.

В намерението всичко това съществува в потенциал, а след това се реализира на практика.

Тоест намерението се появява в мен само, когато вече добре познавам моментното си състояние и знам точно какво искам да постигна. Както обичайно питат: „Какви намерения имаш? Какво искаш да постигнеш? До какво да стигнеш?”

Намерението е израз на потребността от промяна, която вече планираме, разбираме, усещаме, осъществяваме, довеждаме до край.

Самото действие се извършва от силата на светлината и затова не се отнася към творението. Към творението се отнасят само намеренията: доколко то е опознало добре себе си, познало е Твореца, как заставя Твореца да действа, в каква форма. От човека се иска да знае колкото може повече.

Всеки път когато израствам, издигайки се по стъпалата на стълбата, започвам да изисквам все повече от Твореца, определяйки всички детайли на Неговите действия. Вече знам как действа Той и как това ще повлияе на мен. Знам във всички детайли и подробности, как ще се случи това вътре в мен, в моето „тяло” (в желанията). От опита с Него и със себе си вече знам как ще се случи всичко това.

В крайна сметка стигам до такива подробности, че мога да управлявам Неговата програма вместо Него – разбирам я цялата, всеки неин елемент, всички средства, до най-малките подробности. Когато стигна до края на поправянето (Гмар Тикун), вече ще познавам целия Му план, от начало до край, всички стъпки – и от Негова страна, и от моя. Това означава, че съм придобил пълното намерение.

Светлината действа винаги. Но как действа Той, как да поискам от Него да ме промени – всичко това е работа на човека, за когото е необходимо да познае Твореца, отношенията между светлината и желанието.

От урока по „Учение за Десетте Сфирот“, 03.05.2011

[42121]

Двойна защита

Статията „Помощта, която оказва Тора в работата „от книгата „Шамати“: Казано е от мъдреците: „Заповедта спасява и защитава, когато я изпълняват, а Тора спасява и защитава, и когато се занимават с нея, и когато не се занимават“.

Ние се намираме във висшата светлина, в която не стават абсолютно никакви изменения, а всички изменения са само вътре в нас. Доколкото на човек му се удаде с помощта на всевъзможни фактори да пробуди себе си за среща с висшата светлина – от това и зависи цялото му напредване.

Тоест, напредването е възможно за сметка на обкръжението. Ако той успее да почувства това, което чувства другарят му, то ще може през цялото време да усеща доброто. Както е казано: „Възлюби ближния си, както самия себе си – това е голямото правило в Тора“, защото с помощта на това се постига Тора, тоест висшата светлина. И тогава не е важно, изпълнява ли самия той някакви действия или не – тази светлина ще го осветява и поддържа.

Съществуват две състояния на човека, относно светлината: 1) Тора и 2) Заповедта.

Тора е състоянието, което той в настоящото време е достигнал в общото, относно цялата система на душите, получавайки светлината чрез тях.

Заповед се нарича, когато той се занимава с поправянето на своето лично състояние, изяснявайки го и молейки светлината да обърне своето желание от егоистично в отдаващо.

От съчетанието на тези две състояния се получават четири възможности, когато той изпълнява или не изпълнява „заповедта“ и се занимава или не се занимава с Тора.

Възможно е сега той да не изпълнява „заповедта“ – тоест, не е способен да получи своята лична светлина: не се намира във въодушевление, в подем, не се стреми към поправянето, към Твореца. Но на него му свети общото светене, което се нарича Тора и тогава то, разбира се, е по-важно от „заповедта“, която сега не му свети.

А може би обратно, той сега „изпълнява заповедта“ – работи със своята лична светлина. И тогава не е много важно, има ли в него светлината на Тора или няма – така силно му свети заповедта, напълвайки го с всичко.

Тоест, в човека има две опори – или Тора, или заповедта. Ако в него няма нито Тора, нито заповедта, нито едно от тези два светения не свети на човека, то той съвършено се откъсва от усещането за духовното.

В това време, когато в него няма „заповед“, но има малко светлина, която се нарича Тора, той счита себе си за грешник. Когато в него се появява собствено желание да достигне поправянето, тоест той „изпълнява заповедта“, той оправдава Твореца даже за лошите състояния и ги поправя – и тогава се нарича праведник.

От това трябва да разберем най-основният принцип на науката кабала: всичко се оценява само относно самия човек, относно творението, а светлината се намира в абсолютен покой. И тъй като, ние сме включени в общата система, то получаваме от нея общото светене, благодарение на нашето пасивно присъединяване към останалите. Това общо светене се нарича Тора.

А също така, има лична светлина – за сметка на това, че аз активно се съединявам със системата и обменям с нея вътрешните състояния и поправяния, което се нарича заповед. Благодарение на тези два процеса, в които човек през цялото време се старае да участва, той напредва в духовното – и затова те се наричат помощ, поддръжка, която оказва Тора (светлината) в работата.

От урок по статия от книгата „Шамати“, 02.05.2011

[42005]

Опасността не е преминала

Баал а-Сулам, Трудове за последното поколение: „Няма никаква надежда, че с победата на съюзниците нацистите ще изчезнат, тъй като утре нацизма могат да приемат англо-саксонците например, защото и тето мъттаевныйще са пред нас.и. фашизмът бяха само малкъ илюстрациявсъщност,очи са далеч от това, него разбират и чувстват, н живеят в свят на демократи и нацисти.”

Нито един развит народ няма шансове да избегне нацисткия режим, ако не предотвратим болестта с действащо лекарство – ако егоизмът, интегрално затварящ се в себе си, не получи поправяне.

С какво е привлекателен нацизмът и особено фашизмът? „Фашио“ (fascio), на италиански означава връзка, обединение. Това е отговорът на желанието на народа да бъде едно цяло. И затова той заплашва именно развитите народи, чието его расте и които започват да усещат, че трябва да се обединят, тъй като това е заложено в програмата на природата.

Но те действат със силите на егоизма: хората се отказват от личните придобивки и стават единна нация. Те искат да бъдат напълно равни, дори все още това да не е в сферата на собствеността, то да бъде в сферата на всеобщото единение. И селянинът, и премиер-министърът имат еднаква национална гордост, която извисяват над другите народи.

Именно това е един вид „народно единство”, което изисква нашето развитие – отклик на повелята на времето, който не включва поправянето на егоизма. Самият зов е разбираем, усеща се като своевременен и правилен, и за да се укрепи, хората започват да гледат с пренебрежение на другите народи, които в техните очи са далеч от това, не го разбират и чувстват, не са готови за него.

Оттук идват всички диктатори, обединяващи народа, всички нацисти и фашисти. Всъщност те отговарят на някакъв въпрос. И затова тази опасност ни застрашава отново. Човечеството още не я е преминало, а събитията от 20 век бяха само малка „илюстрация” на онова, което може да се случи. Фашизмът и нацизмът все още са пред нас.

От урок на тема „Денят в памет на Катастрофата и героизма”, 02.05.2011

[42038]

Стоейки пред Абсолюта

Въпрос: Каква трябва да бъде правилната молитва?

Отговор: Вярно е, че за се променим, на нас ни трябва в крайна сметка само молитва. Правилната молитва се определя с думите: „Исраел, Тора и Творецът са единни“.

Заедно с целия свят, с всички другари, с всички ближни аз искам да достигна такова състояние, в което всички ние сме обединени и посредством това единство доставяме удоволствие на Твореца. Той по отношение на нас е добър и твори добро. Няма никой освен Него. Така и ние по отношение на Него сме добри и творим само добро. Няма никого, освен нас.

Тогава, както е казано, Той и името Му ще станат единни. Иначе казано, светлината и съсъда, Творецът и ние, стигаме до единение, до сливане.

Въпрос: Това обща молитва ли е?

Отговор: Да. Защото ти се молиш за всички. Това е тази същата молитва, това същото намерение, което Авраам така е искал да разгори във Вавилон. Той се е стремял веднага да предизвика поправянето: „Хайде да се помолим, хайде да направим това!“

„Да се молиш“ означава да съдиш себе си: колко  е изкривено моето състояние и какво не ми достига, за да го поправя? Тоест молитвата – това е по-скоро анализ на ситуацията, отколкото молба към Твореца. Защото е да молим, не у кого, висшата светлина пребивава в абсолютен покой. Тя съдържа в себе си помисъл и чувство, но молейки се, ти сякаш искаш да я надариш със своите качества и усещания.

В това е и проблемът – ние трябва да пренесем всичко към самоанализ. Молитва означава, че аз проверявам себе си: какво не ми достига, върху какво в себе си аз искам да излея светлината. Където аз разкривам недостатък – там и тя пада, там тя и действа. А значи, на мен ми е необходимо да разкрия своите недостатъци, своите потребности.

Аз стоя пред неизменния Абсолют, и всичко в него е към доброто. След като е така, за какво аз мога да моля? Защото, Той и без това изначално дарява изобилие. Излиза, че на мен ми трябва само да разкрия в самия себе си тези места, които е необходимо сега да поправя. Това е и молитвата. Тя, цялата е обърната към мен, към търсене на това, което не ми достига, за да се уподобя на отдаването, на светлината.

От урока по статията „Свобода на волята“, 29.04.2011

[41783]

Напред – и без падения!

Световен конгрес „We!“, Ню Джърси, урок №8

Единственото средство да се удържим в осъзнаването на единствеността на Твореца, в „Няма никой освен Него“, без да гледаме подемите и паденията – това е групата. „Няма никой освен Него“ е това място, в което ние трябва да се съединим и между нас да разкрием Твореца.

Ние достигаме това, за сметка на паденията от това място, отделянето ни от него и един от друг, а след това по-тясното съединяване между нас, приближаването към центъра – и отново отделяне, и отново съединяване, подобно пулсациите на сърцето.

По такъв начин ние все повече напредваме, сближавайки се един с друг, но съответно и повече се отделяме един от друг в паденията – и отново още повече се сближаваме и напредваме в подемите.

Но всичко това става само относно нас, в нашите усещания. И ако повишаваме нашата чувствителност, то и най-малките подеми и падения започваме да виждаме големи, и тогава вече не е нужно да ни хвърлят в различни трагически състояния.

Затова нашите действия в групата се заключават в това, да извършим тези упражнения заедно. Ние трябва да се държим колкото се може по-близо към центъра. На мен не ми е необходимо да се отделям, не ми трябва да падам. Ако в своето предишно състояние аз разкривам недостатък и има какво да добавя, – това състояние вече се нарича за мен падение, и аз мога да напредвам по-нататък.

Аз съм се придвижил напред: „Забележително! Ние сме достигнали нова степен!“. Провеждаме разясненията – и откриваме, че има още възможност за напредък. И тогава на нас не ни трябват падения, ние можем всеки път да се движим напред, като не се удовлетворяваме с достигнатото.

От 8-я урока на конгреса „We!“, Ню Джърси, 03.04.2011

[41830]