На нас ни е много трудно да си представим, как става така, че творението, създадено от светлината, слято с нея и не усещащо никаква малоценност от своята противоположност с нея, изведнъж усеща срам и като не се съгласява да остане в такова състояние, прави съкращение и изгонва от себе си светлината. Какво трябва да преживее, когато чувства, че е абсолютно отдалечено от светлината и пожелае да стане като нея?

Това състояние на сливане и съвършенство, което изпитва творението в света на Безкрайността до съкращението, го заставя след това да измине целия път обратно към света на Безкрайността през всички състояния (1-2-3). И независимо от това, че от страна на светлината не се случват никакви изменения, и Творецът никога не отделя себе си от Творението, творението само не е съгласно да се различава по каквото и да е от Твореца.

Това чудесно свойство, което го заставя да тръгне на такива драматични стъпки – да съкрати желанието си, да придобие екран, да премине целия процес на отделяне от Твореца, от светлината и след това да се върне към Него, преминава през целия този кръг. Така действа желанието.

И как става така, че светлината, даваща на творението усещането за единство, за съединение, за липса на разлика между него, в същото време пробужда в него някакъв особен срам, принуждаващ го да направи съкращение и да премине през този дълъг път, отдалечено от Твореца.

Какво особено има в това усещане за срам, че то става толкова силен двигател, заставящ творението да се отдели от Твореца, да скрие себе си от Него, както иска да се скрие, когато се срамува от друг човек и да направи след това всички поправяния. И не за да се възгордее със себе си, а за да върне на Твореца, на Неговата любов, същото това отношение, което е усетило творението от Него, когато е изпитало срам. Това са много висши понятия.

Става така, че си струва творението да измине целия този ужасен кръг, без да спира по пътя, без да отстъпва в каквото и да е било, макар че всеки един миг то да може да се върне обратно в същото това състояние на Безкрайността! И все пак то всеки път наново решава „Не, аз не съм съгласен на това безкрайно напълване, ако не действам в него осъзнато и ако не мога да се гордея и да уважавам сам себе си!“ И разбира се, тук не се има предвид гордост от егоизма – а творението иска да върне на Твореца това отношение, което е разкрило по отношение на себе си.

А любовта от страна на Твореца всъщност с нищо не задължава творението в света на Безкрайността. Творецът се отнася към него като баща, безкрайно любещ своя син и готов да му отдава без всякаква сметка и не предполагащ какъвто и да е срам. Но синът в тази любов на Твореца разкрива доколко сам не е в състояние да обича. И само едно единствено нещо го потапя в срам – това, че самият той не е способен да обича безкористно, не е способен да върне на Твореца такова отношение от точката на тъмнината и откъснатостта.

И затова синът решава, че е готов да приеме от Баща си тъмнината вместо светлината и дори най-страшните удри, и независимо от всичко ще Го обича така, сякаш получава от Него най-доброто, истинската светлина на Безкрайността. Синът иска да докаже сам на себе си, че иска да Го обича не по-малко отколкото Той него. И затова в него не остава никаква друга възможност освен да дойде до състояние, когато ще премине през пътя на тъмнината, на пряката противоположност на безкрайното напълване, за да може над цялата тази тъмнина да разкрие любовта, независима от каквито и да е условия.

От урока по “Учение за Десетте Сфирот””, 16.05.2011

[43564]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок | Add Comment →