Ако искам да развивам в себе си искрата за отдаване – силата, способна да се съпротивлява на моя егоизъм, то ще се опитам да се съединя  с другарите, съгласно методиката, която обяснява учителя, с помощта на светлината, която идва по време на нашите съвместни занятия.

И тогава започвам да чувствам, как расте желание ми да постигна целта, защото аз влагам толкова сили и се опитвам да изясня, какво е това истинско отдаване – в сравнение с получаването, единството – в сравнение с разделянето, групата – в сравнение с обособения човек.

И когата се стремя чрез групата, именно към единство, към отдаване, към Твореца, то благодарение на това, че много се учих и влагах толкова сили, получавам просто обратния резултат – усещане за разединяване.

Преди не съм усещал това, чувствах само точката за отдаване и се надявах, че всичко ще постигна, ще удовлетворя това ново желание. Но сега, вместо това точково ново желание, аз получавам в тази точка усещането, колко съм противоположен и далечен от съединяването, връзката, групата, учителя, кабалистичната методика, отдаването. Отблъскват ме всички тези понятия.

И тогава ми се струва, че сякаш съм получил съвършено обратни резултати, на това, към което съм се стремил. И си мисля: а, може би, това означава, че методиката е неправилна? Започвам да се съмнявам в книгите, в групата, в учителя. И не разбирам, че това е правилната форма за равитие, и именно сега започвам да разкривам своето истинско състояние относно Твореца, свойството за отдаване, като узнавам, колко съм далече от него.

Ако ми се отдаде, някак да преодолея това усещане и да продължа насила своите опити да се съединявам, да се уча, да привличам висшата светлина, да стана еднородна част от групата, както съветва учителят, и да се установи групата, съгласно своя устав – то аз ще се издигна над това чувство на отблъскване и отделяне, и ще почувствам, че наистина получавам много нови разбирания, нова сила, връзка и съм напреднал!

Тоест, аз получавам добро усещане, с нови сили се включвам в учението, в работата – докато от моя силен стремеж за отдаване и съединяване, отново не премина към чувството за разединяване и безсилие, към загубата на интерес. И си мисля: „ Това ли е цялата награда за моята работа?!” Не вярвам, че това може да е възнаграждението!

Ако групата не поддържа човека, то е много трудно да се повярва в правилността на такъв път, защото цялото ми същество говори за обратното: че това не може да бъде! Но и това препятствие, всъщност, е преодолимо, „защото, което не прави разумът – прави времето”, и в резултат, започвам постепенно да се катеря по тази планина, където е дворецът на Царя. (Баал а-Сулам дава този пример в „Предисловие към ТЕС”, п.33)

Това е правилното напредване, но когато то се възприема в нашето егоистично желание, в нашето сърце и разум, то на нас ни е трудно обективно да погледнем на него отстрани и да съдим себе си като непредубеден съдия, независим от собствените усещания. Но винаги тук се срещат две противоположности: ние се стремим към отдаване, съединяване, единство, към духовното – а нас ни оттласкват отзад. А ние, все пак се стремим – и отново ни отхвърлят. Така става напредването.

И тук, всичко, разбира се, зависи от това, колко бързо човек преодолява това отхвърляне и се връща към съединението. За това много силно влияе обкръжението, „опората в пътя”, която създаваме за себе си с учението и с работата, като следваме строго правилата и колкото е възможно по-тясно, свързвайки се с живота на групата и с разпространението. Колкото повече човек влага сили за това, толкова по-силно ще ускори своето развитие.

От урок по статия от книгата „Шамати”, 11.05.2011

[42787]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок | Add Comment →