Винаги вървим по „криволичещ” път: стремим се към отдаването и съединението – и биваме отблъснати назад, разкривайки колко не съответстваме на отдаването и съединението. После, въпреки всичко преодоляваме това състояние и осъзнаването на злото, издигаме се над своите лоши усещания и напредваме.

Тук действа условието: „Прави каквото искаш – само не побягвай!” Когато почувствам отблъскване в разума и сърцето, си мисля: „Не си струва да продължавам – това не е за мен. Тук няма нищо и трябва да се върна у дома!” и просто стоя на края на пропастта – тогава, трябва да преодолея съмненията с вяра над знанието и да продължа напред.

Затова е казано, „преимуществото на светлината ще се види от тъмнината”. Тоест от състоянието на тъмнина, неразбиране, празнота в сърцето. Точно по този начин напредваме: стремим се напред, получаваме тласък назад и го усещаме много повече от напредването. Тоест сякаш правя крачка напред (1) и две назад (2), а след това трябва да престъпя тези две крачки и да се върна напред – тогава се оказва, че съм направил една крачка нагоре!

Защото, когато са ме отблъсквали, в мен са се разкрили нови желания, нов егоизъм, още по-тъмен и жесток, а аз трябва да го преодолея, да се издигна над него и да се съединя с групата, с още по-мощна сила отпреди.

Сега, отново трябва да напредна две крачки, пак да получа допълнителен егоизъм, който да ме отблъсне две крачки назад, да го преодолея и над него, ще се издигам все по-нагоре. Тоест всички сили, които ме тласкат назад, превръщам в помощ за своето напредване.

Така се издигам на планината, на която се намира дворецът на Царя: колкото по-нависоко съм се изкачил, толкова по-силно ме бутат надолу, а аз се катеря обратно с голяма упорство и се издигам все по-нависоко. Състоянията стават все по-лоши.

Както е казано за раби Шимон, авторът на книгата „Зоар”, който преди да се издигне на най-високото, окончателно поправено състояние, паднал толкова ниско, че се почувствал като обикновен търговец на пазара. Тоест колкото по-нагоре се издигам, толкова по-дълбоки са моите падения, когато чувствам, че изобщо не принадлежа на този път – но въпреки всичко, вървя напред.

Как мога да почувствам сладостта на сливането, ако не съм усетил горчивината на разединяването и ненавистта? Ако не съм изпитал глад и апетит, как мога да усетя вкуса на храната? Вкусът се ражда от дълбочината на желанието, на глада, на страстта. Ако нямам нищо от това, как ще мога да почувствам нещо?

Затова ни принуждават да се стремим към духовното и да мечтаем за него, да го преследваме… Макар, това мое желание да не е реално, да не бягам натам и да не се съединявам правилно – това не е важно! Но когато се отблъсквам назад – ето, това е реално! Именно моето падение е истинско!

Напредвам със свои сили. Но когато ме отблъскват назад – го прави светлината. Тоест именно това отблъскване е и моят истински духовен съсъд. И отново напредвам със свои сили, а светлината ме отблъсква назад. Точно тези падения раждат в мен истинското духовно желание – истинската ненавист, истинското отблъскване, истинската потребност. А докато действам със свои сили, това е просто игра, както е казано: „Направи всичко, което е по твоите сили!”

Тоест именно в паденията, точно изучавам истинската форма на отдаването и напредването. Фараонът ме учи да разбирам Твореца. И не е възможно да усетя наслаждението и вкуса на съединението, ако преди това не е имало свади, отблъсквания, ненавист.

От урока по статия от книгата „Шамати”, 11.05.2011

[42847]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок | Add Comment →