(Коментар на статия от книгата „Шамати”)

Възможно е да постигнеш сливане с Твореца само, излизайки от „изгнанието”. Изгнанието е усещане за личното откъсване от Твореца, за недостиг на сливане.

Но откъде да знам, какво е сливането, за да усетя, че сега не се намирам в него и да тъгувам по него, да плача и да не искам нищо друго, освен излизане от това състояние?

Защото сегашното състояние не ми се струва толкова лошо – наистина, не ми стига някакво напълване в живота, но не може да се каже, че стардам много от него. Това не се нарича „изгнание”.

Изгнанието е състояние, противоположно на сливането, когато страдам само за него и усещам неговото отсъствие като нетърпима болка, проникваща до най-дълбоката ми същност. Как да постигна такава остра потребност?

Това е същият въпрос, който е задавал Авраам: „Как мога да съм сигурен, че моите потомци ще получат в наследство земята на Израел? Земята (арец) означава „желание” (рацон). И как да постигна желание, което ще бъде изцяло насочено към отдаване?

Защото всички мои желания са насочени към егоистичното получаване и има само една точка в съцето, която се нарича „Авраам” – началото на поправеното желание, от което се ражда новият подход, новият въпрос. И Творецът му отговаря: не се вълнувай, Аз ще те изпратя в изгнание.

И тогава Авраам се успокоява, защото разбира: каквото и да става, аз непременно ще стигна до такова страдание поради недостиг на сливане с Твореца, а от него задължително ще стигна до сливане. Тоест човек разбира, че няма изход – той трябва да намери желание, потребност за сливане с висшата сила.

Затова, той трябва да попадне под чужда власт, противоположна на Твореца. Тази власт ще му се разкрие постепенно, стъпка по стъпка, като абсолютно нетърпима. В началото, дори ще му се струва добра и напълно необременителна, като „лека паяжина”.

Той ще влезе в Египет и ще започне да работи за своя егоизъм, защото в земята на Израел е започнал глад (в желанията за Твореца). Йосиф слиза в Египет, а после цялата къща на Яаков – тоест, целият човек, с всички свои желания и намерения, лоши и добри, потъва в своя егоизъм и се чувства добре в него! Това вече не е малко его, а е обратно на сливането с Твореца, на духовното, противоположно на отдаването и любовта.

Всичко това започва от ненавистта, разгоряла се между братята и продажбата на брата в робство. Така, всички желания на човека започват да се развиват в егоизма и той не чувства, че това е лошо. При него всичко е добре – има „седем плодородни години”. Дори ако чувствам, че съм в нещо противоположен на Твореца и се намирам в егоистичния Египет, там съвсем не ми е толкова зле.

И така, ние се развиваме естествено, докато не започнем да строим градовете „Питом и Рамсес”. За Фараона, за нашия егоизъм, тези години означават добър живот, но за нашата точка в сърцето, която започва да се проявява, това е горчив живот. Аз чувствам, че това са бедни и нещастни години – нямам нищо в тях, само пустота. Дори и да получавам някакво наслаждение от този живот, после горчиво се разкайвам за него. Така стигам до вика за моя ненужен живот.

Виждам, че съм се объркал, желаейки да проверявам всичко с разума и егоистичното си чувство, т.е. с нечистата сила (клипа), която се състои от знание (в главата) и получаване (в тялото). Чувствам, как тя ме убива, изисквайки постоянно да получава подтвърждение от разума, че печеля, преуспявам, не падам, напредвам – че непрекъснато нещо придобивам! Такова е изискването на моя егоизъм.

Но от друга страна, започвам да разбирам, че този егоистичен подход просто ме погребва в Египет и не искам да остана в него. Не това е била целта на живота ми. И тогава, започвам да търся как да се изтръгна от властта на Фараона – знанията и получаването. Търся нови понятия, които да са по-висши от това. И постепенно разкривам, че има свойство Исраел (яшар-кел, „направо към Твореца”), което е над знанието и усещането в моето желание за наслаждение, изгодното напълване и егоистичния разум.

Има друго състояние, по-висше от това, „главата” на което се нарича вяра, а „тялото” – отдаване. Точно това е „душата”, която се различава от егоистичното тяло, базирано на знания и получаване. Така, в резултат на своята работа и именно благодарение на разкрилия се в мен Фараон,  започвам да ценя и величая желанието за отдаване, в сравнение с желанието за получаване, а вярата – да предпочитам пред знанието.

И когато започна да работя така, в мен се разкрива още по-силно властта на Фараона. Преди не съм знаел, че той е жесток владетел, от който трябва да бягам. Моше (в мен) бяга от Фараона в страната Мидян и трябва да се крие от него 40 години, т.е. в човека расте силата на отдаване, срещу Фараона. Тя все още е малка, не е способна да го надвие, но човекът вече разбира, че трябва някак да се бори с егоизма, който му носи зло.

И тук разбира, че му трябва помощта на Твореца – и започват египетските наказания. Той чувства, как ударите минават през Фараона и чрез тях, неговият Моше се отделя от него, приготвяйки се да изведе „целия народ” – всички желания.

Така се сбъдва обещанието на Твореца, че потомците на Авраам ще бъдат изгнанници в чужда страна, потискани 400 г., и ще излязат оттам с голяма придобивка. Това е същото желание, което е израснало в Египет за сметка на Фараона, на егоизма, на цялата тази борба.

От Египет, не вземаме със себе си самия Фараон – но вземаме от него тези желания, за които сме спорили, и излизаме с вяра над знанието. Можем да вземем със себе си тези желания и да ги изведем от състоянието на изгнание. Именно в тях сме усетили това изгнание (галут) – и в тях искаме да почувстваме освобождението (геула), разкриването на Твореца.

Цялата ни работа в Египет се състои в това, да разпознаем разликата между прекрасните градове за Фараона и нещастните за нашето желание да се освободим от него – да различим Фараона, „помощта срещу теб” и помощника, заедно с който ти ще отидеш при Фараона, т.е. Твореца. Виждаш, че те стоят един срещу друг, а човекът е по средата и моли Твореца да разреши всяко състояние.

От урока по статия от книгата „Шамати”, 11.04.2011

[40355]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - No Comments→

Въпрос: Върху какво трябва да се съсредоточи сега световното кли, за да почувства, че се намира в Египет и наистина да поиска да излезе от него?

Отговор: Трябва да се удържаме в подема, а не в падението. Всеки от нас и всички ние  заедно, в никакъв случай не трябва да се отпускаме, като изпадаме от установения ред, защото това задължително ще ни свали надолу.

Много бързо трябва да се насочим към седмицата на Песах и да се подготвим, като разберем какво означава излизането от Египет. Необходимо е с всички сили да се подготвим за въодушевлението, за тази вълна. Колкото по-мощен бъде нашият стремеж, толкова повече ще ни подейства светлината на Песах.

Длъжни сме да осъществим това точно сега. Преди всичко трябва да сме единни. От Египет излиза не един човек, а всички без изключение: жени, мъже, деца, старци. Това е и обединението, насочено към общото излизане. Ето за какво трябва да мислим, постоянно поддържайки намерението.

До празника остана по-малко от седмица. „Празникът” е външен знак, но като се възползваме от тези седем дни, можем да се сплотим, да създадем такава връзка и да формираме такива намерения на уроците, че да ни „хвърлят” напред.

Едни преживяват падение, други – подем, трети ги тресат промени – нужни са ни всички тези състояния. Човек трябва да цени падението по същия начин, както подема. Тъй като едното не може без другото.

От урок по статия на Рабаш, 12.04.2011

[40475]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Конгреси и събития - No Comments→

Рабаш, “Даргот Сулам”, статия 932, “Първото обновление”: “Всички обновления започват едва след като човек излезе от себелюбието си. И затова езичниците не трябва да се обучават в Тора.

Защото, когато човек е в Египет, той не може да бъде юдей, защото е поробен от Фараона, царят на египтяните. Когато е роб на Фараона, той не може да бъде роб на Твореца.

Казано е за това: „Израел са Мои синове“ те са Мои роби, а не роби на робите. А когато човек служи на себе си, той не може да бъде роб на Твореца, така, както не може да служи на два царя едновременно.

И едва след като човек излезе от Египет, т.е. от егоизма, тогава може да бъде служител на Твореца. И тогава може да получи Тора. Оттук следва, че първото обновление е при изхода от Египет.“

Човек, който се намира в егоистичното си желание, се нарича „не еврей“. Човек, който се издига над егоистичното си желание, т.е. излизащ от Египет се нарича „юдей“, защото достига единство (ихуд) със светлината, с Твореца.

Тора, т.е. пътят на отдаването, може да се изучава само след издигане, след изход от Египет. И затова е казано, че езичниците не трябва да бъдат обучавани в Тора. „Не трябва“ – означава невъзможно. Тъй като оставайки в егоистичните си желания, ти нищо не разбираш от духовното и нямаш дори и най-малкият шанс да се докоснеш до него. В желанията си и мислите си ти не можеш да обхванеш края на нито една от нишките, за да се добереш до духовния свят.

Нужни са ти помощни средства – само чрез правилното им използване ще достигнеш желаемото. И затова всички обновления, всички духовни промени са възможни само след изход от Египет, т.е. от егоизма. А дотогава не можеш нищо да разбереш. Дотогава се намираме в тъмнина и можем да вървим само със затворени очи, съгласно съвета на кабалистите.

Това е всичко, което ни остава – да разберем, доколко нашият свят е противоположен на духовния. Обръщането на 180 градуса няма да ни помогне да се измъкнем от мрака към светлината. Защото нашата тъмнина е египетска тъмнина, от която няма посока към светлината.

Само постепенно, чрез правилни действия ние достигаме до вярното желание. И макар то също да е егоистично, но благодарение на въздействието на светлината можем да излезем от Египет в алтруистичното намерение лишма.

Става дума за две абсолютно отделени състояния. Човек, намиращ се в нисшия свят, т.е. в егоистично състояние, в намерение за получаване, не е способен да разбере помислите и действията на тези, които се намират в отдаване. Едното никак не се съприкосновява с другото, това са съвършено различни програми, които не се пресичат помежду си.

Тъй като по отношение на духовния свят, нашият свят го няма. Той се проявява само във въображението на човека, като предварителна, минимална реалност, необходима за встъпване в духовната реалност, в единствено съществуващата. Всичко, което виждаме и си представяме тук е подобно на видение на човек, който лежи в безсъзнание.

А всички обновления, всички постижения и истински разчети започват с изхода от Египет.

От урока по статия на Рабаш, 12.04.2011

[40487]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - No Comments→

Въпрос: Какво представлява действието „отдаване“ и как да го постигна?

Отговор: Рабаш пише в своите писма, че аз атакувам сърцето на приятеля си с подаръци, така, сякаш му изпращам стрели или патрони.

И макар неговото сърце да е “каменно сърце” (лев а-эвен) покрито с мощна броня (клипа), както и моето сърце, но удряйки едно след друго, аз постепенно пробивам бронята и се докосвам до сърцето му.

И тогава го напълвам с моите подаръци и любов. Така аз завоювам сърцето на другаря си и с това придобивам свойството отдаване.

Аз правя това, защото искам да проникна в сърцето му и сам да усетя намиращото се там. Това не е нашето обичайно егоистическо сърце, а точно това духовно пространство, „място“, където искам да се съединя с него. Там се опитвам да се провра.

От писмо № 40 на Рабаш: Всеки подарък, с който дарявам другаря си е като стрела или куршум, оставящ отверстие в сърцето му.

И макар сърцето на другаря ми да е каменно, но постепенно отверстието става все по-голямо и множеството пробойни се обединяват в една празна полоса, където се промъква любовта на даряващия подаръци и запълва със себе си цялото това пространство.

А жарката топлина на любовта притегля към него искрите на любовта на другаря и тогава тези две любови създават едно общо любовно одеяние, покриващо ги и двамата.

Това означава, че една любов обкръжава и обгражда и двамата и от този момент те стават като един човек. Тъй като те са скрити под едно общо одеяние, отменяйки се един пред друг…

Можем дълго и красиво да говорим и да обсъждаме безкрайно много въпроси, но практически, след всички тези въпроси и отговори има само едно действие, за сметка на което ти навярно ще напреднеш в правилната посока. За това пише Рабаш. Тази работа може и външно да не се проявява между другарите, но вътре в тях пламти огън.

От урока по статия от книгата “Шамати”, 12.04.2011

[40451]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - No Comments→

По статията на Рабаш „Докато не паднал владетелят на Египет”, „Шлавей Сулам”, 1989/90.

„Трябва да се работи заради небесата, т.е. заради отдаването. По време на изгнанието, този разчет бил под властта на Фараона, царя египетски”.

Не знам какво е истинско отдаване, как мога да дам нещо на човек, който е напълно откъснат от мен, когато нямаме „общи основания” за добротата: общоприети нрави, уважение на заобикалящите или нещо друго.

Някои хвърлят пари или пропиляват богатството си – и все пак изпитват удоволствие от това, получават достатъчна компенсация за „отдаването”. Един изпитва задоволство от добрите думи, друг от славата, която ще получи в бъдещите поколения, трети – от самоуважението.

На запад има нова тенденция, наречена „долар на ден”. Човек жертва ежедневно по един долар, за да нахрани гладуващо африканско дете, което никога няма да научи за него. И всички подобни дарения също носят удовлетворение – защото дарявам на някого живот. Какво е един долар в сравнение с чувствата, предизвикани от това в мен?

Но тук става дума за пълно откъсване от самонаслаждението. В нашия живот не можем нито да си го представим, нито да го почувстваме. Не разбираме, как можем да дадем нещо на някого без каквато и да е ответна реакция – нито в мислите, нито в усещанията. Това е скрито от нас.

Ето какво е изгнанието при първото приближаване: оказва се, че не знам какво е чисто отдаване. Именно това ме отделя от духовното.

„Египет (мицраим) означава теснина (мецер), а „теснина” означава оскъдност на милосърдие, когато човекът може само да получава, а не дава нищо”.

Все още ни предстои да разкрием, че сме лишени от каквито и да е зачатъци на отдаване и умеем само да получаваме. Ако получа, тогава отдавам. Всъщност това изобщо не е отдаване, но го наричаме така, защото в нашия свят съдим за човека по неговите действия, а не по намеренията. Намеренията се отнасят към науката кабала, а действията – към мнението на този свят.

„Широтата” е щедрост, голямо отдаване. А „теснината” е обратното – отсъствие на отдаване. Така че властта на Египет се състояла в това, че всеки е можел да извърши действие само срещу отплата”.

Ето това сме ние. Истината е, че много не го осъзнаваме и затова състоянието ни още не се явява изгнание. Добре си живеем. Вярно, египтяни сме – но какво от това?

„Той не позволява да се изпълни нито едно действие без отплата, само заради отдаване”.

Това е нашият Фараон. Дори не осъзнаваме, че ни управлява. Властта на Фараона се разкрива само тогава, когато искаш да направиш нещо заради отдаване и откриваш, че не си способен. Именно тогава се проявява Фараонът, царят египетски. А дотогава самият ти седиш на трона и правиш каквото искаш.

„Това означава, че Египет бил теснина за Исраел”.

Казано по друг начин, той препречвал посоката право към Твореца (яшар Ел).

От урока на тема „Подготовка за излизането от Египет”, 11.04.2011

[40382]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - No Comments→

Фараонът в теб трябва да израсне. Отначало той е малък, що за цар е това? Йосеф чувства, че може да управлява целия свой Египет, с целия свой егоизъм в своя полза. Той предвижда бъдещето и знае, какво трябва да прави. Моето его разцъфва, аз достигам „седемте сити години”.

И даже, когато започнат „седемте гладни години”, все още не чувствам това. Аз продавам своите запаси на Фараона. За мен е изгодно, че на египтяните им е зле – аз ги продавам на Фараона с всичко, което имат. А Исраел в моята страна Гошен въобще не страда – там няма глад.

Вижте как последователно трябва да се разкрият тези състояния в човека, едно след друго – докато той не започне да разбира, че Фараонът – това е неговият ангел на смъртта и нищо не трябва да се прави с него. Тогава той започва да осъзнава, че всичко това идва от същия източник – от Твореца, и Фараонът го приближава към Твореца („приближава” и „принася в жертва” – това е едно и също), все едно ни помага „от противоположното”.

От получаването аз вече не получавам наслаждение, а от отдаването – все още не получавам, и какво ми остава тогава – нямам нито това, нито другото! Това се нарича: „И застенали синовете на Израил от такава работа”. Аз съм излязъл от егоистичното получаване и не виждам в него никаква радост – тези „прекрасни градове” са хубави само за Фараона, а на мен нищо не ми дават. Тоест, аз вече съм отделил себе си от Фараона.

Но тези градове за мен така са и останали бедни – защото нищо не съм получил за тях. Къде е отдаването, постижението – няма нищо. Защото искам отдаването и духовното постижение егоистично! Аз искам да отдавам заради себе си. А как да достигна до чисто, безкористно отдаване?

На мен ми е необходимо да се издигна над тези „бедни градове”, за да не чакам отникъде никаква компенсация за своите действия. И само тогава съм готов да се издигна на степента на вярата, която съвсем не е свързана с моето желание и днешните ми свойства.

Аз не мога сам да достигна това състояние, но на мен ми е необходимо желание да се докосна до него – поне малко да се отделя от мислите за самия себе си. А това е голям проблем. И когато, все пак, идвам до това чрез прекрасните градове за Фараона и нещастни за Исраел, то започвам да разбирам, че е невъзможно да напредна по-нататък – освен, чрез ударите свише. А никога няма да успея да се отделя от своя егоизъм и да забравя за всякаквите последствия от своето отдаване.

А вече мисля за отдаването, но как да не чакам никаква полза за себе си от него? За това са ми необходими истински удари, за да страдам, заедно с Фараона от егоистичното използване на своето отдаване.

Тогава идват египетските наказания, и за сметка на тях, искам да се издигна по-високо от всеки свой собствен интерес, от всяко последствие от своето отдаване за самия себе си. Тоест, започвам да се стремя да отдавам, заради отдаването – в мен се формира потребност да се избавя от своето его. Тези 10 удара ми разкриват образа на това, което се нарича освобождение. Защото, иначе няма да мога да премина в следващото състояние.

Изгнанието и освобождението се определят от недостига и присъствието на Твореца. И трябва да разбера: какво се нарича Творец, за да се прояви Той на мен някак, в моето изгнание и да изляза към освобождението. Нека Той се прояви от страната на своя недостиг, но да има в мен някакво усещане за Него. За това и се случват последните удари.

Когато идва ударът, чувствам, колко е полезен той за мен , защото става много силно разкриване на злото. Но от друга страна, тези удари са много болезнени и преминават през мен като вътрешни, душевни сътресения. Но те много укрепяват човека, точно както солта, която „консервира” месото. Тези удари донасят оздравяване.

От урока по статия от книгата “Шамати”, 11.04.2011

[40340]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - No Comments→