Световен конгрес “We!”, Ню-Джърси, урок №3

Въпрос: Доколкото разбирам, Творецът си играе с нас на игра, която има определена цел. Но всяка игра има свой край и значи, примерно след 200 години тази игра ще завърши?

Отговор: Надявам се да завърши по-рано. Казвам ви го с пълната увереност, че ще можем да я завършим в следващите няколко години. Няма никакви пречки.

Въпрос: Ако тази “игра” завърши и ние със сигурност достигнем до там, докъдето трябва да достигнем, да поправим душата си – тогава в какво се състои разликата между лявата и дясната линия? И какво ще стане ако в крайна сметка изберем лявата линия?

Отговор: Целта на творенията се състои в това, че всеки от нас – малка точка в общото кли/желание – да достигне до съвършенство, до такова съединение с всички останали точки на това кли, което съществува между клетките на съвършения, здрав организъм.

За да достигнем до тази цел, ние трябва да разберем, да усетим, да постигнем цялата тази обща голяма система, защото всъщност ние сме един организъм, в който сме съединени един с друг.

Дори нашето физическо тяло функционира благодарение на това, че през него преминава някакво информационно поле. Това не са просто лимфна система, кръвоносна система, нервна система и т.н. – това е една обща информационна система. Затова е невъзможно да стане така, сякаш съм взел сънотворно и съм заспал или съм замразил себе си за 200 години, и след това да ме събудят и аз да се окажа в Края на Поправянето. Такова не може да бъде!

Аз трябва да развия разума и сърцето си, способността си да разбирам, да осъзнавам, да постигам. Няма как за един час да налеем в едно дете всички тези знания, които то трябва да усвои за 20 учебни години. И точно така няма да успеем на научим човек, израснал в джунглите на всичко това, което трябва поетапно да получи в течение на няколко десетки години. Имаме примери за това.

С други думи, всеки човек трябва да премине през свой, личен път на развитие, постепенно, упорито да развива себе си. И разликата е само в това, ще го подтикват ли през цялото време отзад с „пръчка“ или той ще напредва по собствено желание.

Тъй като ни предстоят определени етапи на поправяне и всеки от нас е задължен да премине последователно през тях. И всеки път аз съм като малкото дете, което родителите са заставили да прочете още една дума и още една и още една… И аз толкова страдам от това, че ме принуждават да уча, докато не разбера, че все едно, на мен ще ми се наложи да го направя.

А ако съм умен, то разбирам, че мога да изработя в себе си желание към четене. Да кажем, като гледам другарите си, които вече са се научили добре да четат, аз започвам да се стеснявам от своето неумение и в мен се появява желание да ги „догоня“. И тогава на мен вече не са ми нужни никакви подтиквания, аз сам се движа напред.

В това е разликата между лявата и дясната линии – пътя на страданието, когато от всички страни върху тебе се сипят удари, и „сладкия“ път, когато се намираш в правилното обкръжение, което пробужда в тебе чувство на завист. Ти гледаш на тях и им завиждаш за това, което ти нямаш, а те имат. И това те заставя да се движиш.

От 3-я урок на конгреса “We!”, Ню-Джърси, 01.04.2011

[39824]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития | Add Comment →