Entries in the '' Category

Конгресът е празник за душата

каббалист Михаэль ЛайтманВъпрос: В конгресите съдържа ли се по-голям потенциал за привличане на чудотворната сила на светлина, отколкото по обичайно време?

Отговори: Да. Имено на такива големи събирания като международните конгреси, а и по време на всички по особени срещи и събирания на приятелите, с общи сили ние полагаме големи усилия, и имено това е нужно за привличане на чудодейната сила на поправянето.

Затова кабалистите ни съветват да провеждаме подобни събирания, и ние действаме само съгласно техните указания. В крайна смета, ние искаме да постигнем нещо чрез чудотворни средства, без да разбираме как това се случва, без да виждаме причинно-следствените връзки между бъдещето и настоящето състояние, и без да знаем всички условия, които трябва да съблюдаваме, за да изпълним това.

Затова следваме кабалистичните указания. Те ни казват, че трябва да се включим в обществото, да се обединим с другите колкото е възможно повече, да учим заедно с всички с намерението да привлечем обкръжаващата светлина, т.е. чрез изразяване на своето желание да се издигнем към по-висше стъпало, към отдаване и любов. Понятно е, че колкото повече се съберем заедно, толкова по-голяма е нашата сила по количество и качество, и по-значително можем да напреднем.

Сумата на всички такива действия и натрупването на усилията ни довеждат, най-накрая, до „откритието”.

От урока на тема „Чудесната сила на ученето”, 08.03.2011

[37431]

Човекът в човека изисква

каббалист Михаэль ЛайтманНашият метод за възпитание на децата  е не да ги дресираме и тероризираме за да развият навици, освен най – необходимите за ежедневния живот. Ключът към възпитанието е да дадем на младите инструментите за разбиране мястото и важността на всяко явление в техния живот, за да бъде ясна на всеки системата от ценности:  важността на групата, над нея е важността на Твореца, а под нея е всичко, което води до това. Останалите неща нямат никаква връзка със свободата на избора и трябва да бъдат използвани, ръководейки се от простото решение: доколко  са жизнено необходими.

Така, обкръжението на едно дете трябва да бъде разделено на две части:

1) необходимото за съществуване

2) всичко, отнасящо се до духовното, чиято важност ние искаме да издигнем чрез нашия свободен избор с помощта на група, обединение и учение.

И тази система е приоритетна за детето. То трябва непрекъснато да бъде в нея, за да види себе си като най-важното нещо, което трябва да бъде реализирано.

Затова, ние не можем да очертаем за децата нормите на поведение за целия им живот, тъй като този метод повече не работи за новото поколение. Те трябва да получат инструментите, които ще останат с тях за цял живот. Те ще действат, използвайки тези устройства, решавайки „за” или „против” на всяка стъпка по пътя, във всеки момент от живота си.

Затова ние им предаваме метода, но навиците трябва да се обработят в групата. Колкото повече време прекарва детето в групата, толкова по-добре то разбира нейното влияние върху себе си, усеща нейния отговор, занимава се с нея и се развива. Там то намира връзка, сила, подкрепа и поле за работа. Там детето напредва и ако то падне в даден момент, тогава се използва ученето и молитвата. След като придобие силите да се издигне, то все пак пада отново, и този процес може да се случи само в групата. С останалия свят детето може да взаимодейства колкото е необходимо.

Децата трябва да усвоят тези принципи възможно най-добре, докато ги възпитаваме. Част от тях ще влязат в поведението като навици, което зависи от личността на всяко едно дете и от особеностите на неговата душа, докато останалото ще бъде постигнато по време на работата в групата. Но за да остане това в тях, децата трябва да знаят как да живеят, започвайки с първите години от живота си.

В крайна сметка, точно „човешката” част в новото поколение трябва да претърпи промяна, а не животинската. Преди това ние сме били животни и затова е нямало никакви особени промени.

Децата са получавали възпитание, достатъчно за живота. Провалът във възпитанието може да се обясни с факта, че в новото поколение се развива и променя „човешката” част от нашето желание. Затова, никой не разбира какво се случва с децата и какво искат те.

Те самите също не го разбират. Човешката част, която се развива в младото поколение, изисква метод за поправяне. Ако дадем този метод на човешката част и дадем на неговата животинска част привично поведение, придобито в детството, което ще стане негова втора природа – така ние ще му дадем всичко необходимо.

Той сам ще управлява и двете части. За животинската част той ще има навици и ще има метода за работа с човешката част.

От беседа за възпитание на децата, 18.02.2010

[37075]

Сътвори в себе си Човека

каббалист Михаэль ЛайтманКнигата „Зоар”. Глава „Итро”, п.194: Когато този човек говори, той опъва кожата на челото си и така линиите стават по-незабележими. Той накланя главата си и върви. Той използва дясната ръка като лява, а лявата като дясна. Той винаги е тъжен, злослови, счита себе си за умен във всички свои дела и изпитва ненавист към тези, които се занимават с Тора.

„Зоар“ говори за формите на съединение между нас. „Човекът” в мен е моето отношение към другите, а не аз към себе си. Сам по себе си аз не съм „човек”, а животно, както е казано: „Ние сме като животни”.

Но ако започна да създавам взаимоотношение с обкръжението, с моите приятели, за да поставя себе си под тяхното въздействие и да разкрия Твореца във връзката между нас, тогава място на нашето съединение се нарича Шхина, и в нея се разкрива Творецът. „Човекът” в мен е моето отношение към моите приятели, които пробуждам в себе си, за да създам това място на разкриване на Твореца.

Затова всеки сам по себе си не е „човек”, защото да бъдеш „човек” означава „да бъдеш подобен на Твореца” в отношенията с другите хора, в отдаване и любов. На иврит думата човек (адам) произлиза от думата подобен (адаме).

Зоар говори имено за тези форми на „човека”, видовете връзки между нас, т.е. за парцуфа (структурата) на душата. Този парцуф съдържа всички форми (сили) описани по горе: ръце, лица и т.н. Това са десетте сфирот с 613 желания, които трябва да поправим от егоистични в добри отношения между нас.

Затова, когато „Зоар“ ни разказва за хора с определени черти на лицето, цвят на косата, линии на ръцете и за други характеристики, тя говори за връзката на всеки един от нас с другите, за видовете на тези връзки основана на типовете души, за свойствата на „човека” в нас.

От урока по книгата „Зоар“. Предисловие, 04.03.2011

[37028]

Духовната свобода на личността

каббалист Михаэль ЛайтманСъществува закон: да се следва мнозинството на материално ниво и да се следва личността на духовно ниво.

Да допуснем, че влизам в група. Представлява ли тя мнозинство за мен? Задължен ли съм да слушам другарите? Пред себе си виждам триста мъже – това е вече сила.

Ако ми предявят изисквания на материално ниво – това е едно, но какво ще бъде, ако ми диктуват условията на духовно ниво? Те разбират ли повече от мен? По-умни ли са взети заедно? И как да се държа с тях?

Имам ли право да оказвам въздействие върху групата? Защото, ако я смятам за мнозинство, трябва да склоня глава и да приема мнението на другарите.

А от друга страна, става дума за духовен живот. Означава ли, че трябва да следвам не мнозинството, а личността. И тази личност, аз ли съм?

Сложни въпроси. Отнасят се за всяка група.

В материален смисъл, с мнозинството всичко е повече или по-малко ясно. Макар, че и тук има много фракции и течения, партии, правителства, мафия…. Светът няма единно мнение.

Но на практика за нас това е просто. Установявам за себе си граница между материалния и духовния живот – и тогава материалното съществуване се свежда за мен до насъщно необходимите неща.

Задоволявам се с тях, като си обезпечавам нормален живот: дом, работа, семейство, магазини, банки, социално осигуряване, здравна каса, отпуск, пенсия… Тук всъщност, се вслушвам в мнозинството, постъпвам, както е прието – на нивото на нормалната необходимост. И с това, моите задължения по отношение на обществото приключват. Аз съм устроен в нашия свят.

По този начин осъществявам понятието „следване на мнозинството” – става дума за изпълняване на задължителните общоприети условия.

А покрай това, цялото ми внимание, всичките ми сили са обърнати към духовното развитие. В духовния живот работя с групата, пред която, както пише Рабаш, човек е задължен да се преклони напълно. С други думи, свеждам глава пред духовното общество като пред мнозинство.

Тогава, къде е моята свобода? Защото, в духовния живот трябва да следвам собственото си мнение.

В действителност, точно така постъпвам: сам определям за себе си степента на моето включване в групата. Това никой не може да ми отнеме. Ето какво означава законът за следване на личността: всеки от нас е личност и свободно приема решението да бъде част от групата. За това, над него не тегнат никакви закони и никой не му оказва натиск.

На този принцип разпространяваме науката кабала: който иска – моля, който не иска – е свободен.

И така, твоята свобода се състои в това, че без всякакъв натиск се прекланяш пред обкръжението. В материалния свят, обкръжението те принуждава да го направиш, а в духовния – никой и за нищо не те задължава, в това число и Творецът. Сам трябва да съзрееш и да стигнеш до решението.

От урок по статията „Свободата на волята”, 11.03.2011

[37809]

Всички заедно пред махсома

Въпрос: Може ли на конгрес да се премине махсома?

Отговор: Това е, което всички ние чакаме и искаме да направим заедно!

„Махсом” е границата между този свят и духовния, т.е. смяната на егоистичното намерение в човека на отдаващо. Разривът между тях, границата, непроницаемата преграда се нарича „махсом” (бариера, шлагбаум).

Ние живеем в особено време. До днес, до нашето поколение, всеки преминавал през тази бариера, през „махсома” индивидуално, натрупвайки своите вътрешни усилия, докато не се събере пълното количество – „чашата се препълвала” и пред него, изведнъж се разкривало новото състояние.

Днес се намираме в условия на глобален свят, който се разкрива все повече и повече. И нашата кабалистична група, вече не се състои от няколко човека, както е било в далечното минало, когато се събирали десет човека кабалисти – сега това са милионите наши другари по целия свят.

Затова мисля, че се намираме в нова епоха, когато преминаването на махсома става така, както е описано в Тора – „от целия народ”, т.е. масово. Очаквам, че това ще бъде разкриване за цялата голяма световна група или поне за някаква нейна част, която е в постоянна връзка с нас – в обучението и работата. Тоест не няколко отделни човека, избрани от тълпата – а всички заедно.

Защото, ние се намираме на такива напреднали етапи на поправяне – кабала излезе от скриването и се разкри на целия свят. Тя вече трябва да донесе поправяне не на някаква изолирана, малка група, както е било някога – а на такава масова, световна група, като нашата.

От урока за вътрешната подготовка преди конгреса „WE!”, 11.03.2011

[37791]

Как да разкажем на света за силата на единството?

Конгресът в Мецукей Даргот, урок 3

Въпрос: Как ще обясним в ООН кабалистичната методика за възпитание?

Отговор: Срещайки се с политици и религиозни деятели, представляващи различни интереси, аз говоря за възпитание чрез правилното обкръжение. Когато хората се обединяват правилно, в тяхното обкръжение разкриваме допълнителната сила на обединението. Тази сила е заложена в самата природа и действа върху всеки.

Когато група хора се обединяват истински, когато всеки се съединява с другите – между тях, сякаш се ражда тази сила на единството, Висшата сила. Тя се намества между тях, намирайки място и собствено битие. Така се проявява общата, единна сила на групата, поддържаща всеки другар.

В науката кабала, това се нарича „съвкупност”. Става въпрос за единната Сила, скрита в природата и проявяваща се в нашето обедиение. Тя може да бъде или да не бъде наречена „Творец” – така или иначе, това е реална сила на природата, която усещаме, с която работим.

Тя идва и работи с мен, съгласно определени закони. В степента на сближанане с нея, аз я разкривам, а в степента на разкриване възприемам и въздействам върху нея чрез своите променящи се свойства. „Творецът” е неотменим закон и ако знам как да му повлияя, съгласно структурата АВАЯ, тогава правя това без никакъв проблем – както влияя върху всякакви други сили.

Разликата е там, че това е съвкупна, всеобхватна Сила. И е скрита – защото ние все още не сме съвкупни, никога досега не сме усещали нещо подобно. Обединявайки се, сякаш извличаме от природата нейната фундаментална, единна сила, а от нея вече се развива, разклонява и създава всичко останало.

За мен, тази сила е Творецът, защото от нея е произлязло всичко. А освен това, „Творец” (Боре) означава: „ела и виж” (бо-ре). Аз се присъединявам към Него и тогава Го виждам, разкривам Го на практика във всичките си усещания. От само себе си сега, тези обяснения се топят, без да се проявяват в чувствата, но хайде да се обединим и вие ще Го разкриете в това единство. Формулата е много проста.

Разкриването на Твореца се разделя на 125 стъпала – в съответствие с центробежната сила на нашия егоизъм, на отчуждението. Тази сила на отчуждение се дели на пет големи стъпала, всяко от тях на още пет, а те още на пет. Всичко 125 стъпала на взаимно отхвърляне. И ако аз се сближавам, ако обърна това отхвърляне в пълно единство, тогава разкривам Твореца, издигайки се по 125-те стъпала, докато не стигна до абсолютното единение – до пълно, съвършено разкриване на силата на единството.

Думите „Бог” (אלה-ים) и „природа” (הטבע) имат еднакво гематрично значение. Тук няма никаква мистика. Ела (бо) и виж (ре) – именно това е Творецът (Боре).

Когато общувам с едни или други деятели, изявявайки се по различни форуми, особено зад граница, аз говоря същото, но с други думи.

От 3-тия урок на конгреса в Мецукей Даргот, 25.02.2011

[37779]

Свобода от смъртта

Въпрос: Какъв вид самосъзнание остава в кабалиста при прехода от един материален кръговрат към друг?

Отговор: Кабалист е този, който е придобил свойството отдаване. В този случай, дори когато всички светлини напуснат получаващото желание, той се намира в това свойство. Освободил се е от ангела на смъртта, издигнал се е по-високо, към свойството на Бина, която се намира над Малхут.

И затова, дори при изчезването на всички светлини под Бина, кабалистът усеща себе си в нея – както преди. Това свойство, тази форма не изчезва.

Ако в живота си не осъзнаваме нищо, то нашият кръговрат е като при животните. Нашите вътрешни решимот не се променят – сменя се само външната биологична форма и ние сме движени от нарстващия егоизъм.

А след това, в него се пробужда първото духовно решимо, точката в сърцето. Сега вече можем сами да съдействаме за своето развитите, а после ни водят в групата, към книгите и при наставника. Тук, в зависимост от степента на вложените усилия, сами добавяме сили към своето решимо. Вече зависим не толкова от времето, колкото от своите усещания – в зависимост от това как си изясняваме, какви сили са необходими, за да развиваме решимо.

Аз мисля само за това – с всичко останало в този живот нямам работа. Решавам само един въпрос: какво е полезно за моето решимо? Има го моето желание и има точка. И аз се грижа за нея: „Как е тя? Какво ще е полезно за нея?”

На това кабалистите отговарят: за твоята точка ще е полезно, ако се намираш в обкръжение, включващо първоизточници и учител. Именно така напредваш – отново и отново избирайки това обкръжение вместо желанието си, което те тласка в различни посоки.

И ето, ако благодарение на това отгледам от точката духовен съсъд, в който усещам свойството отдаване, Бина – тогава, дори материалното желание да изтънее и изчезне, аз въпреки това съществувам в своето кли. Защото в духовното няма празнини.

Умирайки в материалния смисъл, кабалистът губи възприятието за реалността на този свят. Но от своето решимо, от точката в съцето, той вече е придобил духовната реалност и се намира в своето кли.

От урока на тема „Живот и смърт”, 10.03.2011

[37714]

Издигайки се в самия корен на корена на творението

Казано е, че „всички порти са заключени” пред молитвата на човека, „освен портата на сълзите”. Но защо трябва да молим, какво още да искаме, за какво решение, ако получаваме две сили и разбираме тяхното противостояние? Висшият дава силата на обкръжаващата светлина, а срещу нея се пробужда егоизмът – и ние се намираме между тези две сили: дясната и лявата.

Но свойството, което трябва да постигнем се отнася към Замисъла на Творението – да бъдат насладени сътворените. То стои по-високо от всички следствия, действия и сили. Това е разумът, главата на Висшия – именно него се стреми да постигне нисшият, творението!

Той няма никаква възможност да постигне това сам, със собствените си сили. Защото има разлика между самата висша мисъл, решенията и техните следствия, действията. И самите ние сме действия на Твореца.

Затова, когато човек изчерпи всичките си възможности, правейки всичко по силите си, той установява, че съществува такова особено свойство, с което няма никаква връзка. Това е решението, замисълът да бъде създадено творението, цялата програма, възникнала още преди неговото създаване. Той разкрива кой е самият Творец, замислил всичко това и защо го е измислил така – Коренът на самия корен на онази точка, от която се е родило творението.

Това желание е скрито в най-миниатюрното действие и  ни води от самото начало! Но ние стигаме до него след много дълги търсения, чрез много действия. А когато стигнем до него, установяваме казаното: „Всички порти са заключени, освен портата на сълзите”…

Това се нарича „порта на сълзите”, защото едва сега се разкриват всички тънки нишки на светлината (парцуфей сеарот, „коси”), спускащи се към нас отгоре надолу от висшия, който бушува (соер) и страда, очаквайки ни. И се разкриват „капките на успеха” („мазал” от думата „нозел”/капя), капките на светлината, капещи отгоре. А да бъде постигната причината – защо и откъде идват към нас такива последствия, може само чрез разкриването на Рош де-Ацилут (главата на света Ацилут).

И до това се стига единствено през портата на сълзите, т.е. състоянието, когато човек разкрива разликата между „тялото” (гуф) на парцуфа и „главата” (рош). Той не може да постигне и разбере самата глава на висшия, разумът – но я постига благодарение на молитвата.

Защото, изучавайки всички действия на Твореца, ние получаваме в разума някаква представа за Него. Както, гледайки масата, се досещаме за какво е мислил майсторът, който я е направил, така и изучавайки самите себе си, и разкривайки в себе си действията на Твореца, през цялото време натрупваме горещото желание да Го разберем, приближавайки се постепенно към портата на сълзите.

От урока на тема „Какво е молитва”, 10.03.2011

[37688]

Живата книга за разкриване на Твореца

Ние съществуваме в нашия свят и всеки човек усеща себе си като живеещ в определено общество, в заобикалящите го условия.

Наблюдавайки другите, виждаме, че хората се раждат, живеят и умират – и така поколение след поколение. Ако не виждах никого, нямаше да знам какво се случва в този свят, има ли някакъв процес на развитие – не бих забелязал този процес.

Представете си, че човекът съществува сам. Няма с кого да сравни себе си и дори не знае, че расте, че става по-възрастен. Просто живее, без да забелязва промените в себе си: „Това съм аз”.

Но когато е заобиколен от хора, човекът започва да се сравнява с другите и тогава забелязва процеса на развитие. Като в огледало, той вижда себе си спрямо другите: „Този човек е по-голям, аз съм малък. Значи, аз също ще порасна и ще стана голям!”.

Тоест, намирайки се в общество, виждаме процеса, през който преминаваме по жизнения си път и започваме да си задаваме въпроси за целта на своето съществуване, за смисъла на живота.

Науката Kабала обяснява, че смисълът на съществуването на човека в този свят се състои в следното: намирайки се във връзка с други хора, той е видял, че този живот преминава и от него няма никаква полза, и че независимо от това как живее – добре или зле – краят за всички е един и същ.

И затова процесът на нашето развитие не се ограничава само със земната плоскост.Ти можеш да се издигнеш над нея в по-вътрешно, по-висше измерение – в духовното.

Зад всички кръгообороти на земното развитие, което виждаме, има някаква сила, привеждаща в действие цялата материя и ти можеш да се свържеш с тази вътрешна сила, отъждествявайки себе си с нея, да опознаеш целия процес, който управлява, да разбереш какво я движи, какво иска тя от тази материя и накъде я води.

Тогава ще разбереш своята съдба, своето предназначение, защо са ти дали такава възможност – да придобиеш връзка с тази сила, управляваща цялата реалност, какво постигаш с това.

На човека се разкрива желанието, дава му се шанс да научи тайната на живота и съществуването, причината и целта на всичко случващо се в реалността, възможност да разреши проблемите на живота и смъртта.

За да привлека силата, привеждаща в действие целия материален свят, да я опозная, да се свържа с нея – именно за това съществува книгата „Зоар”, първоизточникът.

Ако се съединя с тази книга – не просто я чета, а придобивам вътрешна връзка с нея – тогава там разкривам, в нея се срещам и започвам да опознавам силата, даваща живот и управляваща цялата реалност, целия свят, в който се намирам.

Този вътрешен двигател, привеждащ всичко в действие, започва постепенно да ми се разкрива. В началото, зад цялата материя разкривам силата, която движи всичко. А след това започвам да откривам връзките, която тази сила създава между частите на материята, взаимодействието на силите, стоящи зад тях. После започвам да разкривам още по вътрешния източник, от който идват всички тези сили – от една сила, една мисъл, наречена Замисъл на творението.

Зад множеството сили, стоящи зад всички части на материалната реалност, започва да ми се разкрива една сила, една мисъл. И тогава, цялата тази реалност, която ми се разкрива като произтичаща от същата мисъл, от Замисъла на творението – всичко това, заедно се нарича „Творец” – от думите „Иди и Виж” (на иврит „Боре” – „Бо”/Иди и „Ре”/Виж). Ти идваш и разкриваш цялата реалност в нейния външен вид – както я усещаме сега, и в по-вътрешната й форма, наречена духовен свят – двете реалности заедно. Разкриваш цялото съвършенство на творението – тук и сега.

Книгата „Зоар” е написана, за да ни разкрие цялата тази съвършена реалност. Така трябва да се отнасяме към нея. След това ще разкрием, че „Зоар” съвсем не е книга, а особена система, наречена „Kнигата „Зоар””. „Зоар” е онази висша светлина, онази сила, която идва към нас от своя висш източник. „Зоар” е „висше светене”, спускащо се към нас.

Затова, четейки „Зоар”, установяваме връзка с тази висша система. Това е като жива книга – тя ни въздейства. В нея има особени сили, защото е свързана и с мен, и със света, стоящ зад материята – света на силите. Тази книга служи като адаптер, като посредник между мен и силите, стоящи зад природата.

Затова трябва да се отнасям към тази книга като към средство за разкриване на Твореца, на всеобхватната реалност.

От урок по  книгата „Зоар”, 11.03.2011

[37803]

Не ни достига само молитва

От писмо № 57 на Баал а-Сулам: „Всичко, което може да се постигне, било то малко или голямо, се постига само със силата на молитвата.

А цялата работа, която сме длъжни да извършим, е необходима само, за да разкрием нищожността на собствените си сили… Защото само тогава сме достойни да излеем пред Твореца истинската молитва.

Затова, длъжни сме да положим всички усилия, за да постигнем отдаването, както е казано: „Направи всичко, което е по твоите сили!”, макар да не виждаш никакъв резултат с очите си.

Но в мига, в който вече се препълни чашата на твоите усилия, ще настане време за молитва. А дотогава, ако някой казва, че не е полагал усилия и е намерил – не вярвай!”

И в нашия свят виждаме, че хората невинаги настояват за своите искания. Има детски молби, когато детето крещи за всяка дреболия, която му се струва много важна, а ние не обръщаме внимание, защото знаем, че желанието му скоро ще премине.

В същото състояние се намираме и спрямо целта на творението. Дори, когато вече малко или много си изясним какво означава, трябва все по-точно да насочваме себе си към нея, за да не се намесят никакви странични цели. Тази цел трябва да се окаже в самия център на всички наши интереси, стремежи, на всички желания и намерения, които могат да се пробудят в нас.

Сякаш виждаме целта, прицелвайки се с оръжие, насочвайки го точно в центъра – само отдаването на Твореца, чистото отдаване на Даващия, който не се нуждае за себе си от нашето отдаване. Така че цялото наше отдаване да бъде само заради отдаването, без оглед на самите нас и на кого се каним да отдаваме.

Ние искаме да разкрием самата сърцевина на отдаването и да се прицелим в този център, желаейки само да отдаваме и да не получаваме никаква изгода за себе си – нито пряко, нито косвено, по някакви алтернативни пътища. Но към този стремеж е нужно да добавим всички онези сили, които допълнително трябва да разкрием, и които се намират в нас – в недрата на душата ни, цялата дебелина (авиют) на нашето желание.

И ако се настроим така, че всеки миг, във всяко състояние, да бъдем точно прицелени в средата на целта, с всички вътрешни сили, които разкриваме в себе си в това състояние – това означава, че правилно сме се настроили към целта и нашите желания ще стигнат до нея.

Всеки път е необходимо да се връщаме към такава концентрация върху целта, както е казано: „Исраел (стремящият се към Твореца), светлината и Творецът са единни”. И тогава действително съединяваме заедно всички средства, причината и целта. За да могат всички части на нашата душа и целта, тоест нашето поправено състояние, каквото си го представяме, и всички средства за неговото постигане, всичко това да се съедини в едно състояние. И тогава то ще се разкрие.

Затова молитвата в духовното е равнозначна на самото действие, тъй като тя прави всичко, което в действителност е възможно да бъде направено. Всички части на мирозданието са вече приготвени и чакат само участието на човека. И единственото възможно действие от негова страна, е да присъедини към това мироздание себе си, светлината и онова поправяне, което иска да постигне.

И целият този механизъм се привежда в движение посредством действието, което се нарича „молитва”.

От урока на тема „Какво е молитвата“, 09.03.2011

[37666]

Околосветско пътешествие с книгата „Зоар”

Въпрос: Как да се научим да съгласуваме своите вътрешни движения с книгата „Зоар”?

Отговор: В сравнение с другите кабалистични източници, всъщност е лесно да направим това със „Зоар”, защото скоростта и четенето на текста са такива, че всичко, което трябва да направите, е да почувствате как „плувате” заедно с нея.

„Да плувате заедно с нея” означава, че се опитвате много спокойно, както е написано „Словата на мъдреците са чути в спокойствие”, без всякакво съпротивление, да бъдете заедно с авторите на „Зоар”, подреждайки своите вътрешни движения според звучните и слова. Ако пропуснете няколко думи, ако не ги чуете, то не се притеснявайте, а продължете със следващите слова. Така плавате по течението като дървена тресчица по вълните, повтаряйки всеки оттенък на водата.

Така трябва да позволим на своите свойства, желания и усещания да плуват заедно с текста на „Зоар”, да бъдат на повърхността на водата, опитвайки се да подобават на това течение, да се опитваме да намерим вътре в себе си тези свойства и желания, които „Зоар” описва. Но ние трябва да ги търсим много просто и лесно. Най-важното е да позволим на това течение да премине през нас. В крайна сметка, ние сме просто един съсъд, кли, в което трябва целият този поток от думи да влезе.

Когато четем „Зоар”, ние не се опитваме да активираме разума или да направим вътрешни определения. Дори там, където „Зоар” разказва за технически, научни термини, използвайки езика на кабала, ние трябва да се опитаме да пропуснем текста да премине през усещанията вместо през разума, т.е. да се опитаме да слушаме своите собствени чувства и впечатления, да се стараем да усетим как всяка дума отеква вътре в нас, независимо от езика, който „Зоар” използва.

От урока по книгата „Зоар”. Предисловие, 09.03.2011

[37566]

Учете се от природата

Рабаш, Даргот Сулам, статия 535 „За партньорството”: Мъжът се труди и носи пари в дома, а жената взима парите, и нейната работа лежи в това да купи храна и да я приготви, уверявайки се, че блюдото ще бъде вкусно. Тогава те и двамата са щастливи и задоволени. Ако жената готви вкусна храна, тогава мъжът има апетит и има сила да отиде да работи и да донесе пари в къщи.

Аналогично, ако краката отиват на улицата, а ръцете купуват храната и дават питателни вещества на мозъка, тогава мозъкът има енергия да мисли.

Така е устроена самата природа, въпреки че в наши времена много неща се случват по различен начин. В крайна сметка, ние трябва да станем подобни на природата. Без значение колко се опитваме да избягаме от нея, ние трябва да се върнем обратно към нея. Очевидно е, че няма да се върнем към примитивния живот в пещерите, а и освен това, днес няма да има достатъчно пещери.

Същността е в това, че всеки пол трябва да получи подходящо поле за дейността, за която то е предназначен – в духовното усещане и в материалното му изражение. Всичко идва от духовния свят и затова трябва да учим неговите закони, за да може да се обърнем към материалния свят според тях. В духовното има два парцуфим: мъжки и женски. Женската част е носител на желанието, „домът” и „съсъдът”, който трябва да бъде приведен в ред. Но това изисква сила, която носи мъжката част.

Къде трябва да пребивава тази сила? В какво трябва да се въплъти? Как трябва да се прояви? Отговорът е в женското свойство. Разкриването на мъжкото свойство в жената са домът, децата и всичко, свързано със семейството.

Затова, ако разделим мъжките и женските функции, дори и във всеки поотделно, и ако умело подредим всички неща по техните места, тогава спечелваме време и скорост на развитие, съкращавайки бедите и стремейки се към целта по добрия път.

Струва си да се учим от природата. В крайна сметка, ние не можем да избягаме от нея. Ние сме просто малки частици от цялото. Ако знаем това и не го забравяме, без да се опитваме да подскочим над главите си, ако действаме в точно съответствие с природата, тогава ще достигнем до идеалното състояние.

Относно това ние трябва да разберем, че нашето неправилно функциониране е резултат от егоизма. Ние преднамерено сме обърквани, за да имаме възможност да потърсим правилната форма на своите действия в живота без да се превъзнасяме сякаш сме се издигнали над природата. А иначе ние се намираме под властта на природата и също така сме горди от това да служим на егоизма.

Нашата работа е най-вече да направим анализ: кои и какво сме ние, къде се намираме, къде отиваме, какво ни контролира и мотивира, и какво трябва да постигнем? Веднъж разграничили тези основи, ние можем да основем правилния начин да контролираме себе си – от висшето и от сами себе си. Тогава ще достигнем до подобие с висшия образ. Ние трябва да използваме имено този образ, за да се научим как да изградим живота си тук, долу.

Работата не е в модата и не е в нравите на епохата. Природата има свои закони и действително си заслужава да ги следваме.

От беседата за жените, 07.03.2011

[37352]

Време е да търсиш своята душа

Баал а-Сулам, „Учение за Десетте Сфирот”, част 1, „Вътрешно съзерцаване” , гл.6, п.34: Цялата същност на понятието време в нас не е нищо друго освен усещане на движенията.

Тъй като материалният разум в нас представя и предава форма на определено количество движения, усещани едно след друго, той ги преобразува в представа за определено „време”.

По този начин ако човек и неговото обкръжение се намираха в абсолютен покой, понятието време нямаше да е известно на никой.”

Ако, раждайки се в този свят, веднага получавахме друго обкръжение, тогава щяхме да станем други създания. Затова, сегашното обкръжение ни прави такива, каквито сме.

Човек се състои от две части. Едната от тях е „животинска”. В нея няма нищо осъдително – това е просто стъпало на развитие. Често сравняваме някого с животно, за да подчертаем неговата „приземеност”, безчувствие – но това не е непременно вярно. На своето ниво животните се намират в подобие с природата и нямат недостатъци.

Така че онази наша част, която се отнася към животинското стъпало, действа и възприема своята реалност, съгласно собствените си свойства, собствения си „пулс”. Този „пулс” отброява всеки миг.

Човек има вътрешен биологичен часовник, свързан с Луната и Слънцето, с движението на Земята, със смяната на годишните сезони и с много други фактори, свързани с природата на биологичния организъм, а също и с космическата природа на системите на небесните тела.

Всичко това ни дава усещането за време, движение и пространство. Именно в тези координати съществува нашето тяло.

А освен това, извън каквато и да е връзка с него, в нас съществува друга реалност, наречена „душа”. Тази част е скрита от нас – не я откриваме отвътре. Тя може да се прояви само като зародиш, като „точка в сърцето” – все още не е самата душа, а само възможността да я открием. С други думи, точката в сърцето е средство за разкриване на душата. Благодарение на нея можем да стигнем до втората, по дълбока част от себе си.

Науката кабала обяснява, че духовните парцуфим се изграждат по скалата „външно-вътрешно”. Нашият външен парцуф е същото това „животно”. Тук става дума не за плътта, а за усещането на собственото битие в този свят – битието в психологически, физиологичен, социологичен, семеен, емоционален смисъл. С други думи, нашето „животно” не е просто тяло, а същество, усещащо себе си като човек в материалния свят.

А след това в него започва да се пробужда по-висок, духовен образ и скоростта на развитие на този образ по никакъв начин не е свързана с онова, което се намира долу. Той няма отношение към нашата нервна система, към нашите свойства и манталитет, към нашето възприемане на света и към самия външен свят. Духовният образ в нас е нещо съвсем различно. Той е противоположен на цялата материална действителност и е отделен от нея. Има собствен ритъм на развитие, свои причини да се развива.

Сега, заради тази своя вътрешна духовна част, човекът трябва да призове духовната помощ, духовните средства. При това, трябва да ги намери в заобикалящия го свят, но вече чрез вътрешни сигнали.

От урока на тема „Време“, 09.03.2011

[37571]

Изворите на времето

Въпрос: Откъде водят началото си мерките за време: секундите, минутите, часовете, седмиците, месеците?

Отговор: От астрономията, от това как се движат Земята, Слънцето и Луната едно спрямо друго. А висшите корени са заложени в Зеир Анпин, който е разделен на шест части. Два пъти по дванадесет парцуфим съответстват на 24-те часа в денонощието. Книгата „Зоар” пише за това.

Човечеството инстинктивно е установило такава времева скала, която съответства на духовния корен. Баал а-Сулам дава аналогичен пример: в древността, един селянин видял планина и я нарекъл Маслинова. В това име има духовен смисъл, но той просто е мислил, че на нея растат добре маслинови дървета. Така работи в човека духовният корен.

Същото се отнася и за измерването на времето. Изворите му се крият във въртенето на Зеир Анпин и Малхут, в 24-те працуфим, в шестте сфирот, всяка по десет – което съответства на 60-те секунди в минутата и 60-те минути в часа. Висшата система се проектира в нашия свят като взаимодействия между Слънцето, Луната и Земята.

Оттук произлиза и деленето на месеци и години, а също така и мерките, за които няма астрономичен аналог: седмицата, седмата година, петнадесетата година и т.н. Всичко произлиза от духовния свят.

От урока на тема „Време”, 09.03.2011

[37596]

Пътят през разбитото сърце

Ние с всички сили се стремим да изпълним макар и някакво практическо действие на отдаване и да видим обкръжението си като отдаващо и съвършено, искаме да се принизим пред него и да възприемаме другарите си като най-великите хора на поколението, за да получим чрез тях възможност да стигнем до Твореца.

Но колкото по-силно се стараем да направим това, толкова повече разкриваме, гледайки това обкръжение, че го искаме само егоистично, за да спечелим от тях и да използваме всички заради себе си.

Тези възможности се разкриват пред човека постоянно. Той разбира и моментално разпознава, колко му се иска да използва обществото за своите интереси.

Това са най-хубавите мигове – разкриването на истината. И ако човек е готов да ги изтърпи и да върви напред без да се рови в тях, а да продължи пътя си по посока на отдаване на обкръжението, все повече ще разкрива своето желание.

Ще види, че при всичките си опити, независимо от старанието да действа заради отдаване, да отдава на обръжението и чрез тях да разкрие Твореца, да отдава на Него – всеки път в отговор се разкриват мислите на „разбития му егоизъм” и противоположните намерения, т.е. налице са всички симптоми на разбитото сърце.

Само в степента, в която човек се стреми към отдаване, към „святост”, му се разкриват проявленията на нечиста сила, която властва над него. И няма какво да се прави, това разкриване ни трябва. Ако егоизмът се разкрие толкова силно на човек, че той го възненавиди и не иска да остане в него – именно това ще бъде молитва.

После нищо не трябва да иска – това ще бъде вече изкуствена молба. Молитвата е усещане в сърцето. Ако човек чувства колко силно страда от егоистичните си наклонности, които му пречат да използва средствата, които трябва да го доведат към отдаване на Твореца – това вече е достатъчно. С това, той вече става близък на Твореца.

Получава се обратното! Той е по-близо до Твореца именно тогава, когато разкрива, че сърцето му е разбито и противоположно на Твореца.

От това трябва да се разбере, че нашата работа е противоположна на работата на религиозния човек, който се чувства съвършен, вдъхновен и възвишен.

В кабала всичко е наопаки – пътят към Твореца минава през разбитото сърце, когато установяваме, колко сме противоположни на Него. И именно от тази бездна на падението, призовавайки Твореца, ние разкриваме, че в нас има точка на контакт, на съприкосновение с Него.

Затова и радостта, и отчаянието идват едновременно, поддържайки се едно друго и съединявайки се заедно – и тогава Творецът се разкрива, като резултат от обединяването на тези две противоположности в едно.

От урока на тема „Какво е молитва”, 09.03.2011

[37557]

Глобална зависимост … от самия себе си

Въпрос: Доколко способността да се концентрираме в нашите мисли и намерения по време на урока зависи от всички, които се занимават заедно с нас по целия свят? Съществува ли такава глобална зависимост?

Отговор: Какво означава взаимна зависимост? Ако гледам на цялата реалност като на части на моята душа, тогава от никого не съм зависим. Само в степента на моето отношение към тях, на желанието ми да ги пробудя, тези мои части се пробуждат.

Аз не гледам тяхното външно поведение, а ги пробуждам отвътре и от същото ниво на вътрешна връзка с тях получавам в отговор възбуждане. Всичко зависи от погледа ми към света – или като към материална реалност с множество тела, или като към земни свойства на хората, или като към тяло на моята душа, нейния парцуф/строеж.

Тогава виждам не външни образи, съществуващи тук, а частите на моята душа, която аз трябва да поправя. Аз – това е намерението, което трябва да предам на тези желания и свойства, за да ги настроя в правилната посока.

А какво означава, да завися от тях и да се пробуждам с тяхна помощ? Аз ги пробуждам – и в отговор пробуждам себе си. Това възбуждане, сякаш става чрез външната система, но цялата тази система е моя.

От урока по книгата „Зоар”. Предисловие, 08.03.2011

[37445]

Женската „кокетност” не е превземка

Въпрос: Това е познато на всички жени: какво да направиш, когато стоиш пред пълен гардероб и виждаш, че няма какво да облечеш?

Отговор: Това е вкоренено свише. На мъжа му стига малко шкафче, а на жената цял гардероб – и въпреки това чувства, че няма нищо.

Природата на жената е природата на Малхут, която трябва да се „украсява” – да облече светлината хасадим, екрана и отразената светлина. Оттук са женските украшения в нашия свят, козметиката, кремовете, цветните дрехи и пр.

Това произтича от висшия духовен корен: посредством екрана и отразената светлина, Малхут трябва да се „украсява” и „гримира” – да се облича в светлината хасадим. Само така може да действа.

Тя отново и отново се чувства бедна. И затова е напълно естествено, когато жената няма какво да облече, въпреки пълния с вещи гардероб. Това произлиза от самата природа. Тя не е виновна, работата тук не е в глезенето. Това свойство може да бъде подтиснато от беден живот, но при първа възможност се пробужда. Случва се, жената да е съгласна да не яде, да не пие и да не почива – само и само да изглежда добре. Такава е природата на Малхут.

Въпрос: Какво да се направи? Как да се уравновеси?

Отговор: Всичко се уравновесява само в степента на нашия стремеж към целта. Съгласно своето стъпалото, своята природа, корена на душата, всеки отново и отново стига до равновесие. И тогава не е важно облеклото или грима сам по себе си – всичко се определя от целта. Ние просто използваме подръчни средства, в степента на непоправеност и поправеност на сегашното си състояние.

Ако целта се вземе на мушка – тези неща преминават в рамките на необходимото за нейното постигане време.

От беседа за жената, 08.03.2010

[37465]