Въпрос: Може ли да се пробудим към обединение с приятелите ни чрез страха от предстоящите удари?

Отговор: Ударите не влияят на точката в сърцето! Страданията действат на егоистичното ми желание, на „магарето” ми! А за човека в мен, за точката в сърцето ми те не са ефективни. Човек трябва да напредва в духовното за сметка на това, че сам върви напред.

Затова, ако вътре в себе си не развивам стремежа да вървя напред, тоест с помощта на групата не строя вместилище за Висшата светлина, – това означава, че се развивам като животно, чрез „тоягата”, посредством удари. Но тези удари ме карат да се замисля защо се сипят те върху мен. И тогава, може би ще започна да присъединявам точката в сърцето ми към останалите.

Въпрос: А как да изплаша човека в себе си, за да го накарам да напредва?

Отговор: Ако ти изведнъж чуеш по радиото, че в нашата посока се движи радиоактивен облак, „животното” ти  би потреперило от такова трагично известие.

Ето, примерно такова въздействие можеш да получиш от групата. Само че ние не говорим за това какво ще се случи с нас, ние не се развиваме за сметка на страха. Ние искаме да вървим напред, осъзнавайки важността на духовната цел.

Важността на целта е нещо много виртуално, неосезаемо и зависи от това, как ще си я нарисуваме. Ако всеки път си я представяме все по-висока, съответствено ще напредваме.

С други думи, аз съм като заек, тичащ след моркова, който държат пред него на въженце. При това, човекът в мен държи и въженцето и моркова, а моето „животно” тича след него.

От урока по статията на Рабаш, 18.03.2011

[39117]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок | Add Comment →