Какво е това любов в нашия материален свят? Това е “животинска“, материална, егоистична  любов, посредством която ние се наслаждаваме един на друг.

Родителите инстинктивно обичат децата си, а децата инстинктивно обичат родителите си – според това, доколко получават онова, което желаят от тях. И всичко това е проникнато от егоистични намерения.

Заглуши в майката майчинският ѝ инстинкт към нейното дете, и тя ще се отнася към него така, както към останалите деца. Дори то да умира от глад на нея ѝ е все едно. Така че родителското чувство не е любов, а инстинкт.

Любовта между половете се предизвиква от хормоните. Дай на човека съответния препарат, и ще видиш как любовта внезапно изчезва или обратното –  пробужда се на същото място. Тук става въпрос за хормонално влечение.

Всичко това се отнася до животинското ниво и нищо повече. Генетиците и биолозите могат точно да обяснят защо това е така. Но ние естествено възпяваме това чувство и му приписваме духовна същност – просто защото на него се наслаждаваме повече от всичко друго и съответно искаме да го възвисим в своите очи.

Освен това има и неизмерима любов, носеща големи щети. Защото ако любовта не знае граници, лишена е от трепет, тя води към ненавист. Ако някой ме обича, аз трябва да съм загрижен за това да не му позволя той да обича прекалено силно, и сам той трябва да е загрижен за същото. Всичко трябва да има вярната мярка и правилната тежест. Ако любовта “прелива извън бреговете“, тя ме анулира, и тогава аз започвам да ненавиждам обичащия, да го отхвърлям.

Виждаме това например при родителите и децата: прекомерната любов към детето предизвиква в него презрение и ненавист. И е виновно не детето, а възрастният, който не ограничава своята любов, което се нарича, не я съпровожда с екран. Ние винаги сме задължени да контролираме големината на любовта си. Само в света на Безкрайността, в края на поправянето, ние ще успеем да придобием “безмерни“ екрани.

И така в нашия свят няма смисъл да говорим за любов – ние само по най-обикновен начин се използваме един друг. Не трябва  да се отказваме от това или да го презираме – защото такъв е нашия живот. За пример, дълги години съпрузите живеят заедно и са загрижени един за друг.

Но е необходимо да направим разликата: в крайна сметка, аз правя това по навик, който ми става втора натура, по желание на егоистичните позиви, пробуждащи се в мен и напълващи се от това.

А в духовния свят любов – това е чистото отдаване.

От урока на тема любов, 04.03.2011

[37082]

Filed under: Възпитание на децата, Духовна работа, Ежедневен урок, Мъжът и жената | Add Comment →