Трябва да се знае, че освен “точка в сърцето“ – обратната страна на святата душа, на нас отгоре повече нищо няма да ни дадат. Повече в мен няма да се пробуди нито едно духовно желание.

А всички останало аз трябва да получа от обкръжението, в което се и намира моето духовно кли, всички тези желания, в които аз ще разкрия висшия свят, Твореца, духовния живот. Това желание се нарича “величието на целта“. Просто тя се проявява така в моите усещания.

На мен ми се струва, че важността не се отнася към целта, и че целта е нещо друго, но не, самата важност е – духовното кли. Не за сметка на тази важност аз ще достигна целта, сякаш тя е компас, определящ посоката накъде да тичам – а именно вътре в самата нея, в това желание, получено от обкръжението се намира целта.

Усетете с какво духовното желание се различава от материалното – то се разпространява навсякъде, като по въздуха. Това не е егоистичното напълване, което един получава, а значи в другиго го няма. Духовното не намалява при поделяне, от това, че съм го предал на друг. То стига за всички! Както от една свещ можеш да запалиш хиляди други, а в първата огънят не отслабва.

И затова, скоро след като съм започнал своя духовен напредък само с едната точка в сърцето, аз се оказвам на кръстопът, и не знам накъде да вървя. В себе си нямам повече никакви сили и никакъв стремеж да продължа. И откъде сега да взема в този миг мотивация, стимул, направление, така че да дойда в група и да искам от нея величие на целта?

Ако аз имах такова вътрешно желание, то бих го реализирал все някак, но какво да направя ако го нямам? Групата длъжна ли е да е загрижена за това – да ме обезпечи с впечатление за величието на целта, за отдаване или аз трябва всеки път да търся това самичък?

И тук ние стигаме до понятието поръчителство. Трябва да сме загрижени изобщо за всички, за да станем “духовно обкръжение“, пробуждащо всекиго, който е попаднал в него. Такова обкръжение дава пример, стимулира желанието, показвайки  на човек, че в другите има нещо, което го няма в мен, разпалва завист за духовно постижение, точно както в този свят, където аз виждам чуждите коли и къщи и увеличавам собственото желание.

Обществото е длъжно да се приведе в правилната форма, в която да се показва по отношение на всеки свой другар, за да не му отпуска и секунда покой. А човек трябва да притежава точката в сърцето, собственото пробуждане, така че духовното семе веднага да попадне в земята и за първи път да се докосне до почвата. Но тази “почва“, обкръжение, трябва да е готова да му даде всичко, което му е необходимо, съгласно неговата първоначална потребност.

И тук ние трябва да разберем, че всеки работещ за възвишаването целта за другите, така помага не на тях, а – строи това здание на величието за самия себе си, изграждайки обкръжение за всички. Не може обкръжението да е добро за един, за друг не, а за трети – наполовина.

Това е всеобщото поръчителство. И затова или всички ние заедно в една лодка достигаме целта, или ако някой не додаде всички свои усилия, които трябва, за да обезпечи общото пробуждане – никой няма да види успеха.

Това означава, че всеки трябва да се тревожи не за самия себе си, как да се вдъхнови от обкръжението за важността на целта. А ако аз се безпокоя всеки от моите другари да има чувството за важността на целта, чрез това строя моето собствено кли.

За самия себе си аз не мога да се безпокоя – всичко това би било егоистично. Но ако съм загрижен за другите, то тази духовна потребност ще се възвръща към мен като вече готово и съвършено кли.

Ние всички се съединяваме в единна система, и моята долна част (АХА“П) се съединява с връхните части (Г“Е) на всички останали. Затова, когато със своите АХА“П аз се грижа за всички останали, то в отговор получавам от тях усещането за техните Г“Е – чувството за желание за отдаване, което на мен така не ми достига.

От урока на тема “Въодушевление за величието на Твореца от обкръжението”, 16.03.2011

[38233]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок | Add Comment →