Човек се намира в този свят и се развива в своето желание за наслаждение. За да придаде на това желание направление, съобразно с неговото развитие, на човек му дават възпитание.

Хиляди години народът на Израел се е развивал в изгнание, и в съответствие с растящото егоистично желание, са му преподавали Тора като „учение за изгнанието” – учили са го да живее и даже против ближния.

Аз искам да бъда по-висок, по-умен от другите, на мен ми трябва по-голямо уважение от тях, аз проверявам себе си в сравнение с тях. Това е правилното възпитание на дадения етап, докато нашето егоистично желание расте и разбира само езика на получаването, придобиването на всичко това, към което го задължава неговото вътрешно развитие, изплуващите решимот. Такова е възпитанието на народа в периода на изгнание.

А след това в човека се пробужда точката в сърцето, и тогава той преминава към друго възпитание – посредством групата или ближния.

Разликата е много голяма. По-рано човекът е търсил все по-голяма и по-голяма изгода в получаващото желание. В периода на изгнание Тора е била предназначена да ускорява развитието, подтиквайки егоизма. Използвали са я в религиозен вид, т.е. в качеството на „смъртоносна отрова” – за да се разбере и осъзнае по-бързо принципа: „Аз съм създал злото начало”.

В крайна сметка, реализирайки, изчерпвайки своето егоистично желание, ние започваме да задаваме въпросите за смисъла на живота и с тези фундаментални въпроси, с точката в сърцето идваме в групата.

От урока по статия на Рабаш, 07.02.2011

[34710]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок | Add Comment →