Не е възможно да работиш върху себе си без подкрепата на правилното обкръжение, което всеки път отвежда човека до правилния анализ, до правилното състояние.

Защото непрестанният въпрос, на който трябва да отговориш с „удар в зъбите”, е за онова, което е най-важно: „Творецът или аз? Ближният или аз? Силата на отдаване или силата на получаване?”

Ако този въпрос стои пред мен и разбирам, че от ясния отговор зависи моето напредване или фиаско, тогава необходимостта от подкрепата на обкръжението става очевидна за мен.

А от друга страна, що за обкръжение е това? Каква подкрепа оказва? Всъщност, аз получавам своите собствени келим, желания – в степента, в която искам да ги приближа към себе си. Тъй като цялата реалност – това съм аз.

Работейки с обкръжението, аз го извисявам в очите си, намирам в него важността на Твореца. Но всъщност съм получил силата на разбиването, за да може по този начин, тя да ми помогне да работя над самия себе си.

Моето „аз”, включващо цялата реалност се дели на две части:

– част, която усещам като себе си;

– част, която усещам като свят, като ближни, като всичко, което се намира извън мен.

Защо Творецът ме е разделил на две? За да мога по-лесно да поправя онази част, която е отвън. Аз извисявам нейната важност в своите очи. Ако пробудя важността на другарите и ги подтиквам да работят върху мен – все едно имат свобода на избора и повече самостоятелност, отколкото им приписвам.

Трябва да разберем, че силата на разбиването действа в наша полза. Частта, наречена „ближен” – т.е. всичко, което е извън мен, ще мога да поправя, ако се отнеса към нея именно като към ближен. Поправям тези желания, които ми се струват чужди, поставяйки себе си пред тях и желаейки да се съединя с тях.

Моето „аз” е само точка в сърцето, а „ближният” е цялото мое кли, целият съсъд на душата. Ако не бях разделен на тези две части, нямаше да имам възможност да поправя „външните” желания. Никога нямаше да мога да ги анализирам, проверявам, сортирам, да поискам сили за работа с тях.

Но аз се намирам извън тях и поправям своето отношение към тях. Такава илюзия се създава в мен – сякаш поправям своето отношение към ближния според принципа „възлюби ближния като себе си”. И засега не улавям, не разбирам, не чувствам, че всъщност  това е моята душа. Просто са прибавили към мен силата на разбиването, която рисува измамната картина за „ближните” в моите очи. Затова, именно по този начин съм способен да пристъпя към поправяне на своите келим, работейки срещу силата на отхвърлянето, нанасяйки й удари.

Можеш да си представиш нашата работа по друг начин: човекът изначално получава цялото творение в качеството му на своя душа и разбира, че цялата сила на разединяване е фантазия, чиято цел е да го обърка. В крайна сметка, реалността изобщо не е откъсната от него. И затова, човекът нанася удари, „притъпява зъбите” на тази сила на разбиване, на тази илюзия. И в това вижда цялата работа, която трябва да извърши.

И така ще бъде, докато не избие всички зъби, докато не измъкне всички тръни – за да може розата, растяща сред тях, т.е. Малхут, да разцъфти в истинския си вид, с цялата си сила. Защото това е Шхина, общата душа.

В такава светлина трябва да видя и обкръжението, и другарите, и Твореца. Всичко, което ми се струва външно, представлява неотделима част от мен. А силата, откъсваща ме от единната мисъл и желание, от Единия – това е силата на разединяването, която трябва да разбия.

От урока по статия на Рабаш, 16.02.2011

[35489]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок | Add Comment →