Въпрос: Какво значи да молиш помощ от светлината?

Отговор: Когато човек започне да изучава науката кабала, му се струва, че в него има желание. Той с ентусиазъм се стреми да разбере, да познае, да направи нещо. Този порив му се струва безкраен и пригоден за по-нататъшното напредване.

Едва след много време човек започва да разбира, че устремът напред не се пробужда в него. Това разбито желание той придобива във взаимодействието с обкръжението, с другарите. Човек съвсем не иска да се обедини с тях в едно сърце, встъпвайки в поръчителство. Той ясно вижда разбитото желание: зло, ненавист вместо любов, отблъскване, неспособност към обединение.

Това желание спира човека, и с него той сега трябва да се обърне към светлината, връщаща към Източника.

Но къде трябва да се върна? Към какъв Източник? Що за желание е това?

Тук се изискват две много различни стъпки, и границата между тях е доста проблематична. За разума това е просто, а за усещанията на човека сякаш минава отчетлив ясен разрез: „Оказва се, със своите собствени стремежи аз само се добирам до вярното място, и не по-далеч. А след това на мен ми е необходимо да придобия ново желание, разбито сега между мен и ближните”.

Аз трябва да разкрия ненавистта към ближния и с помощта на светлината да видя злото в нея. Трябва да разкрия, че поправянето на тази ненавист – това е и връщането към доброто.

Тогава и ще ми потрябва светлината – не просто напълването, а силата, която ще поправи моето зло и ще ме върне към Източника, към доброто. А доброто за мен – това е единението с ближния.

Тези неща трябва ясно да се осъзнаят. Трябва да си изясниш, че е именно така, а не иначе. И проблемът е в това, че без поддръжка на обкръжението, човек е неспособен сам да работи над себе си. На него му е необходима външна форма, физическа поддръжка, а след това, устремявайки се към целта, той открива в групата такива неща, които не забелязват и самите другари.

Работата се води отвън и отвътре, но цялата тя е насочена към това да се разкрие мястото на разбиването между нас, да се разкрие злото в това разбиване и доброто при неговото поправяне.

В усещанията трябва да ми е абсолютно ясно: ето болестта, която ме убива, и само светлината, връщаща към Източника може да ме спаси. Аз самият не съм способен. А спасението е в единството, само то е лекарството за мен. Всичко останало аз не вземам в разчет, записвам в графата нулево или отрицателно, лошо влияние.

С общи усилия ние трябва да се стремим да усетим това за напред. И тогава можем да изискваме светлината, връщаща към Източника. Аз не просто се мъча, неизвестно с какво, не просто искам да узная нещо, не просто се стремя към духовността – защото всичко това е проникнато от егоизъм. Не, аз се стремя само към обединение, искам да придобия потребност в сплотяването с другите. Това се нарича „молитва преди молитвата”.

Само с такива крачки, макар и показни, макар и театрални, макар скрепявайки сърцето, ние постепенно ще се движим напред. Напред – към истината: не към голата истина на нашия “живот”, а към същинската, духовната истина. За това е казано: „Сред народа си живея”.

Искате да разкриете Твореца? „Творец” – това е свойството за отдаване. То се разкрива само в нашата правилна взаимовръзка. Колкото повече ще говорим, ще пишем за нея, ще я обсъждаме, колкото по-конкретно, по-непосредствено, по-ясно, по-отчетливо ще правим това, недопускайки това да стане привичка, толкова по-близо ще бъдем до реализацията.

От урока по статията на Рабаш, 08.02.2011

[34787]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Поръчителство | Add Comment →