Въпрос: Едно е да играя с някого или на нещо. И друго е да играя вътре в себе си, изкуствено. Как се прави това?

Отговор: Ти си даваш сметка за това, че трябва да преминеш от едното състояние в другото. Едното състояние сега е проявено в теб, а това, което искаш да достигнеш, остава за сега въображаемо. Ти го рисуваш в себе си, представяш си какво може да бъде.

– Какво точно си въобразяваш? Какво искаш да достигнеш?

– Отдаване и любов.

– Лъжеш.

– Разбира се, че лъжа. Но на мен ми казват, че трябва да бъда даващ, и аз някак се съгласявам с тях.

– Много добре. Имаш другари – започни да изграждаш между тях това отношение на любов и отдаване. Моля. Какво, не искаш?

– Разбира се.

– Ти не си длъжен да искаш. Просто осъществявай прости механически действия. Седи заедно с тях, мисли за това поне малко, колкото можеш. А главното: когато учиш, идва светлината – и изведнъж ти чувстваш как постепенно се съгласяваш с тези стремежи, с такова развитие.

Сега за теб е важно да напредваш в това направление. Вътрешно все още не го искаш съвсем, но вече разбираш, че това е важно. Състоянията продължават да се менят и така ти се движиш напред. Движиш се под действието на светлината, но можеш сам да правиш това, което е в твоите ръце.

Затова е станало разбиването на келим – за да подготви за нас необходимото условие: даже не желаейки това, само чрез едни физически действия, ние можем да започнем да привличаме светлината, възвръщаща към Източника.

Аз се намирам сред всички и ненавиждам всички, не съм съсредоточен, не мога даже да помисля за любов и отдаване. Нямам работа до другарите, искам да бъда сам в целия свят, насаме с Твореца… И все пак външно аз помалко правя някакви действия. Макар и неприятни, макар под диктовка – с това ние започваме.

А след това ненавистта се проявява още по-силно. Но заедно с нея – и важността на целта. Аз виждам колко важно е да достигна отдаването и колко съм далеч от него.

В крайна сметка важността нараства до предела, ти искаш само отдаването – а от друга страна, го ненавиждаш, не си способен на него, съвършено си откъснат от това. Когато тези два полюса окончателно се оформят в твоето възприятие, достигайки финалната мощност, тогава ти крещиш.

Това е и „вратата на сълзите за нисшите духом”. Ти чувстваш, че в теб няма нищо, и повече не можеш да се примиряваш с това.

От урок по статия на Рабаш, 15.02.2011

[35391]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок | Add Comment →