Кабалистите ни учат на пътя на корените, така че всеки от нас да постигне корена на своята душа. Те ни казват, че най-важното нещо е намерението. На върха има сила, предназначена да ни поправи и да ни преведе през всички стадии до крайното, възвишено състояние. Но ние трябва да предшестваме подемите със собствените си усилия, очаквайки ги с нашето искане или желание.

В края ние трябва да почувстваме нещо, което сега не можем да възприемем. Ние нямаме за какво да се задържим, нямаме възможност. Това „нещо” изглежда незначително и безсмислено. Защо? Защото явлението, което трябва да почувстваме е отдаване и любов към ближния. Това е силата на Твореца, свойството, наречено „Творец”, което обгръща и изпълва цялата реалност.

Ние не го разбираме или чувстваме и сме неспособни да се приближим към него. Ние умишлено сме били създадени противоположни, за да видим светлината от тъмнината, а след това да я разберем, почувстваме и разкрием.

Светлината, просто каквато е, би ни заслепила. Затова ние съществуваме и се развиваме в свойството получаване, постепенно придобивайки все повече и повече детайли от реалността. След това идва момента, когато се отчайваме от получаване и придобиваме стремеж към свойството отдаване. Тази искра, която се пробужда в нас, се нарича „точка в сърцето”.

Тогава ние сме доближени до нейното осъществяване. Ние сме доведени до учител, книги и обкръжение. Сега можем да развием тази искра в истинското свойство на отдаване и любов към ближния. Нашата работа се състои във всевъзможни действия, благодарение на които да ценим повече нашия учител, първоизточниците и обкръжението. Когато ги издигнем над нашия егоизъм, над свойството получаване, свойството отдаване става по-важно за нас и ние започваме да чувстваме по-голямо уважение към светлината, отколкото към тъмнината, повече към Твореца, отколкото към творението.

Аз чета за това в първоизточниците, а това означава, че трябва да се потрудя. Но когато се срещна лице в лице с нея, когато съставя план, за да започна да уважавам и издигам в своите очи отдаването над получаването, това, което разкривам вътре, е безсилие и липсва на всякакъв интерес към предмета. Аз чувствам, че ни най-малко ме интересува учителя, групата или книгите. Всичко губи своя вкус.

Защо? Защото моят егоизъм, моето желание за наслаждение не вижда никаква полза тук. Напротив, от този момент той чувства, че това, което лежи напред, са само загуби.

Как мога да предизвикам нещо лошо на себе си, ако съм напълно желание за наслаждение? Аз просто съм неспособен на това. Възможността да нараня себе си не е присъща на мен.

Какво трябва да направя? Излиза, че моят напредък към Твореца лежи в непрекъснатото отделяне от това, което ми изглежда като „добро”. Нещо повече, то се приближава към „злото”. Възможно ли е това?

Отговорът на този въпрос може единствено да бъде получен от науката кабала.

От урока по статия на Рабаш, 23.02.2011

[36160]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок | Add Comment →