Програмата на творението се реализира в нас под въздействието на две противоположни сили. От една страна ние през цялото време сме напредвали по пътя на егоистичното развитие. От друга страна, започвайки от определен момент в нас се проявява още една сила – „точката в сърцето”, желанието да се устремим към подобие на Твореца. Желание, за сега неосъзнато, неразбираемо, – защо, за какво, как, – но вече тласкащо ни напред.

Постепенно то ще се появи във всички хора. Съдейки по събитията, които стават сега в света, процесът ще тръгне много бързо. По принцип на нас не ни е останало вече толкова много време: 229 години до края на шестото хилядолетие. Това е малък исторически срок.

Науката кабала говори за това, че въобще не са необходими тези столетия. От този момент, когато в човечеството, даже и в неголяма негова част, започне да се разкрива точката в сърцето, и до края на цялото поправяне, са достатъчни буквално няколко години, за да бъде всичко поправено и завършено.

Тогава целият наш свят със своето вътрешно напълване ще се издигне на следващото ниво. С него нищо няма да се случи, просто ние ще се издигнем в нашите усещания, в нашите възприятия, в това, което ни се разкрие. В нашият живот ние ще се издигнем на следващото ниво, където ще усетим себе си действително вечни и съвършени.

Сега в сърцата на много хора нарастващо се пробужда точката в сърцето. Човек започва да се ориентира в тези свои нови усещания, устремени напред, да чувства привличане или отблъскване. При начинаещите това се проявява във вид на добри или лоши усещания: на мен ми е хубаво – на мен ми е зле. Потапяш се в депресия, а след нея изведнъж нещо в живота ти се просветлява, появява се някаква цел, някаква светлина блещука отпред. А после отново всичко пада – и отново се появява светлината, крачка след крачка.

Баал а-Сулам, „Няма никой, освен него”: Ползата от тези отблъсквания е в това, че с тяхна помощ човек получава потребност и пълно желание, за това Твореца да му помогне, защото иначе той вижда, че пропада.

Тоест Творецът ни измъчва. Той крачка след крачка, в течение на дълго време – толкова, колкото е необходимо, – постоянно ни „тероризира”: малко хубаво – малко лошо, отново и отново. Понякога ни се струва, че по-хубаво няма и накъде, понякога – че по-лошо няма накъде. След това ние започваме да привикваме и към едното, и към другото, започваме да разбираме, че всичко това е преходно. Но има ли край на това, или е безкраен процес? Честотите варират – а после какво?

И тук възниква свободата на волята, свободата на нашето движение напред. Аз не мога самостоятелно да ускоря своето напредване. Ще тъпча на място, премествайки се от крак на крак, от положение в положение, по-добро – по-лошо, по-лошо – по-добро, и така нататък. Ще успея да напредна само, ако увелича своето желание, своите впечатления, своите усещания за сметка на обкръжаващата среда. Моята точка ще си остане точка. Аз никога няма да успея да я увелича сам. Тя няма да „набъбне” и няма да се превърне в съсъд, състоящ се от десет сфирот, в който да усетя духовния свят.

Тя ще си остане точка, докато аз не започна да се съединявам с останалите, с обкръжаващите ме. Аз трябва да правя това. Затова, когато в човека се образува точка в сърцето, след някое време го довеждат в групата. Но и в групата той не разбира веднага какво става с него и какво трябва да прави. А той трябва да уреди връзката си с другите.

От 4-ия урок на конгреса в Берлин, 29.01.2011

[34366]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития | Add Comment →