Entries in the '' Категория

Лъч светлина в смолиста тъмнина

каббалист Михаэль ЛайтманВъпрос: Защо авторите на „Зоар” на места пишат, използвайки земен език, което само ни обърква, сякаш говори за нашия свят, а на други места пишат на езика на Парцуфим и Сфирот?

Отговор: Езикът, създаден по времето на Адам аРишон, съдържа няколко Сгулот (чудесни качества). Защо те са Сгулот? Защото ние не разбираме какво е духовният свят. Не го постигаме и не можем да си го представим правилно. По никакъв начин не можем да видим никакви форми от него пред себе си.

От самото начало е ясно, че всички наши идеи, дори тези на този свят, са напълно грешни. Като слепи хора, всички ние се опитваме да напреднем опипвайки, без да знаем, до какво достигаме и какво се случва. Всичките ни спомени и въображаеми картини са неправилни и грешни.

Ние сме в толкова тъмно състояние, че никога не сме изпитвали вкуса на истината. Дори и слаб лъч светлина никога не е прониквал в тази смолиста тъмнина, за да освети поне малко някакви детайли от този свят, в който съществуваме, както и връзките между нас.

Затова се повдига въпросът: възможно ли е да говорим с тези творения изобщо? Това е дори по-зле от това да изкопаем от земята червеи и да се опитаме да им кажем за Тора. Това не е шега! Разликата между нас и духовния свят е много по-голяма от тази между нас, живите създания, и червея в земята, който също е живо създание.

Ти се различаваш от червея по нивото на твоето осъзнаване и осведоменост в същата тази тъмнина, където живеете и двамата. Но ти и човекът, който е в духовното, сте разделени от различно възприятие – пропаст, която дори не можем да си представим.

Адам аРишон е бил първият човек, разкрил факта, че освен нашето състояние има източник, духовен свят, истинска реалност, докато ние сме в пълна тъмнина като червеи в земята, които никога не са изпълзявали навън и не знаят, че съществува различен свят. Затова трябва да ни се даде поне края на въже, за което да можем да се хванем.

Така, тези, които са постигали духовното, започвайки с Адам аРишон, са измислили това, което изглежда като най-различни истории. Но това не са истории, а система, която ни свързва със света и с душите, постигнали духовното, с връзката между тях и светлината, която е в тях.

Сега нямаме никаква идея, какво е значението на никой от тези светове – нито за този свят, нито за душите, нито за връзката, нито за светлина – нищо! И все пак, те са начертали някаква връзка от състоянието, което ни е непознато, и ние нямаме никаква представа, какво е това връзка. Но те са го направили, за да ни свържат някак си с това състояние. И ако използваме връзката, следвайки техния съвет, тя постепенно ни повлиява.

Затова е напълно неудачно да питаме, защо са писали на такъв език или на друг: такъв, който е по прецизен или рационален, такъв, който е повече или по-малко ясен. Само можем да се объркаме от описанието, което изглежда по-земно и по-близо до нас. Има само една възможност да се приближим до „Зоар”: да се свържем помежду си възможно най-много. До степента, до която се обединим чрез усилия да бъдем над егоизма си, даваме възможност да се разкрият тези духовни състояния. Но докато не се разкрият, няма да разберем какви са те. Написано е „Видях обратен свят”. Ще видите, че духовният свят съвсем не е каквото сте си го представяли.

От урока по книгата „Зоар”, Предисловие, 24.01.2011

[33580]

Да се настроиш на вълната на отдаването

каббалист Михаэль ЛайтманАко искам светлината наистина да достигне до мен, аз съм длъжен да поискам поправяне за целия си духовен съсъд /кли/ от Кетер до Малхут. Защото в духовното няма никакви частични решения, когато съм „почти” съгласен, но не до край.

Трябва да поискам това поправяне за всичките си „10 сфирот” или за всичките четири нива на желанието: неживо, растително, животинско и човешко.

Ако съм опознал цялото си зло на всичките тези четири стъпала, тогава мога да привлека светлината на поправянето. Трябва така страшно да поискам това да се случи, че да ме разтресе до основи, „ до мозъка на костите”.

Обаче, ако сега се пробудя сам, започна да искам обкръжаваща светлина, да викам, да моля за поправяне – това е прекрасно, но няма да помогне! Желанието, в отговор на което идва светлината, трябва да се намира между душите, в тяхното отношение една към друга.

Тоест трябва да се вдъхновя, да пея заедно с всички, да скачам, да изпълнявам някакви действия, което да ми помогне да се включа в групата – да се съединя с обкръжението и да поискам от него да ме настрои на отдаване. Нека ми даде желание да стана отдаващ, да се съединя с другите.

В степента на стремежа ми да се включа в обкръжението ще получа от него реакция, желание – и ако вече с това желание се обръщам към обкръжаващата ме светлина, тогава имам шанс тя да ми подейства.

Затова трябва да се накарам да се обърна към групата, да получа в отговор вдъхновение от нея, колкото се може повече да се впечатля от нея – и тогава ще мога да се обърна към обкръжаващата ме светлина.

Защото моето обръщение към групата е знак за това,че:

1)    разбрал съм, че сам нищо не мога да направя,

2)    желая повече отдаване, отколкото получаване,

3)    ценя тях повече от себе си.

Тоест, това е вярно искане, което правилно ме формира в посока към духовното. Ако съм готов да приема от тях всичко, което ми дават, над разума и чувствата си, все едно от самия източник – значи съм готов за поправяне!

Значи вече съм се издигнал над егоизма си, видял съм, че съм абсолютна нула и искам поправяне. И единственото поправяне, което желая е да придобия способността да отдавам.

Такова искане безусловно ще привлече обкръжаващата светлина, защото това точно съответства на неговата природа, „възвръщаща към източника”. А моята молба е да ме върнат при Него!

От урока по „Учението за Десетте Сфирот“, 25.01.2011

[33677]

Кабалистите – за Тора и Заповедите, ч.32

Скъпи приятели! Моля, задавайте въпроси по темата за тези цитати на великите кабалисти

Бележките в скобите са мои.

Какво е молитвата?

От тук се вижда, че всичко, което е възможно да се постигне, малко или голямо – се постига само със силата на молитвата. А цялата работа, която ние сме длъжни да извършим е само затова, че да разкрием нищожността на собствените си сили и това, колко сме неспособни и недостойни на нищо с нашите сили и способности.

Затова именно тогава ние сме способни и достойни да излеем пред Твореца истинската молитва. (Т.е. цялата ни работа се свежда до осъзнаване на безсилието и желанието да достигнем целта, чрез милостта на Твореца).

И няма никаква възможност да заобиколим това условие: аз не мога да си кажа, че решавам първоначално, че съм недостоен и не съм в състояние да извърша и да постигна каквото и да е, и после вече да призовавам Твореца, а да не ми достигат усилия и работа за да постигна собствената си нищожност.

И затова ние сме длъжни да приложим всички усилия в духовната работа (всички възможни усилия), за да достигнем намерението “заради Твореца“, както е казано: “Всичко, което е в твоите ръце и сили да направиш – направи!“.

И дори независимо от това, че ти нищо не виждаш в този миг, когато вече изцяло си напълнил чашата със своите усилия, които си длъжен да приложиш по разчет на Твореца, тогава настава време за молитва. А до този момент е вярно казаното от мъдреците: “На казващият, че не е приложил усилия, а е намерил – не вярвай“.

Тъй като до този момент той не готов за молитва, а Творецът чува молитвата. (По този начин трябва да достигне нужното желание за целта – отдаване и любов към творенията и към Твореца. Да осъзнае, че със свои сили, няма да постигне тази цел. Желаейки, целият резултат да бъде само заради Твореца. Всичко това заедно образува и намерението “заради Твореца“.)

Баал а-Сулам. Писмо 57.

[33572]

Здравей желание!

каббалист Михаэль ЛайтманКогато човек натрупа опит, вижда, че не може сам да направи нищо. Всичките му идеи за добро и зло са изградени на основата на лична изгода и следователно, подемите и паденията, през които е преминал, всъщност не са били реални. Той оценява своето добро отношение към духовното, вътрешния си подем, като „ден”, а негативното отношение към духовното му изглежда като „нощ”. Но това не е правилно.

„Нощта” е състояние, в което човек прави разграничения, отлично знаейки, че всички те са егоистични и че той не може да се издигне над егоизма си. И ако може, то това е само благодарение на светлината, която става малко по-силна и му дава тези моменти. Творецът помага на човека да „надзърне” извън себе си и само тогава се слива с отдаването. Това е „ден” за него.

Аз трябва да бъда готов за непрестанната „терапия” на Твореца, който взима моето зло, което се крие под доброто и го превръща в отдаване, разкривайки ново добро в мен. Невъзможно е да предадем тези неща. Те идват в резултат само на вътрешна работа. Дотогава, пише Рабаш, „не можеш да приветстваш своя приятел”, защото твоят „приятел” все още не е добър. Първо, трябва да постигнеш мир (Шалом) или съвършенство (Шлемут) с Твореца и тогава постигаш помиряване с твоите „врагове”, тоест ти ще се върнеш към егоистичните си желания, над които си се издигнал. Ще ги вземеш и ще завършиш своята работа с тях.

Отначало човек приветства своя „приятел”, тоест своето желание, добивайки отдаване заради отдаване. Тогава той също го приветства с получаване заради отдаване, тоест той се връща към своите желания и работи с тях. Така той постига крайното поправяне.

От урока по статия на Рабаш, 23.01.2011

[33466]

И ще се разтворят палатите на мъдростта…

Книга „Зоар”. Предисловие. Статия „Двете точки”, т.121: Тъй като всяка „ключалка” ни позволява да достигнем особена степен на управление от Твореца и те стават „входове” към стъпалата за постигането Му.

И тези стъпала, които ние придобиваме, преминавайки през „входовете”, образуват „залите” на мъдростта.

И се получи, че „ключалки”, „входове” и „зали” – това са три форми, изобразяващи се една след друга върху самата наша материя, на съдържащото се в нас желание за получаване.

И преди да го преобразуваме в получаване, заради доставянето на радост на Твореца, нашата материя превръща, съгласно усещаното от нас, светлина в тъмнина, сладостта в горчилка. Защото всички пътища на Неговото управление ни отделят от Него.

И през това време се образуват, от наличното в нас желание за получаване, „ключалки”. А след нашето преобразяване, когато се удостояваме с получаване заради отдаване, всички тези „ключалки” се превръщат във „входове”, а тези „входове” после стават „палати”.

Сами по себе си, всички наши пречки се превръщат в желания, пълни със светлина постижения, разбиране, осъзнаване на силата на отдаване.

От урок по книгата „Зоар”. Предисловие, 25.01.2011

[33657]

 

Личен подход

Въпрос: Аз се намирам в обкръжението, в което ме е поставил Творецът. И заедно с това, откликът на това обкръжение, като че ли ме забавя, спира ме. Аз скланям глава пред другарите, а те сякаш обтягат юздите, прехвърляйки ме от галоп в крачка. Какво да правя?

 

Отговор: Има различни ситуации. Хората, които постигат високи духовни стъпала, могат да са престорено равнодушни, за да се изкажеш повече и все пак да ги оцениш положително, въпреки че в твоите очи те да са немарливци, лентяи и други подобни.

Ако групата се състои от „малки”, от начинаещи и те са в егоистично намерение ло лишма, преди махсом, то пред тях не трябва да се преструваме на безучастни. На тях трябва да им се демонстрира подем,  иначе те няма да вървят напред. Те трябва да са добре обучени на това, как да пробудят всеки, за да не остава равнодушен.

Необходимо е да се вглеждаме в хората. Някои са неспособни да се сдружат с тези, които танцуват, пеят, смеят се, плачат. Не им е до тази работа. В такъв случай, другарите трябва да забележат, че аз не обръщам внимание на техните усилия, и да намерят начини, да измислят хитрости и уловки, които да ми подействат.

Така трябва да се работи с всеки. Защото групата се състои от отделни хора и затова сме задължени да се грижим за подема на всички. Но заедно с това, след всички усилия, да проявяваме търпение, защото всеки има свое темпо за напредване.

Някои с години не могат да уловят този принцип, те са тук, но ги няма. Други са притеглени от учебния процес, за тях всяка усвоена страница от ТЕС е духовно постижение. Трети отлично дават уроци или се проявяват още в нещо, а всичко останало пренебрегват. Така че, трябва да сме търпеливи.

От урок по статия на Рабаш, 25.01.2011

[33633]

Получавайки – да отдавам

Пред нас винаги трябва да е целта – да стигнем до подобие, до сливане с Твореца. Сливането – това е пълното съответствие, когато в нас цари силата на отдаване.

Нашият материал, желанието за наслаждение, не се мени, затова пък се променя начинът за неговото прилагане: желанието за наслаждение трябва да се използва за отдаване. А за това трябва да усещаме желанието на ближния. Само тогава ние откриваме, че получавайки, можем да отдаваме.

Духовното действие изглежда много странно, съвсем не такова, каквито са материалните действия. Само ако разкриваме дълбоката, силна, взаимна връзка между нас, сливането, другарството, поръчителството, любовта, взаимността – тогава ние си взаимодействаме, подобно на зъбчатите колелца в единна система: като получавам това, което другият иска да ми даде, по такъв начин аз му отдавам.

Излиза, че всички творения само получават, но отначало те трябва да разкрият, че пребивават във взаимно отдаване и именно така го изразяват. Как постигаме това?

Творецът, общата сила на отдаване, пребивава между нас и във всички. Ако всеки анулира себе си и всички заедно поискаме да отдаваме на Него, тогава, получавайки един от друг, ние ще можем да отдаваме на практика. В такъв случай, никой не получава от другите, а всички получават от Твореца. Но условието тук е такова: при получаването от Него, ние всички трябва да бъдем обединени.

Това може да се сравни с многодетна майка, която иска да разпредели любовта между всичките си деца. Когато те са готови да поддържат помежду си поръчителство и единство, за да и отговорят с взаимност, когато са готови да получат нейната любов само заедно, защото са споени един с друг, тогава те и доставят удоволствие и на нея и е приятно да дари любов на децата, а на тях им е приятно да получат нейния дар.

Такова получаване се счита за абсолютно отдаване.

Разбира се, творенията не могат да направят нищо освен подготовката – да, и не са длъжни да правят нищо повече. Те трябва само да подготвят формата за получаване на изобилието от Твореца. Те не се занимават с отдаване на практика, а отдават в намерение. Като изграждат получаване по такъв начин, те доставят удоволствие на Даващия.

От урок по статия на Рабаш, 24.01.2011

[33569]

Опитай малко светлина!

Светлината, връщаща към източника – това е светлината изпълваща цялата реалност на творението, която ти използваш за целта на поправяне на желанията/келим. Това е същата светлина, само че ти я прилагаш за поправянето на келим.

Да предположим, че пред мен има прекрасно приготвена маса, с изискани блюда, но аз нямам особено голям апетит. Казват ми: “Ти все пак трябва да похапнеш! Вярно, че си болен и нямаш апетит. Но пробвай, поне малко!“

И аз ям – без желание, само за да се излекувам. После оздравявам и вече с желание опитвам от тези същите блюда, получавайки наслада от тях.

Тези блюда не са се променили. Променило се е моето отношение към тях. По-рано, аз ги използвах, за да оздравея – и това се нарича “светлината, връщаща към източника“, светлината хасадим, “завръщане чрез трепета“, нивото Бина.

После аз съм се поправил – и съм започнал да използвам тези желания, получавайки ги заради отдаване. И тогава тази светлина се е превърнала за мен в светлината хохма.

Кой е извършил промяната в светлината? – Аз. Коя е светлината? Хасадим – за поправяне на желанията, хохма – за наслаждение. Всичко зависи от това, как аз се отнасям към светлината.

Ако искам да поправя само отношението си към ближния, тъй като преди всичко се изисква поправяне, – това означава, че аз използвам тази  светлина като “хафец хесед“ (нищо не искащ за себе си). Светлината – това е отдаване. А след това, тази същата светлина, това същото отдаване, аз мога вече да ползвам, наслаждавайки се от това, че отдавам.

Отдаването/Творецът изпълва цялата реалност. А ние пребиваваме вътре в тази реалност и всичко зависи от нашето отношение. Както ние се отнасяме към него – така и определяме, къде се намираме: в този свят или във висшия, на всевъзможни стъпала, в различните състояния.

От урока по Книгата „Зоар“. Предисловие, 25.01.2011

[33654]

Душата не е това, което си мислихте

Групата трябва да работи всеки път, върху всеки другар, а другарят – върху групата. Именно това се изисква от човека. Ако я изградим привлно, тогава ускоряваме времето и действително усещаме развитите.

Ако ли не, развитието пълзи толкова бавно, че губим причината и целта, не различаваме етапите на пътя и всичко преминава без вътрешната сила, без вътрешното действие, което трябва да подтикне нашия напредък

И затова сме длъжни да пресмятаме състоянията, стъпалата, етапите, действията, които осъществяваме, трябва да се грижим желанието да зависи от нас – не лично от човека, а от обкръжението.

Защото духовното съществува само в тези келим, които се намират между хората. Да допуснем, че посредством специален филтър виждаме само желанията на хората. После, слагаме още един филтър и проявяваме не техните лични желания, а общите, които се намират между тях. И именно тези желания се явяват духовните келим.

Те не могат да се намират в нито един човек поотделно – могат да бъдат пробудени само чрез съвместни действия, поръчителство, според принципа: „Не прави на другия това, което ненавиждаш”, „Обичай ближния като самия себе си”. Насочвайки тези желания от етап на етап, ние всъщност изграждаме кли. Това е тази „половина на работата”, която творенията трябва да изпълнят от своя страна.

Дори и тогава, не става дума за желанията като такива. Обръщайки се към групата виждаме, че никой няма желание, насочено към духовната цел. Но можем да пробудим себе си за молба, за обща молитва – и това ще привлече светлината, която формира нашето кли.

А после това кли, в степента на своето желание, започва да изисква поправяне в общата, групова форма и се превръща в душа (нешама). „Душата” не е лично, индивидуално, вътрешно усещане на човека, а съвместно усещане, което живее между всички.

В материалния свят ни се струва, че всеки от нас е кли. А в духовното всичко е обратно: кли е общото, което се намира между нас. Материалното е получаващото кли, събиращо всичко вътре, а духовното е отдаващото кли, изливащо отдаването навън. Измерванията винаги се правят отвън и затова не можем да разпознаем духовния свят, не можем да го обясним, да го разкрием, да го усетим. Защото там, всичко се оценява само според общността, според съвместната сила.

От урока по статия на Рабаш, 25.01.2011

[33641]

Утрото започва от вечерта

каббалист Михаэль ЛайтманИма определена последователност на състоянията (стъпалата), през които творението трябва да премине в своите усещания, в своето разбиране и осъзнаване.

На всяко стъпало му се разкриват все по-големи желания, а вътре в него са всички свойства, частни желания, сили и така човек започва да постига духовния свят, Твореца, да Го изгражда в себе си.

Но преди всичко е нужно желание от наша страна. Иначе как ще усетим всичко това? Творецът не може да ни даде такова благо, което не искаме! Тъй като тогава ще се почувстваме много зле. Ако светлината се разкрива без желание към нея, тя се усеща като страшна тъмнина.

Нощта не е отсъствие на светлина, а най-голямата светлина. ГА“Р де-Хохма! Но тя е обърната към нас с „гръб”, с „обратната страна”, тъй като тя идва, а ние нямаме съсъд за нея. И затова се чувстваме така зле.

И защо – нали ми дават наслаждение? – Но ако не го искам, то това наслаждение е по-лошо, от което и да е страдание.

Тази среднощна светлина/тъмнина идва при нас от съединяването (зивуга) на Аба ве-Има, които готвят келим за настъпването на утрото. Отначало трябва да се разкрие цялото стъпало, всички негови 10 сфирот, а след това, ние вземаме от нея малка част и започваме да работим с нея в продължение на целия „ден”. Но „нощта” е разкриването на огромна светлина.

Затова ни е нужно да преминем всички тези състояния: ден и нощ, вечер и утро – и всичко това, за да придобием желание, благодарение на което ние ще можем да се насладим. И това не е желание за получаване, а желание за отдаване!

От урока по статията „Същност на науката кабала”, 25.01.2011

[33702]

Надолу – по програма, нагоре – по желание

Рабаш. „Шлавей Сулам“, 1989, статия 18, „Благословията не обитава в пресметнатото”: „Например, човекът носи ризата си на пералня, за да изчистят петната от нея.

Той казва на собственика: „Изчислил съм количеството поправяния, които трябва да извършиш, за да знам колко да ти платя“.

Ние пребиваваме в съвършено състояние и трябва да го разкрием. Всички етапи, през които минаваме, са етапи на разкриване на състояние, което вече съществува – но не и за нас. То ни се разкрива постепенно.

Всичко зависи от получаващия: до каква степен се подготвя и бърза. Доколко обкръжението е готово да му помага и да го поддържа – това също зависи само от него. Творецът води човека в правилното обкръжение и казва: „Всеми това за себе си”. Сега зависи само от човека, ще вземе, онова, което му е предложено и как ще го вземе.

И затова, „пресмятането на поправянията” също е в нашите ръце. Всичко зависи от отношението ни – трябва да се съгласим с етапите на пътя, всеки от които е необходим.

Отгоре, от света на Безкрайността, надолу се спуска изобилие от съсъди и светлини, чрез спускането на световете, парцуфим и сфирот. По пътя, в качеството си на подготовка, стават разбивания и различни други процеси. А след тази подготовка, трябва да се издигнем по същия път, само че отдолу нагоре, да преминем през същите етапи, реализирайки същите решимот – но това трябва да бъде предхождано от нашето желание. В това се състои разликата.

Творецът е разбил общата картина на части и сега, сред тях трябва да търсим желанията, стремежите, целта, да даваме предимство, да установяваме ценностите. Сякаш събираме конструктор, чийто части имат различна форма, оцветени са с различни цветове, притежават различни качества и по различен начин се свързват една с друга.

Но всичко това бива предшествано от нашето желание, което можем да изградим само с помощта на обкръжението. Засега, все още не усещаме много своята зависимост от това, тъй като, по принцип, не чувстваме как напредваме, не можем да изчислим темпото, да пресметнем стъпалата, да измерим скоростта на движение. И затова, не се стараем особено да намерим начини, чрез които да ускорим своето развитие.

Във всяко състояние сме пасивни: „Ако съм тук, ще почакам, докато премине”. И то преминава, благодарение на различни действия, дори и да не са много насочени към развитието. Но процесът върви бавно и изисква множество допълнителни действия.

А когато стигнем до правилния анализ, тогава разкриваме, че всяко състояние е задължително и нито едно не трябва да се игнорира. Всичко води към доброто, всичко разкрива истината, но енергията, желанието, поривът – това зависи от нас.

От урока по статия на Рабаш, 25.01.2011

[33644]

Печеливша за всички лотария! Джакпот за всеки!

Въпрос: След няколко дни аз ще отида на конгреса и там ще срещна хора, които никога преди не съм виждал, говорещи на други езици, принадлежащи към други култури. Какво трябва да им предам и какво трябва да получа от тях, за да задържа нишката, водеща в духовното?

Отговор: Трябва да дадете един на друг взаимна подкрепа – разбиране, че ако се въодушевим един от друг, ще достигнем целта. Не трябва да се надяваме на Твореца, на някакъв „добър Бог”. Ние виждаме, че целият свят крещи към Него – и кому е помогнало това? Ти можеш да се обръщаш само към групата.

И когато се обърнеш към нея и поискаш между вас да се разкрие любовта и съединението – именно това означава, че си разкрил Твореца. „Скинията на  Завета”, „Храмът” – това е общото кли, общата душа на групата, народа или целия свят – това е нашето съединение. Не съществува Творец извън творението. Той се нарича Творец (Боре), защото ти Го разкриваш („ела и виж” – „бо-ре”) вътре в общото интегрално свързано кли/желание.

С това намерение аз идвам в групата или отивам на конгрес и искам да кажа на всички: „Момчета, искаме ли да разкрием Твореца? – Тогава къде можем да Го видим? Къде е нашето съединение?! Как всеки от нас вдъхновява и се вдъхновява от съединението между нас, тоест от Твореца, от духовното? Може ли всеки да получи такава сила от нашето общо съединение, че да укрепи себе си и да се включи обратно още по-силно?”

Това именно ще означава, че имаме контакт с Твореца. Творецът- това е нашата обща сила, „обобщаващата”!

Да допуснем, че сме 10 човека и всеки притежава сила от 100 кг. Вие мислите, че нашата обща сила е 100х10 – тоест 1000 килограма? Не! Заради това, че сме се обединили и сме отменили своето его, за да се приближим и съединим, ние сме получили вместо хиляда килограма сила – милион!

Защото ние сме работили срещу егоизма, срещу ненавистта към другите, и сме достигнали любов към всичко – някъде е трябвало да отиде това усилие? Ние не просто сме прибавили и после събрали нашите килограми . Защото, колко усилия е трябвало да вложим, за да достигнем това?

Да допуснем, събираме пари за някаква съвместна акция по разпространението. Аз не просто хвърлям пари в общия котел – аз работя срещу своето его, всевъзможни разчети. Ако просто бях отишъл да пръсна тези пари, даже не бих забелязал. Но аз не мога да се накарам да платя в групата, за общото дело…. Само не това! Аз съм готов да ги изгоря, да ги пръсна така, че утре даже да не помня за какво – но да знам, че все пак съм направил нещо за собственото си наслаждение.

Но когато давам пари на групата, това ми струва 100 пъти повече, все едно не давам 500, а 50 000! Такива усилия влагам. И затова, ако съединението е създадено за разкриване на Твореца, за взаимно отдаване, то аз разкривам огромни сили в него. Това не е просто „да хвърлиш” в общата каса – в тази каса освен сумата от нашите постъпления има още един, допълнителен, „обобщаващ” компонент.

Има още един такъв „бонус”, „допълнение” към сметката, което по своята мощност е милиард пъти по-голямо от самата сума на вноската. Това е тази сила, която всеки получава от групата – защото тя се дели на всички, а от нея не се отнема!

Заради това се събираме на конгреса и на други срещи, за да извлечем този общ, „обобщаващ” компонент. Всеки от нас го получава в себе си – за своето поправяне.

От урока по статията „Същност на науката кабала“, 25.01.2011

[33698]

За да не охладнее любовта…

„Зоар”, Предисловие, статия „Две точки”, п. 121: Затова силите на разделение се наричат „ключалки”, защото те заключват вратите към сближаване и ни отделят от Твореца.

Но ако ги преодолеем, така че те да не повлияят на любовта в нашето сърце, като я охлаждат, тогава тези ключалки се преобразяват, и стават „входове“, тъмнината се превръща в светлина, а горчивината става сладост.

Въпрос: Какво означава „да се охлажда любов в нашите сърца”?

Отговор: Ако човек изначално подготви себе си за факта, че той планира да постигне любовта на Твореца, т.е. свойството отдаване да стане любимо, признато и желано от него, така че да почувства свойството отдаване, което идва при него като огромна ценност и възнаграждение за всички усилия, които е положил – това означава, че той готви себе си за правилните действия.

Тогава, въз основа на правилната подготовка, той гледа различно на всички смущения, които идват, за да го охладят, да го отблъснат от любовта към Твореца, от приближаване към свойството отдаване. Той ги вижда като помощ, защото имено чрез тяхното преодоляване, той става по-силен, по-разбран, по-храбър и по-учен, и чрез по-голямото разбиране, усещане и сила се издига до свойството отдаване.

Например, ако искам да бъда физически силен, тогава всички мои занимания с тежести, подскоци и бягане за мен са тренировка, която ще ми позволи да стана по-силен. Всичко зависи от подготовката. Ако не искам да бъда по-силен, ако това не ме тревожи, тогава всички прегради, издигащи се по моя път, ще ме лишат от желанието да напредна. Аз ще ги избегна и въобще няма да им се радвам.

Виждам ли преградите като помощ, изпратена ми свише, за да ме развият и издигнат до нивото на Твореца, или не? Това зависи от моя стремеж, подготовка и подкрепа на обкръжението. Това е единственият начин, по който можем да напреднем. Всичко зависи от подготовката. Преди да отворя книгата, да достигна до групата, да започна да уча или мисля за нещо, аз задавам въпроса „Защо правя това? И за какво трябва да мисля?”. Единственото, за което трябва да мисля е как да направя оценка съгласно анализа „истина/лъжа”, а не съгласно усещането „горчиво/сладко”. Тогава, аз веднага се опитвам да изградя моите различия, основани на анализите „истина/лъжа”. А ако е така, тогава аз поне зная, че не съм там, че не го искам и т.н. Но въпреки всичко, аз различавам истината: Кой съм аз сега и какво се случва вътре и извън мен?

Това е задължително! И всичко тук зависи от обкръжението, от подготовката на обкръжаващата среда. Едно зърно не може да се развие освен ако средата не му осигури всичко, от което се нуждае за да порасте. Само по себе си то просто би изсъхнало. Трябва да има обкръжение, което пробужда човека и работи над него.

Представете си, че се намирате в обкръжение, в което всеки ви окуражава да бъдете физически силен. Тогава вие се учите от тях и заедно с тях участвате във всички тренировки. Те скачат и вдигат тежести от сутрин до вечер! Защо? Защото това е целта. И вие започвате да правите същите неща, без значение дали искате или не, защото сте получили важността на целта от тях. Вие виждате всяка една пречка, всяка тежест, която трябва да вдигнете, всяко упражнение, което трябва да направите, като възможност, дадена ви да пораснете. Няма друга възможност.

От урока по книгата „Зоар”. Предисловие, 25.01.2011

[33663]

Любовта е една за всички

каббалист Михаэль ЛайтманВъпрос: Ако от творението се изисква само подготовка, какъв принцип внася това в работата ни?

Отговор: Всичко прави Творецът, всичко идва свише, а от келим не зависи нищо освен съвместната подготовка на тяхното отношение към Даващия, към Твореца. Всеки се намира заедно с другите души, с останалите творения и с Твореца, с Източника. Само така и ние трябва да се готвим.

Тук принципът е много прост. Ние трябва отново и отново да го обсъждаме, да мислим за него, да играем с него, за да може нашите желания и мисли да го възприемат все по-добре. Главният момент при това е да използваме обкръжението: ние се стараем да наредим взаимовръзката си, обединявайки се наравно един с друг. И в мига, когато разкрием поне трошица от тази връзка – веднага ще успеем да установим в тази степен връзка с Твореца, с Даващия. Това и ще стане нашето първо духовно стъпало.

След това, съединили се помежду си още по-силно, ние ще се изкачим на второто стъпало във връзката с Твореца. И така всеки път: в степента на връзката между нас, ние построяваме кли, съсъд, за да получим изобилието от Твореца. В нашата взаимовръзка ние създаваме намерение за отдаване на Него.

Излиза, че всичко зависи от обкръжението, групата, единството с взаимното намерение, на принципа: „Исраел, Тора и Твореца са единни”.

„Исраел” – това са единичните души, желанията, стремящи се да се обединят, независимо от егоизма, и да станат равни, сплотени, като един човек с едно сърце, във взаимно поръчителство, в любов към ближния, както към себе си. С това ние предоставяме възможност на Даващия да ни отдава, даваме Му нашето намерение – да получаваме, за да Му доставим удоволствие.

Ние сме като родни братя, обединяващи се пред майка ни. Тя не може да ни раздели поотделно – само всички заедно. Нейната любов е една за всички.

От урока по статията на Рабаш, 24.01.2011

[33565]

Децата са антиматерията в нашия свят

Единственото, което не ни достига са анти егоистичните екрани („масах”). Самото желание не се променя – то само се разкрива за използване, в зависимост от наличния екран.

Екранът определя кое желание можеш да използваш, доколко и как. Затова, ние вече имаме всичко, освен екран – трябва ни само той!

Екранът е силата на преодоляване на моя егоизъм, въпреки егоистичното ми желание, независимо от това, че то изглежда толкова привлекателно, сладко, съвършено очевидно и рационално, и се потвърждава от целия ни разум! А аз правя обратното!

И не просто обратното, обръщайки минуса в плюс – това би било много просто. Аз изобщо не се ориентирам по своето желание, логика, всякакви сметки – за мен има само един разчет: „Такова е желанието на висшия!”

От това нищо не получавам и не желая да получавам. Искам да знам само едно: че това е желанието на висшия. Това се нарича „екран” – силата, която ми позволява да постъпя така – над своето желание, над природата, над егоизма и всички негови сметки.

И тук има огромно наслаждение. Това не е мазохизъм, защото се наслаждавам, потъпквайки своето желание, а е наслаждение от това, че ме прави в нещо подобен на висшия.

Това е като детето, което иска да прилича на възрастния. При децата е естествен инстинкт, но на тях им се налага да полагат огромни усилия, просто природата им помага.

Висшата природа е подарила на децата този огромен подарък, даващ им способността да растат. Тя е дала на желанието за наслаждение толкова силно влечение, което го принуждава да се труди много, без почивка – погледнете как се държат малките деца, които непрекъснато тичат и нещо правят.

Това е истинската висша сила, силата на отдаване, силата на Твореца, която се намира в малките деца – във всякакво създание, което иска да расте. Те правят това срещу своята природа, защото нашата природа се стреми към покой! Това личи от всички закони на физиката – всичко се стреми към спокойно, неподвижно, равновесно състояние. Към това са насочени законите на ентропията, съхранението на енергията.

А тук наблюдаваме как тялото не си дава почивка – то през цялото време тича, напира нещо да прави, невъзможно е да го спреш. В наши дни, това явление се нарича „хиперактивност” – но не е „хипер” активност, а нормално поведение на порасналото желание за наслаждение, разкриващо се в последното поколение. За толкова развито желание, това не е „преувеличение”, а „норма”.

Направо е чудо да се наблюдава онова, което правят децата – това е анти природа. Ние просто сме свикнали с тази картина – че децата не познават покой и затова не се учудваме. Но откъде в тялото, в желанието се появява тази движеща сила, която го кара да тича?

Това е нормалната картина, свойствена за всички същества – възрастната майка, било то куче или лъвица е ленива, сънлива, лежи, спи, седи спокойно, иска да си почине. А около нея, без умора подскачат нейните малки – това е обратната картина. И точно по същия начин се държи човека.

Този стремеж се дава на децата свише – против природата, за да могат да се развиват.

Така и ние, за да се развиваме духовно, трябва да молим тази сила!

От урока по „Учение за Десетте Сфирот”, 24.01.2011

[33586]

Вечният порив

каббалист Михаэль ЛайтманУсловие за получаване на Тората е потребността да станем като един човек с едно сърце, да встъпим в поръчителство. Става дума за духовно кли.

Докато не разберем това, състоянията ще властват над нас, защото не използваме групата за тяхното ускоряване. Всяко състояние трябва да бъде желано като етап на подготовка за следващото състояние. Всички етапи са необходими и ние се фокусираме не над състоянията като такива, а само над стремежа напред.

Кли се оценява по неговото желание, а желанието е порив напред и никога към това, което имам сега. Духовният съсъд се оценява по неговата тяга към следващото състояние. Щом тя изчезне, изчезва и съсъда.

По такъв начин, духовното състояние съществува само в стремежа, само в порива напред. Ако човек се спре, губи този вектор и се обръща към това, което има – тогава духовният свят пропада. Защото духовното се генерира не от самите желания, а от неговият коефициент, не от скоростта, а от ускорението.

Така е и по теорията на Айнщайн, тяло, движещо се с постоянна скорост, сякаш се намира в абсолютен покой. Само повишаването на скоростта се взема под внимание и се усеща като духовно желание.

Желанието може да бъде само общо, между всички и идва в човека само като резултат на въздействието на всички. И затова трябва да се отдръпнем от стария подход, съгласно който, аз съществувам, аз получавам вътре, аз усещам, и да осъзнаем, че моето „Аз” се намира извън мен, според принципа на екрана и отразената светлина.

Само в такава взаимосвързана мрежа аз разкривам висшата светлина. Всички негови 125 степени представляват мярка на свързване, обединение на частите на общото кли, напрежение на общото поле, което и определя мощта на съсъда.

От урока по статия на Рабаш, 25.01.2011

[33636]